Живот, Култура, Новини, Читателски

Мисия „Диоген“ или „Търси се човекът“

Човек се ражда с много потребности и прекарва целия си живот в задоволяването им – от първия си дъх до последния. Ражда се и изпитва потребност да се нахрани (тази потребност доста се засилва с годините). Става юноша – има потребност от любов. Става старец – има потребност от подкрепа. Един си посяга – има потребност от почивка. Друг гледа в очите смъртта и чувства повече от всякога потребност да е жив.
Няма хора без потребности, но за всеки те са различни. Това, от което се нуждая аз, за теб може би е глупаво, а това, което е потребно на теб, може да е излишно за мен. Но има една потребност, която всички хора имат – да знаят истината. Ако трябва да напиша списък с най-ефективните начини човек да си загуби времето и да си скъса нервите на първо място бих поставила заниманието да се търси истината. Защо? Ами защото човек не може да намери нещо, ако не знае какво търси.
Какво е истина? Още Пилат е задал този въпрос. Отговор добър засега няма. Ако си загубя часовника и го намеря измешан в кашон с други часовници, пак ще позная своя по характерните само за него драскотини и износване. Така е и с истината. Колкото хора, толкова и истини. Аз ще позная моя часовник по драскотините – така е и с моята истина. Аз ще я позная измежду другите истини откъм драскотините на моя собствен ум, по белезите, които носи моята собствена душа.
Тогава що за истина ще е това? Ако за мен това е истина, това истина ли е за другите? Съвсем не! Човек не може да познае истината сама по себе си. Всеки ще я види през индивидуалния диоптър – късогледо или далекогледо, с астигматизъм, с далтонизъм, с кривогледство, през цветни или тъмни очила или размазано като без очила, но едно е сигурно – никой няма да види истината ясно. Никой няма да я види такава, каквато тя е в действителност.
Всъщност зад потребността да знаеш истината се крие потребността от това да бъдеш прав, да считаш себе си за добър, за нормален. Още понятия с неясно съдържание – прав, добър и нормален.
Да започнем с „прав“. Какво значи да си прав? Нещата най-пълно могат да бъдат определени чрез това, което не са. Да си „прав“, значи че има някой друг, който греши. Изобщо, за да се убедим, че сме прави, трябва да намерим някой, който бърка. Нелека задача, на която всеки от нас ежедневно посвещава значителна част от времето и силите си.
Второ понятие – „добър“. Какво значи да си добър? Силно спорно. Според политиците добър е този човек, който е покорен, според религията добър е този човек, който е религиозен, а според мен никой човек не е нито добър, нито лош. Той е и двете.
Сега последното понятие – „нормален“. Какво е нормално? Идва от норма. Нормите едни ли са за всички? Неизменни ли са? Коя е общочовешката, общовалидната норма? Няма такава, нали? Ако аз днес корабокруширам на бреговете на Южна Африка и доплувам до брега, а там ме пресрещнат човекоядните племена, които е известно, че населяват района, и речем, че ме сготвят и изядат, това нормално или ненормално ще бъде? За тяхното племе, ако не ядеш хора, значи си ненормален. Следователно поведението им е нормално, защото следва някаква установена норма за поведение. И все пак, ако някой човек извън тези племена реши да си сготви, например, съседа, това не би се отчело като нормално поведение, нали?
Това какво е правилно, добро и нормално зависи от средата, в която си възпитан, от нейните норми или иначе казано – зависи от всичко друго освен от твоето собствено възприятие за добро и зло, морално и неморално. Нашите убеждения са плод на нашата среда, а не на някаква висша общовалидна и непоклатима истина. Затова първото нещо, с което трябва да се примири човек е, че не знае истината и че никога няма да я узнае. Не му е свойствено. Не мога да кажа какво е истина, но мога да кажа какво е лъжа. Лъжа е да вярваш, че с отричането на друго живо същество, с потъпкването на волята, чувствата, потребностите, ценностите, убежденията, достойнствата му може да се достигне до истината.
Дори и да има истина, тя не е някакъв абсолют. Във всяка истина се съдържа частица лъжа и във всяка лъжа – по частица истина. Това, което прави човек неспособен да познае истината, е фанатизмът. Фанатизмът е сляпата вярва в нещо и готовността да умреш или да убиваш в защита на светостта на това нещо.
Как може да се защитава до смърт едно убеждение? Точно така – убеждение, не истина! Никой от нас не знае какво е истина, следователно никой не може да умре за нея. Търсенето на истината поражда разделение сред хората. Ако вярваш в нещо, което те кара да мразиш хората и да правиш разлика между тях, значи вярваш в лъжа. А в крайна сметка кое струва повече – човекът или истината? Ако обичаш истината, не можеш да обичаш човека, понеже той не знае що е истина. Но ако обичаш човека – открил си най-близкото нещо до истината.
Трябва да търсим нови начини да обикваме хората, каквато и да е тяхната истина. Трябва да търсим нови мостове, да рушим прегради, да прескачаме предразсъдъци и да се научим да обичаме не въпреки различията, а заради самите различия. Трябва да спрем да се заобикаляме с копия и подобия. Трябва да търсим оригиналните, различните.
Защо си мислиш, че ти си образец, който другите хора трябва да наподобяват? Остави тези глупости! Обичай това, което те плаши. Прегърни това, което те отблъсква, понеже често то е нещото, което тайно, понякога дори неосъзнато, не одобряваш в самия себе си. Христос казва: „Никой няма по-голяма любов от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Иоан. 15:13). Забележете: „за своите приятели“, а не за своите убеждения или за смътното понятие „истина“. Христос се принася в жертва от любов към хората, а не от любов към истината. Ако Иисус беше справедлив и беше движен от любов към истината, не би умрял за хората, защото те не я познават.
Няма по-голяма добродетел от това да обичаш хората такива, каквито те са – несъвършени и различни. Ако вършиш това, не ти трябва да знаеш какво е истина. Ако Църквата не се обръщаше на съдилище за хората, а изпълняваше полагащата ѝ се роля на пристанище за уморените от житейските бури, приласкаваше с любов, а не отблъсваше със заплахи и не всяваше страх от бъдещи наказания, не би имало нито сектанти, нито атеисти.
Човек е достатъчно наказан с това, че върши грях, че и Църквата да го наказва. Тя трябва да му върне вярата в доброто, а не да го ограби от последната му надежда и да скъса последната останала нишка между него и Бог. Служителите на Църквата трябва да са сред хората, а не зад високите стени на манастирите. Христос е бил винаги сред хората. Никой не е връщал празен, гладен, болен. Служел е на всички и не е приемал служба и почести от никого. Ако някой вярва в Него, трябва да го покаже чрез живота и делата си.
Родих се в грозни времена, в които съм странник и пришълец. Досега хората се деляха по редица безумни белези: нация, цвят, пол, сексуална ориентация, религия, произход, материално положение и образование, а вече се появи едно още по-абсурдно разделение на кастите – на ваксинираните и неваксинираните. Едни нови Монктеки и Капулети, които като своите предци не знаят за какво воюват помежду си, но това не им пречи да воюват. И това е поредната абсурдна игра на „добри“ и „лоши“. Поредният повод да има омраза и разделение.
Но защо са ни поводи въобще? Човек е доказал през историята, че не му е нужна каквато и да било причина, за да прави разлика между себе си и другия; не му трябва причина, за да мрази, за да вреди. Щом можем да мразим без причина, защото тогава е толкова трудно да обичаме без причина, без изгода, без задръжки? Истината е, че хората сме пълни с много напрежение, гняв и тъга и не пропускаме сгоден случай да ги излеем по възможно най-благонравния начин върху някого от невинно заобикалящите ни.
Но с това дисонансът не се разрешава и очакваният мир не се връща. Никой не е виновен за личното ни нещастие. Един няма много неща в живота си и въпреки това е щастлив, а друг има всичко и въпреки това е нещастен. Живеем в свят от криви огледала, в който повече от всякога трябва да излезем със запалени фенери и да търсим под дърво и камък: Къде е човекът?
Аз търся човека! Ще ми помогнеш ли да го намерим? Той е сам и изгубен. На всяка цена трябва да го открием и да го върнем на хората! Те имат нужда от него! Знаеш ли, мисля, че се досещам къде се е скрил. Да го намерим първо в себе си, а после и в другите…

Ангелина Белокрила

Leave a Reply