Живот, Новини, Статии, коментари

Моят приятел комарът

Преживелици

В началото на октомври човек може да бъде изненадан внезапно от променливото време. То е като настроението на някои хора, които са весели, а в следващия момент – кисели като туршия от краставички за салата на традиционната българска ракия…
И ето ме и мен! Нощна смяна на работа. Едва бях влязъл в кабинката, откъдето наблюдавах околността като пазач, и заваля. Дъжд, примесен с първия сняг от новия есенен сезон. Термометърът показваше точно три градуса. Зазяпан на топло вън, погледът ми внезапно улови един премръзнал комар, залепен точно на стъклото пред мен. Все още жив, той помръдваше пипала. Сякаш се опитваше да сподели нещо с мен. Навярно казваше: „Аха, добре ти е на теб вътре, на топло в кабинката! А пък аз студувам тук отвън, и при това съвсем гладен!…”
Справедливият укор на комара стигна най-после до моите задрямали уши. Съжалих го. Отворих прозореца, внимателно го хванах за крилата и пуснах малката му измръзнала гърбина да се сгрее при мен на топло. Близо час го наблюдавах с интерес как мърдаше крила и се опитваше да свести душицата, която притежаваше. Най-после, набрал сили, той литна, бръмчейки, над оредялата моя глава. Внезапно, без да ме предупреди, комарът реши, че олисялото ми теме става за кацане и бързо се приземи на него, бръмчейки стара гладна песничка, която звучеше така: „Приятелю, време е за вечеря!…”
За момент изтръпнах в паника. Дали да не го плесна и да го ликвидирам!? Но после реших, че не си заслужава. Защото ме очакваше дълга нощ, която, както винаги, щях да прекарам сам със себе си, без да имам приятел до мен, пък бил дори той и някакъв комар. Бръмчейки около мен, комарът създаваше уют в кабинката и аз се чувствах спокоен и защитен. Малкият ми приятел комарът успешно споделяше самотата с мен в дългата студена нощ.
След известно изследване на моето теме, ровейки в двата останали самотни косъма на главата, все пак той реши, че не е гладен и не забоде острото си пипало. В този миг истината стигна до мен. Комарът явно бе мъжки, защото виждах в него едър екземпляр. Ако бе женски, от така наречения слаб пол, той нямаше да се колебае, и щях да усетя острото пробождане. Мъжките комари не хапят! Това го знам със сигурност. Но дребните женски са ненаситни.
Затова в действителност бях доволен, че притежавах за момента един малък приятел в лицето на комара. Малкото радио в кабинката свиреше тихо, в унисон с насекомото, което бръмчейки над мен, сякаш се опитваше да пее. Две самотни души – моята и на комара, в този момент бяха наистина щастливи. Радвахме се, че сме заедно вътре на топло, докато отвън студеният неприятен вятър блъскаше упорито националния флаг и се опитваше да го скъса, недоволен явно от трагичното положение на страната ни. Дъждът, примесен със сняг, не обещаваше нищо добро. Мина мисъл в главата ми, че навярно това е последният оцелял комар за сезона. Ако го бях оставил отвън, отдавна да бе загинал. Поне тази нощ, която навярно щеше да бъде последна в неговия кратък живот, той ще бъде на сухо и щастлив.
Щастлив, че все пак е успял, макар и за кратко, да намери в мое лице истински приятел! На сутринта всеки един от нас ще поеме по начертания от съдбата път. Аз – в къщи, а комарът навярно щеше да глътне свеж въздух отвън на студено и завинаги да се сбогува с краткия си живот, който той благородно сподели в тази нощ с мен.

Васил Софин

Leave a Reply