На св. Варвара

На 4 декември 2020 г. в деня на св. Варвара със съпругата ми решихме да отидем до възрастната й леля Поли да й занесем лекарства, нещо за хапване и понеже на този ден се варят жито и царевица, да си хапне и от този традиционен десерт.
На автобусната спирка пред болницата, на пейката, беше седнала дама, възрастта на която трудно можеше да се определи. Смачканата й, вероятно непрана още от месец март маска, стигаше до очилата й, а нахлупената отгоре шапка тип „тенджера“, омазнена от дългото носене, закриваше горната част на очилата. Жената стискаше с ръце три найлонови торби с дрехи, които стърчаха отгоре, и една раница.
Помислих си – ако беше още жив Виктор Юго, непременно щеше да я включи в някой епизод на „Клетниците“.
По едно време тя промълви, сякаш разговаряше с пъстрите си очи – две тесни чертички зад очилата:
– Къде трябва да сляза, за да намеря Дома за стари хора?
Друга възрастна жена й каза, че най-добре е да слезе на последната спирка. Съпругата ми се намеси и поясни, че предпоследната спирка е по-удобна. Когато автобусът пристигна, същата жена й помогна да качи торбите вътре и след две спирки слезе. Щом наближихме спирката, на която трябваше да слезем и ние, и жената, за да се прибере в дома, дадох знак, че трябва да ме последва. Взех чантите й, а тя, стиснала здраво раницата, тръгна след нас. Застана на вратата, но не можеше да слезе – краката я боляха. Хванах я и й помогнах да слезе. Съпругата ми продължи за леля си, а ние с жената тръгнахме към Дома.
Когато застанахме пред вратата на оградата, тя каза, че трябва да натисна звънеца. Времето, докато дойде човек от персонала да отключи, бе достатъчно жената да ми разкаже колко тъгува за бившия директор на Вълнено-текстилния комбинат „Самоковска комуна“ инж. Дечко Мерджанов:
 – Отиде на преглед в софийска болница, а от там го върнаха в ковчег. Колко съм плакала за него…  Докато умра – на пресекулки повтори няколко пъти тя – няма да го забравя. Той бе най-добрият човек, когото познавах…
Слушах я много внимателно, защото инж. Мерджанов беше и мой много добър приятел, когото изключително уважавах. По онова време той помагаше на Отечествения фронт, на който аз бях председател на кварталния комитет, участваше в по-големите ни мероприятия, екскурзии и други изяви. От името на обществеността в квартала го бях предложил за общински съветник.
Слушах жената и като на филмова лента ме връхлетяха спомените за него.
– Господине – повтори жената – знаете ли, че бях изпратена в болницата да ми направят тест за Ковид. От там ми казаха да отида след три дни за резултата. Три дни – къде да отида през това време? Замъкнах се до автогарата и заминах за родното ми село – Райово. На четвъртия ден отидох в болницата, но служителката си беше отишла. Как да отида без документ в Дома? Реших, че може би ще ме пуснат поне да се стопля до другия ден, когато щях отново да отида до болницата да взема документа. Как ли не ги молих, не пожелаха да ме пуснат вътре без този документ. Не можех да остана цяла нощ на улицата. Как се добрах отново до село, не знам. Четири дни без отопление и на студен хляб, измръзнах като куче. Днес успях да взема резултата от теста и погледнете – в очите й блестяха сълзи – тука пише „негатив“, значи не съм заразена, нали, господине?
– Да – кимнах аз – вероятно е така.
Нито за миг не се съмнявах, че моята събеседница е високо интелигентна жена.
В мозъка ми напираха всевъзможни въпроси без отговори:
Какво означава да изпратиш един възрастен човек за тест? Нали знаеш, че този тест не излиза веднага с отговор.
Къде трябва да чака този човек три дни, след като няма къде да отиде?
Толкова ли е трудно след тридневно изпитване на теста да се обадиш в регистрацията и да се поинтересуваш за резултата?
Ами ако резултатът е положителен, какво правим тогава? Може би възрастният човек в пълна безпътица трябва да отиде във вечния парк за отдих и да го приютят да не мръзне…
Отново чувам жената да вика:
– Господине, господине, ще дойдете ли и вие в Дома? Имам нужда от вас – човек, с когото да си говоря. Моля ви, направете всичко възможно и вие да дойдете…
– В Дома ли да дойда? – отговорих малко стъписан. – Знам ли какво го очаква човек? Всичко е възможно…
Дадох нещо като някакъв вид обещание…
– Ще ви чакам. Моля ви, елате – добави жената.
В този момент дойде служителят от Дома да я прибере. Подадох му торбите и тогава се сетих да я попитам:
– Как се казвате, госпожа?
– Вера се казвам – прошемна тя глухо. – Инженер Вера Никова, не можах да се омъжа, господине…
Тръгнах си. Сега в главата ми изплуваха въпроси, които моят приятел Любчо Луков ми задава във фейсбук. „Само кракът ли те боли, Митак?“, питаше той. Вече мога да му отговоря: „Не само кракът, драги Любчо, и душата ме боли понякога“.

Димитър Караиванов