Мажоритарният вот – популизъм или необходимост

Правя уточнението, че коментирам мажоритарна система, провеждана в два тура – ако никой от кандидатите не е получил повече от половината гласове на първия тур.
Най-разпространеното възражение срещу мажоритарния вот e за възможна ниска степен на легитимност на избора, както и че голяма част от гражданите могат да не получат политическо представителство.
Това възражение не е вярно дори и на пръв поглед, въпреки често използваните аритметически аргументи. При провеждането на избора в два тура спечелилият винаги ще има повече от половината от гласовете. В този случай изборът е същият, какъвто е в момента за президент – а никой не поставя под съмнение представителността на президентския вот.
Наистина – теоретично е възможно при много кандидати до първите две места на първия тур да се стигне с ниски проценти. На втория тур първите ще бъдат принудени да се съобразяват с мнението на всички избиратели и да търсят одобрението им по възможно най-широк кръг въпроси. На този принцип работи двупартийният модел в САЩ, където в рамките на двете основни партии има безброй групи, течения и нюанси – много повече, отколкото е броят на партиите и в най-шарения европейски парламент. Съпътстващият мажоритарните избори двупартиен модел не води до липса на представителство, а до максимално широк подход на партиите по всички важни за обществото въпроси, като не позволява поява на нови крайни течения и групи – което непрекъснато се случва в „многопартийна“ Европа. В САЩ политиците са принудени да говорят и да имат позиции за всичко – за разлика от разпокъсания политически ландшафт на Стария континент, където всяка отделна партия е фиксирана в своя основен набор от теми. Резултатът – фрагментарност, липса на политическа динамика и усещане за смисъл на политиката, криза на представителството и на политическия модел – горчивите плодове на което Европа вече бере. Не е случайна и разликата между същността на партиите от двете страни на Атлантика – докато американските представляват широки идейни платформи, без партиен апарат и властови зависимости, европейските са политически корпорации с бюрократичен апарат и властова йерархия. В Европа правилото в поведението на депутатите е партийната монолитност и доминация на партийните елити. И обратното – в САЩ отговорността пред избирателите винаги е преди партийната лоялност и затова там често членовете на Конгреса си позволяват различно мнение и дори гласуване от партийната позиция. Скорошният избор на държавния секретар по отбраната, срещу когото застана Републиканската партия, стана възможен с гласовете и на сенатори – републиканци.
Разбира се, в България беше направено много за дискредитирането на т. нар. двуполюсен модел, по време на който се извършиха най-важните промени след 1989 г. Привидната плуралистичност на „многополюсния“ модел, който е следствие на изцяло пропорционалния вот, не може да скрие основните му недостатъци – политическа фрагментация, липса на политически полюси и потенциал за сблъсък на идеи и програми, задкулисие и доминация на политическите елити. Колективистичната природа на пропорционалния вот неизбежно ограничава индивидуалните избирателни права за сметка на групови, партийни интереси. Съпътстваща последица на пропорционалния вот е и държавното финансиране на партиите, което ни се представя за безалтернативен европейски модел, гарантиращ прозрачност и справедливост. Простата истина е, че то е изключително вредно и неморално, но чрез него овладелите (чрез пропорционалния вот) политическото пространство „държавно лицензирани“ политически организации (партиите) трайно си осигуряват и възпроизвеждането на изгодното им статукво – като „законно“ обсебват парите на другите.
Освен логически и житейски аргументи срещу баналните привидности за пропорционалния вот, има и юридически и политически такива. Избирателното право е активно (да избираш) и пасивно (да бъдеш избиран). При пропорционалната система пасивното избирателно право в значителна степен е суспендирано от политическите партии – за да се кандидатирам, трябва първо да мина през тяхното одобрение и да намеря място в техните листи. Това обратно се отразява негативно и на активното избирателно право – реалният избор е ограничен единствено до кандидатите на партиите. Тази е истинската причина в последните години българите постоянно да гласуват „с отвращение“ и „за по-малкото зло“ – въпреки многобройните партии, претендиращи да представляват всякакви интереси. Наистина, теоретично всеки има възможност да получи одобрението на партиите, дори да създаде собствена партия – но това означава поставянето на бариери, цензове и ограничения, които не съществуват за активното избирателно право и са противоконституционни.

Иван Груйкин
Гражданска инициатива „Справедливост”

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*