Живот, Новини, Статии, коментари, Туризъм

На гости в Румъния или… другата Македония /втора част/

Замъкът в Бран

Влад III е бил владетел на княжество Влашко /Влахия/ в няколко периода през втората половина на XV век. По това време той избивал своите врагове с всевъзможни ужасяващи прийоми. Една от най-известните му със своята жестокост постъпки е набиването на кол на… 20 000 турски пленници. Сцената добива известност като „Гората на коловете”, но успява да изпълни задачите си – да прогони ужасената османска армия.
Всъщност Влахия се намира на територията на България от основаването на държавата ни от хан Аспарух през 681 г. до падането на Първото българско царство под византийска власт през 1018 г. С възстановяването на България при Асеневци земите на север от Дунав отново стават част от българската държава. Това обаче е отделна тема за размисъл.
Самият замък е изграден на върха на скално образувание в края на Бран. Около него личат останките на крепостна стена, както и скромна каменна църква. Атмосферата по витите и тесни стълбища, в стаичките и тъмните кътове, във вътрешния двор и гледката към околността са невероятни. Най-впечатляващи обаче са… изтезанията, които са били прилагани през Средновековието по тези земи.
Като най-любопитни Меги и аз плащаме по 10 леи /4.50 лева/, за да разгледаме 4 стаи, изпълнени с илюстрации, описания и инструменти за мъченията, на които са подлагани нещастни люде. Оттам разбираме, че послушниците на Дракула така се специализирали в набучването на кол на жертвите си, че оставяли хората живи, за да се мъчат до последно. Граф Дракула е налагал изключително сурови наказания – включително е нареждал живи хора да бъдат драни, варени, печени, обезглавявани /което било „най-лекото” наказание и го получавали само богопомазаните/, ослепявани, изгаряни, жигосвани, погребвани живи…
На излизане от зловещите помещения Меги възкликва многозначително: „Радвайте се, че живеем в двайсет и първи век…”

Едно от мъченията, представени в „Замъка на Дракула” в Бран. Затваряли човека в подобие на ковчег, от вътрешната страна на който стърчат шипове така, че да влязат в тялото на жертвата, но да не засегнат смъртоносно нейните органи и тя да се мъчи дълго време…

Следващата спирка по пътя ни е 230-хилядният Брашов. Градът е основан през ХІІІ век от немски колониалисти, които са оставили отпечатък върху настоящата архитектура. Централната част /Старият град/ е богата на оригинални, красиви и масивни сгради, които й придават уникална атмосфера. Неприятно впечатление обаче правят малките циганчета, насъсквани от своите родители, които обикалят кафенетата в опит да изкарат някоя лея. Срещу централното площадно пространство – на близката височина, пък стои надпис с името на града, копие на американския си аналог Холивуд.

„Черната църква” е най-голямата забележителност на Брашов. Трикорабната базилика е най-голямата постройка в готически стил в Румъния. Тя впечатлява посетителите с големината си – дълга е 89 метра и е висока 39 метра. Височината на храма от основата до най-високата точка на единствената камбанария пък е 65 метра.
Какво е обаче учудването ни, когато разбираме, че трябва да заплатим по 8 леи, за да разгледаме храма отвътре. Аз лично съм възмутен и не заради сумата от около 4 лева, а поради нарушената ми представа за хуманната мисия на християнството и вярата в Бога. Търговци в храма! Така и не пожелавам да вляза в сградата. Същото правят и тримата ми другари, които като мен са разочаровани.

„Черната църква” в Брашов

Друга църква в съседство пък е превърната в исторически музей. В близост до него откриваме действащ божи храм, който посещаваме. Неприятно впечатление оставят просяците, насядали около входа на сградата.
Връщаме се обратно в Синая и вечеряме в приятен ресторант, огласен от човек-оркестър, свирещ на запис. След дълги уговорки със сервитьора, който не разбира грам английски, вкусваме от типичния деликатес за домакините ни – мамалига с пилешко месо, пилешка супа, кебапчета, салатка… Червеното вино също е много вкусно, а цените са, както се казва, по джоба ни.
Прибирайки се към хотела, сме подгонени от няколко безстопанствени кучета още в самото начало. Бая потреперваме, докато се приберем, защото по пътя забелязахме още самотни четириноги. За щастие, се разминаваме само с уплаха.
Съботата е отредена за Букурещ. Ориентираме се почти безпроблемно по широките и почти изпразнени през почивните дни улици на румънската столица. Настаняваме се в уютно малко хотелче, а домакините са изключително любезни, владеят на задоволително ниво английски и дори ни дават карта на града.
Насочваме се направо към палатата на парламента – втората най-голяма административна сграда в света след Пентагона във Вашингтон, САЩ. Пътьом подминаваме величествени старинни сгради, в които се помещават различни музеи и институции. Новите сгради се броят на пръсти, преобладават сиви соц блокове, които ни действат особено тягостно. Различаваме отдалеч най-скъпата административна сграда и най-тежката въобще сграда в света. Стигайки до нейните подстъпи, пред нас се разкрива цялата помпозност на това здание – то наистина е внушително и респектиращо. Построено е на хълм, който е бил… разрушен специално за строителните работи по проекта.
Сградата има 1100 помещения, 12 надземни нива и 8 подземни, а общата височина е към 180 м!
Но всичко това е само суха статистика и не може да ви пренесе при огромната мегаломанска структура на Чаушескувите мечти. Грандоманията на румънците обаче е пословична и не спира единствено с тази грамаданска постройка. Учтива дама ни развежда из коридорите и отделните зали в сградата. На английски тя разказва не само историята на самия палат, но и историята на цялата нация. От нея разбираме, че първопредците на румънците – даките – са населявали тези земи още преди Христа! Екскурзоводката прави уточнението, че става дума за областите от днешна Северна България до… Германия! Западните туристи в групата ахват, цъкат с език и ококорват широко очи – удивени са от тези разкрития…
Нашият гид продължава да ни изненадва, като говори, че през вековете Румъния била страшна сила и т. н., а впоследствие ни съобщава, че държава с това име се учредява във… втората половина на XIX век. Тогава Жоро, като държал матура по история, я пита защо говори така напористо за „вековната история на Румъния”. Чаровната румънка започва да разтяга едни локуми, от които ум да ти зайде. Започваме да се чудим дали сме… македонци или… румънци!?…
Веднага си спомняме, че в замъка „Пелеш” в Синая сме прочели „историческата истина”, че всъщност цяла Добруджа принадлежи на Румъния и сегашната й южна част е окупирана от българите и румънците са прогонени насила от тези земи… От моите не задълбочени наблюдения знам обаче друго – че Южна Добруджа е била в румънски ръце за период от 20 години между двете световни войни, в който северните ни съседи се опитват да изгонят и претопят българското население и въпреки това опитите им се оказват безуспешни и преобладаващото население там е българско. Да не говорим, че положението е подобно и в Северна Добруджа… Нека обаче не се отклоняваме.
Прави ми впечатление, че вътре, около или отвън палата няма нито един портрет на Николае Чаушеску, а явно надменната ни пътеводителка говори с насмешка за комунистическия лидер на страната си отпреди няколко десетилетия. Смее е, че той бил по-умен от жена си, защото имал завършено 4-о отделение в училище, а тя стигнала само до 2-о. Говори, че една от залите, които са вътрешни и нямат прозорци, е направена, за да чувства Чаушеску по-голяма подкрепа от събраните хора в нея. „Когато тук се съберат 50-60 души и започнат да ръкопляскат, той е искал да ги чува като 100-120 души”, завършва умопомрачителното си заключение вече осмиваната от повечето туристи екскурзоводка. Все пак уточнява, че това не било доказано.
Без да искам да коментирам добрите и лошите страни на управлението на Чаушеску, защото нито съм бил роден по това време, нито пък съм румънец, нито съм специалист по нова история, ми прави впечатление негативното отношение на неговите наследници. Според мен правилното в случая е всеки да си състави мнение, но на подобни туристически места, които именно той /Чаушеску/ е съградил, не би трябвало да се усеща ехиден смях за онова време и то от официални лица. Подигравателният тон до някаква степен дори е срамен и унизителен, защото искаш или не, това е част от историята на твоята страна. Като я осмиваш нея, ти осмиваш себе си…

Делян Василев

Очаквайте утре третата /последна/ част на пътеписа!

Leave a Reply