На Васко – с огромна благодарност, на ЧАК – с преклонение

Един неизречен монолог

В памет на Васил Чакъров

В човешката комедия, където всеки от нас играе своята роля, има едно ужасно правило – да оцениш истински нещо, едва когато го загубиш. И Васко и ЧАК съм ги оценил много отдавна. Но сега оцених не човека и художника, а себе си чрез онова, което съм получил и от двамата. Дадох си сметка, че това до голяма степен е било подсъзнателно, защото никога не съм анализирал нашите отношения. Те не бяха приятелство, а нещо твърде рядко и затова много по-значимо – съмишленичество.
Независимо, че пътищата ни бяха в различни изкуства, часовете, прекарани в неговото „ателие“, понякога до среднощ, са едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали. Там не се говореше много, по-често се мълчеше, защото гледахме новите му картини, които вадеше като от вълшебен сандък. От него се научих, че картината е и тишина, в която най-добре можеш да чуеш гласа на художника, притаения шепот на душата му. Имам някои от най-ранните му неща и с очите си виждах как през годините все по-дръзко и категорично пред мен застава много талантлив и много зрял Художник.
Художникът ЧАК! Абсолютно самобитен, дълбоко въздействащ с якия си български корен, с едно трепетно отношение към всичко, което рисува. И това бяха не толкова картини, а невероятно красиви песни в багри, рисунък, композиция и поезия, която си е само негова. От което се научих на фанатизъм в изкуството – само тук тази дума не звучи грозно, а респектиращо. Не може да има стойностно изкуство без него. Беше отдавна разбрал своето призвание и нищо не бе в състояние да го отклони от него.
Но сега знам, че зад тази твърда като скала непоколебимост е стояла една дълбоко стаена драма – драмата на самотата. Сред хорската пустиня, заобиколен от равнодушие, неразбиране и непризнаване, може да стигнеш и до призрака на самоубийството. Големият късмет на Васко бяха Цветанка и децата му. Късмет и опора. Ще кажете Васил Чакъров е признат художник. Но знае ли някой цената на това признание?! Той беше горд човек и само в редки минути на откровение разбирах какво стои зад скъпернически отронените думи. Пак от него научих да вървя срещу течението, да мълча и да стискам зъби, когато черни котки драскат по душата ти.
Не познавам друг човек, който така да се радва на чуждия талант и успехи. Към картините на други художници от неговата колекция се отнасяше с някаква особена родителска любов и с почти детски възторг. А как говореше за своите богове – Майстора, Константин Щъркелов, Иван Милев и още толкова много. Зад купищата папки с критични материали, събирани и подредени с почти нечовешки педантизъм, се крият десетки потенциални дисертации върху историята на българската живопис. Изключителната му памет го правеше енциклопедия на българската и световната поезия, за което би му завидял всеки филолог.
А чувството му за хумор – елинпелиновско, шопско, „под мустак“. Шаржовете му поразяваха със снайперска точност, с която виждаше най-характерното у героите си, изумителен рисунък, който не се учи в никаква Академия. Невъзможно бе да му се обидиш, защото в тях няма жлъч и желание за подигравка. Те бяха като негова емблема – магарешки бодил, който боде, но и цъфти с ярки цветове, а и лекува.
Беше и талантлив театрал. Но всичките ми напъни да го „съблазня“ със сценографски проект за някоя от моите постановки се разбиваха в железен отказ.
В неговата „светая светих“, малката стая, чиито стени и даже таван са покрити с надписи, пожелания, сентенции, виси една празна рамка. Тя сякаш чака своята картина – онази, съвършената, мечтаната, недостижимата.
…Васко си отиде, но ЧАК един ден ще се завърне и толкова чаканата картина ще отиде на своето място… Тогава защо да казвам „сбогом“?

Любомир Малинов
филолог, театрален режисьор