Култура, Новини, Статии, коментари

Медицинско за работа

Пламен Пиргов

Иван Късметлийски вървеше мрачен и замислен по една от дългите прави градски улици с оживено движение. Покрай него минаваха хора, коли и форсирани мотори ревяха в двете посоки, а той не забелязваше нито едното, нито другото. Изведнъж чу някой да му подвиква:
– Ей, Късметлийски, кога ще черпиш?
Иван се стресна, огледа се и видя най-добрия си приятел Добри.
– Чух, че си почнал работа. Честито! Как е? Разказвай! Хайде да влезем в „Капитан Гранд”. Нали сме негови деца. Сега ти ще викаш по едно! – продължи Добри.
На Иван му причерня още повече. Как ще черпи по едно, като нямаше пари дори за лимонада. Добри бързо разгада мислите на приятеля си и го спаси от неудобната ситуация:
– Ако не си вземал още заплата, ще почерпя, пък ти – като се опаричиш – и го хвана под ръка в посока към заведението.
Седнаха на по водка. Късметлията с новата работа, без да го подканят, започна изповедта си:
– Вярно е, започнах. Назначиха ме в „Дженерал тюб интернешенал чимнис”. Ама сега съм по без пари от когато и да било. Последните ми пари, които имах, отидоха за медицински – едно за работа и едно за шофьорска книжка. Трябва да я сменям…
Иван спря за малко, на един път преполови чашата с водка, и после продължи:
– Още не влязъл в поликлиниката, усмихната медицинска сестра ме посрещна учтиво, явно предугадила плановете ми. Обясни ми, че трябва да мина през близо дузина кабинети и да се върна в нейния, където да изведе документа. Написа номерата на вратите, където трябваше да вляза. Смутен добавих, че освен за работа, ми трябва и медицинско за шофьорска книжка. Сестричката добави още един-два кабинета. И се почна. От кабинет на кабинет – две по пет. Любезни сестри, докторите драскат нещо като „здрав”, без да ме поглеждат, та камо ли да ме преглеждат, с изключение на един-два кабинета. Тряс – печат и напред! Бъркам се в джоба и плащам… Сложна работа, важни документи са това. Халал да са им парите! Аз нали почвам работа… Това е събитие на днешно време, колко хора почват работа днес, я?! И така не разбрах как като излязох от поликлиниката мангизите, които стисках, се бяха изпарили яко дим. Няма страшно, отивам гордо на работа в новата служба и там от дума на дума от колегите си научих като попарен, че те заплата не бяха вземали повече от три месеца, не се знаеше кога ще вземат, а и заплатата беше една такава мижава – въздъхна Късметлийски и пресуши чашата с втората глътка.
Като заключение завърши почти полуразплакан:
– Ето какъв късметлия съм! Решил съм да си сменям фамилното име, ама по-късно, защото и за тая сложна юридическа работа в съда искат доста пари. А как ще карам до „заплата” аз си знам, по-точно – не знам…
След последните му думи настъпи зловещо мълчание. Добри не знаеше какво да каже, какъв съвет да даде на приятеля си, как да му се притече на помощ. Самият той също не беше добре със заплатата, не знаеше и до кога ще я взима. Все за съкращения говореха и пишеха във вестниците, а имаше и студентка… в София.
Като логичен край на това мълчание беше поръчването на още по една водка. Разговорът между приятелите премина на дребни житейски теми, но не и за политика, защото отдавна двамата мъже не вярваха на политиците, че ще ги нахранят.
Късметлийски поне за малко забрави за тежката ситуация, в която беше изпаднал.
Пламен Пиргов

Leave a Reply