Снимка: http://viktoriat.blogspot.com/
Това се случи преди няколко години. Бяхме се събрали в една кръчмичка четирима – един вид организационен комитет – да подготвим юбилейната среща на съучениците си, каквато не бяхме правили от три десетилетия…
Инженер, съдържателка на заведение, планински спасител, журналист… Първите думи на всеки новодошъл на следобедната сбирка бяха: „Аз само за малко, че бързам…” Един трябвало да ходи на някакво събрание, друг – на зъболекар, трети имал нещо спешно да върши вкъщи…
Както и да е. Поръчахме по нещо и започнахме да бистрим организацията на честването – кой кого ще покани, къде и как да го намери, ще има ли музика, а не може ли на друго място, какво ще е менюто… И т. н., и т. н.
Неусетно пред нас запрескачаха образите на съученици и учители, на бащи, майки и директор. Нахлуха спомени за случки, които някой помнеше, а други – не. Интересно нещо е човешката памет – макар че това е друг въпрос – как едни и същи хора са били участници в някое събитие, да речем, а всеки го помни различно.
Така и ние. Разказите заваляха един след друг. Малко неловките паузи в началото отстъпиха място на оживени коментари и други гледни точки, на внезапни прекъсвания, на емоционални уточнения и бурен смях…
Всеки от компанията вземаше най-дейно участие в „дискусията”. Като че ли бяхме чакали, без да си признаем, повече от четвърт век тази среща.
Ами жените, децата, внуците?!… Ето ти още една тема, по която всеки можеше да говори без спиране.
„Я, ама то се стъмнило, бе…”, осъзна се като че ли по едно време един от нас.
„Вярно, бе, даже и дъждът е спрял…”, откликна друг с почуда.
Спогледахме се. Бяха се минали два-три часа. Бяхме дошли по светло, пазейки се от неспирните сякаш едри дъждовни капки. Сега беше вече вечер, а от дъжда, както и сами се уверихме, станали от масата, нямаше и помен. Събранието сигурно вече бе свършило, работното време на зъболекаря със сигурност бе приключило, спешната домашна работа явно щеше да се отложи за следващ ден…
Върнахме се на местата си и тогава сякаш започна истинската ни среща. Със спомените и веселите някогашни случки, с наздравиците и топлите погледи. С въпросите: „А този и този помниш ли?”, „А сега как си?”, „Какво правиш?” и пр., и пр. Бяхме се превърнали отново в онези деца отпреди половин век, които заедно учеха /или не учеха/, играеха и правеха лудории, ядосваха учителите, но ги и караха да се гордеят…
Наистина колко е хубаво, когато откриеш детското в себе си, затрупано под пластове от години и десетилетия труд, грижи за дома, ядове, житейски неволи, данъци, правителства, скъпи цени, несигурност…
Една усмивка или една дума, или един прякор те връщат в миналото. Връщат се позабравени образи в своеобразен калейдоскоп. Уроци и мачове, шестици и двойки, караници и дори сбивания, екскурзии и майтапи, дори първи любови… Връщат се сякаш не за друго, а за да почерпиш някак от тях чистота и сила за този наш днешен объркан живот и свят. Да се увериш може би, че „още те бива”, че можеш да помогнеш на тези след себе си. Не с някакви нравоучения, а с работа. И с две приятелски, на място казани, думи. Със съпричастие, което съединява поколенията и кара възрастни и млади да се чувстват близки, напук на всякакви неволи и тегоби.
…Преди време, в младежките си години, писах очерк за един много свестен възрастен човек. Предадох го на редакторката. Тя го прегледа, одобри го, но ме попита защо не съм му сложил заглавие. „Не мога още да го измисля”, отговорих смутено. По-опитната колежка се усмихна разбиращо, прочете още веднъж написаното и рече: „Младостта е в сърцето” – харесва ли ти за заглавие?” По-подходящо, смятам, не можеше да се измисли… Светна ми пред очите! Благодарих й наистина от сърце.
Така се чувствахме и ние в онази незабравима вечер – с посребрени коси, изморени, в някаква степен измъчени от живота, но с още, въпреки всичко, младост в сърцето…
А финалът беше месец по-късно. Когато на юбилейното тържество се събрахме почти всички двайсетина останали някогашни съученици. За да не можем да се наговорим, да пеем, да танцуваме и да играем с часове /откъде намерихме толкова сили!?/ онези вечни наши народни хора, дошли от миналото и явно, независимо от всичко, отиващи към бъдещето. Разделихме се почти призори, а момчетата и момичетата наоколо се чудеха и не можеха да ни се начудят…
Точно такива срещи се помнят и топлят душата човешка, независимо кога са станали. И ще я топлят сигурно докрай. Докато се възнесе там, горе… Дано частица от нея поне остане у наследниците. Ясно е защо.
Животът – това е общуването между хората, бе казал един велик ум.
…Благодаря ви, приятели! За младостта, останала в сърцето.
Тодор Попов
