История, Новини, Статии, коментари, Шарен свят

Мъчителният край на едно ходене по мъките

Надежда Соколова

Работих 24 години в „Рилски лен”. По онова време директор беше Методи Паунов, после той стана кмет на Самоков. Имах много награди.
По-късно бях изпратена на работа в селското стопанство. Работих пет години като краварка в стопанството на с. Алино. Предложиха ми да остана още пет години. Приех при условие да ми дадат място за строеж. От Общината ми дадоха 776 кв. м място – частно, одържавено, в регулация. Най-напред поставих там бунгало. След време при пожар то изгоря заедно с имуществото.
Направих си след това малка масивна къща.
След реституцията собствениците искаха да си върнат одържавената земя.
Къщата ми беше приписана на децата ми при условие, че на стари години ще ме гледат. А когато се стигна до съдебни дела, осъдиха мен. Тормозиха ме и полицаи. Отидох при тогавашния кмет на общината Ангел Николов. Той каза: „Къщата на баба Надка няма да я бутнат, докато съм кмет.”
Кметицата на селото по онова време Марияна Христова не можа да ме защити както очаквах. Когато дойдоха да бутнат къщата, тя подписа някакъв документ и си отиде.
С чукове, по най-грозен начин, разтуриха къщичката ми. Покъщнината натрупаха на двора, макар че според съдебната заповед трябваше да се прибере. Ако отидете в Алино, и сега ще я намерите сред развалините и боклуците.
От Общината тогава никой не дойде да ми помогне. Макар че съм била първа работничка толкова много години и в „Рилски лен”, и в стопанството в Алино. Като вдовица съм строила тази къща, с много труд и лишения.
Само внучката накрая дойде и ме заведе да живея при нея.
Пострадах от чиновническо недоглеждане. Нима не можеше да се обезщети собственичката с друг имот, за да се запази къщата на една 85-годишна вдовица? Мисля, че и съдът, и други институции проявиха бездушие; не ми се иска да вярвам, че някой е взел и пари за всичко това.
Сигурно вече нищо не може да се направи, но ме боли и затова разказвам и описвам накратко тази мъчителна човешка история.
Възрастна съм вече. Нямам сили да се боря. Имам добри деца – грижат се за мен. Нека моята мъка тежи на съвестта на тези, които ми я причиниха.

Надежда Н. Соколова

Leave a Reply