Май няма надежда

Мнение

Надежди, надежди, надежди… Май пак ще се стопят, също както онези някога – от 10 ноември преди повече от двайсет години. Поживяхме два месеца с еуфорията от бунта срещу неправдата, срещу вече непосилния начин на живот, в който мислим само как да оцелеем, загърбвайки всички останали нужди на духа.
Уви, времето лека-полека отново ни свали на земята. И по-точно не времето, а врелите и кипелите в политиката несменяеми наши лица.
Какво се получи в крайна сметка след първоначалния стрес у управляващите от натиска на улицата? Опитът им, властта, ръководните постове се оказаха по-силни от напъните и надеждите, че може нещо да се промени. Че може да има малко по-голяма справедливост. Че непосилното ни бреме от налози – за ток, вода, телефони, данъци, храни, лекарства и какво ли не още може да бъде разпределено малко по-солидарно между всички членове на обществото. Че окопалите се и сраснали се с властта индивиди ще слязат поне за малко от „Стълбата” на Смирненски и ще усетят тегобата на реалния живот на милионите.
Уви, не стана. Поредното редене на кандидат-депутатски листи залива сякаш с олово сърцата и стопява всякаква надежда за промяна. На много от челните места в листите на партиите, имащи шанс да влязат в поредния парламент, се срещат имена на хора, на които не можем да се доверим. Някои имат дори съвсем съмнителен имидж, да не кажем нещо по-силно и по-вярно. Ще речете, че не всички са такива, има и свестни кандидати. Има, но повечето от тях са на неизбираеми места. Впрочем, както обикновено.
Ако сме си харесали пък почтени хора от някоя малка партия, гласът ни ще бъде вероятно изгубен, защото твърдите ядра на големите партии и 4-процентовата бариера едва ли ще позволят влизането им в Народното събрание.
И отново нямаме избор. За кой ли път!?…
Е, имаме право и да не гласуваме.
С което с абсолютно нищо няма да си помогнем.
С други думи – ела зло, че без тебе по-зло…
Отвращението е налице. Смисълът го няма. Безизходицата е пълна. Надеждата – срината. Уви!…

Петра Дудина