Живот, Новини, Туризъм

На гости в Румъния или… другата Македония

Групата пред огромната сграда на парламента в Букурещ

Иначе мегаломанията не спира и до огромната структура. Младата архитектка, представила проекта, е спечелила единствено и само защото… нейният проект е бил най-мащабен. Пред сградата пък огромен площад постепенно прелива в широк булевард, оформен по подобие на „Шанз-Елизе” в Париж. Чаушеску е искал румънският еквивалент на може би най-известната улица в света да бъде по-широк. Постига търсения ефект, но само ако се мери от сграда до сграда, асфалтираното шосе все пак не е чак толкова широко.
С противоречиви чувства напускаме територията на огромното здание. Запътваме се към МОЛ-а – нали трябва и жените да се поглезят. За съжаление, удрят на камък, единствено аз се ощастливявам с нови обувки. Око за око, зъб за зъб – изведнъж така ми се прихожда до малка нужда, че свят ми се завива. Започва трескаво обикаляне. На няколко пъти опитвам късмета си в заведения за бързо хранене, където обаче за да стигнеш лелеяната чиния, трябва да си поръчал нещо.
Започвам да се отчайвам, когато зървам магазин от голямата френска верига хипермаркети „Карфур”. След няколкоминутно издирване на тоалетните ги откривам на втория етаж, скрити точно зад касите. Успявам да се вмъкна вътре и да удовлетворя естествените си нужди.
Излизам успокоен и волен като птичка от хипермаркета, когато охраната ме спира и ме пита къде са ми покупките. Не знам как да реагирам и попадам в „небрано лозе”. За щастие, в същия момент зървам Меги, която се е наредила на опашката с бутилка минерална вода и се опитвам да обясня на господина, че ми е приятелка. Криво-ляво ме разбира и ме оставя на спокойствие. „Вълчи свят”, казвам си безгласно аз…
Хващаме такси току пред МОЛ-а, като очакваме шофьорът да ни „одруса” стабилно. Дали вадим късмет или в това отношение румънците не правят „цигании” като нас, но таксиджията ни откарва на указаното място за изключително приемлива цена.

След кратка почивка слизаме в ресторанта на хотела. Уютната и спокойна атмосфера ни привлича, тъй като имаме нужда точно от подобна обстановка след трескавите обиколки и набраните впечатления от последните дни. Домакинките, които са едновременно администратори, камериерки, рецепционистки, сервитьорки и готвачки се справят отлично с готвенето. Прясно направената от тях лимонада пък ни обира точките. Не това обаче се оказва, дето се вика, върха на айсберга.
Малко след нашата поръчка любезната домакиня идва при нас със стабилна порция овкусено сирене и ни заявява с изтормозен вид: „Много се извиняваме за забавянето”… За подобно изтънчено обслужване само съм чел и слушал, че го имало в западния свят. А наистина този жест ни кара да се почувстваме специални. Тук има и нещо друго – забавянето /което според нас не бе дори дълго или неочаквано/ говори за приготвянето на храната на момента. А, знае се, масово в заведенията в нашия край се използват замразени храни, бланширани картофи и т. н. Оставаме поласкани от постъпката на любезните жени и с пълни стомаси, след кратък задушевен и ретроспективен разговор за екскурзията, се оттегляме по стаите.
Тук ще спомена, че преди вечерята се отдавам на футболните си увлечения, като посещавам стадиона на един от топ отборите на Румъния – „Динамо”. Меги сякаш е избрала хотела именно заради близостта му до стадиона – от входа на хотелската сграда се вижда входа на спортното съоръжение, което отстои на има-няма 20-30 метра.
Стадионът обаче не оправдава очакванията ми – струва ми се дори по-зле от еквивалента му в София – „Българска армия” на ЦСКА. Остарели и износени седалки, старо и грозно електронно табло, малка козирка, липса на всякакви екстри. Въпреки всичко оставам доволен от посещението, защото всеки допир до нови за мен футболни хоризонти от една страна ми разширява спортния светоглед, а от друга ми носи неповторимо и неподправено удовлетворение и вътрешен трепет, който няма как да пресъздам с думи.
Рано сутринта в неделя, на 7 септември, се приготвяме трескаво за предстоящите за изминаване през деня около 500 км. Анелия, така наричаме навигаторския глас, идващ от GPS-а на мобилния телефон на Меги, ни изкарва успешно и бързо от двумилионния Букурещ. Неговите жители още не са се разшавали из широките улици, та пътуването не е чак толкова стряскащо и натоварено.
Спираме малко преди границата, за да „потрошим” /както казват сърбите/ останалите ни леи. Всеки от нас обаче си запазва банкнота от 1 лея. Интересен факт е, че тази хартийка… не може да се скъса. В началото, като типичен българин, който не се доверява на щяло и нещяло, не хващам вяра на тази информация. След известни колебания се захващам със „задачата” да скъсам въпросната хартийка. За моя изненада, след проведени десетки неуспешни опити, установявам истината сам за себе си – наистина банкнотата от 1 лея не може да се скъса!
По-рано, когато обмених евра за леи в банката в Синая, се сдобих и с всички видове румънски стотинки, които се наричат бани. Може би съм наследил колекционерското чувство от чичо ми Любо. Той все пак ми води с няколкостотин екземпляра от различни точки на света, включително от несъществуващи вече държави, разпаднали се страни, изчезнали валути и т. н.
Таксата за преминаване на Дунав мост от Румъния към България е тройно по-висока – 6 евро. Може би помните, че споменах в началото на пътеписа, че на влизане в северната ни съседка платихме едва 2 евро. Досещам се неволно, без да искам, че двете държави са най-бедни в Евросъюза, а и явно най-неуредени. Подобни недоразумения са шокиращи – не заради цената /която би трябвало да бъде определена след експертно разискване/, а заради разминаването при нея у нас и в съседите. Тук изпъква и друго нещо – къде отиват и какво се прави с тези парични такси? Защо не се инвестират в поддръжката на пътните платна на самия мост, които са в окаяно състояние? Че сме бедни, бедни сме, но тези финансови постъпления явно се изразходват по-други, „по-наболели пера” в бюджета на държавите… В случая оставам с впечатлението, че общо взето всеки си прави каквото си иска и няма никакво съгласуване между държавните институции на двете страни.
Малко след Русе зареждаме 28-годишния бял автомобил „Тойота Корола”, който се явява по-възрастен с 2-3 години от пътуващите в него. Колата обаче се държи прекрасно през цялото време на екскурзията. На кратката почивка на бензиностанцията решаваме, че искаме да видим пътьом нашумелите особено много през последните години Крушунски водопади край Ловеч.
По обяд вече хапваме в култовото заведение „Крушунска среща” в центъра на едноименното село. Ненаситен за вкусна българска скара си поръчвам, без да се церемоня и да пазя талия, чудна пилешка пържола, голямо парче карначе, пържени картофки, шопска салата, пърленка и таратор. Наслада!…

Кът от Крушунските водопади

Паркираме в края на селото, откъдето започва и екопътеката за водопадите. Те се намират съвсем близо и позволяват на всеки ценител на природната красота да се докосне до тяхната прелест, срещу, разбира се, скромната сума от 2 лв. Оформени са пътеки, мостчета, стълбички, включително и 2-3 мини площадки за наблюдение и снимки.
За съжаление, поради проливните дъждове това лято водата не е кристално чиста, а кафеникаво мътна и гледката не е така помпозна, каквито кадри сме виждали по телевизията и интернет. От дъждовете се е разкаляла и основната пешеходна артерия.
Макар, че не изгряват с пълното си вълшебство пред нас, Крушунските водопади са изключително красиви и се намират в магичен балкански район. Нашите сърца и души, като типични представители на Самоков, обичат подобни гледки и остават пленени от видените водоскоци.
При входа на парка пък се продават всевъзможни сувенири, включително надписани керамични чашки с различна големина, „крякащи” дървени жаби /за кадем – поверието гласи, че щом ги разтъркаш с дървената пръчка, скоро ще се сдобиеш с парички/, магнити, дрешки и т. н., и т. н. За мен, като кум на Меги и Жоро, има специален подарък – керамична чаша за греяна ракия /така си определям веднага мислено предназначението й/, на която многозначително пише „Дръж се куме у дуваро”…
Заредени с много смях и положителна енергия, лека-полека мислите ни се прехвърлят към завръщане у дома.
На софийското околовръстно шосе хапваме и от малките хамбургери на „Макдоналдс”, които по никакви органолептични показатели не могат да се сравняват с вкусната родна скара на „Крушунска среща”. Оттам по магистралата и след това главен път Е 79 пристигаме в Благоевград. Оставяме Меги пред апартамента й – точно срещу издигнатия през миналата година 33-метров кръст на хълма над областния център. Светещият през тъмната част на денонощието християнски символ всъщност се вижда от почти всяка точка на града и изглежда наистина импозантно.
Разделяме се с орисницата на пътуването и поемаме към Самоков със спокойно темпо, без да бързаме. По пътя мълчим. Думите са излишни. Кой знае дали някога отново ще посетим изброените места, каквито и впечатления да са оставили те у нас.
По-важното е друго – младежката задруга в най-чистата й светлина, истинското приятелство, което не се усеща непременно от всеки и по всяко време. Тези четири денонощия, сигурен съм, ще оставят трайни спомени у нас и ще обогатят възприятията ни за околния свят. Времето, прекарано заедно, общите спомени, вълнения и тревоги, ще ни топлят още по-силно тепърва – в трудните мигове на нашето всекидневие. Убеден съм, че ние ще можем да се осланяме на тях в трудни периоди, когато мислите и съхранените фотоси от преживяното ще бъдат истински стожер и отмора за нашите умове, сърца и души.

Делян Василев

/Край/

Leave a Reply