Живот, Култура, Новини, Статии, коментари

Невероятната житейска сага на един самоковец: Семкарчето милионер или възкръсващият евреин

Куюмджийската къща. Рис. проф. Васил Захариев.

Откъси от книгата под печат „Семкарчето милионер или възкръсващият евреин”

Са­мо­ков, пос­лед­ни­те го­ди­ни на 19 век.
В пек и студ, зи­ме и ле­те, из са­мо­ков­с­ка­та чар­шия при­тич­ва пър­га­во сем­кар­че. От дю­кян на дю­кян, от чо­век на чо­век пов­рат­ли­во­то мом­че със сем­кар­с­ка таб­ла, зак­ре­пе­на с ка­иш­ка на вра­та, пред­ла­га вкус­на­та за­ни­мав­ка, ка­то ви­ка до прег­рак­ва­не: „Топ­ли пе­че­ни сем­ки, най-вкус­ни­те тик­ве­ни сем­ки, це­на по джо­ба на все­ки са­мо­ко­вец”.
То­ва нев­ръс­т­но сем­кар­че след по-мал­ко от чет­върт век ще бъ­де най-бо­га­ти­ят и вли­я­те­лен граж­да­нин в Цар­с­т­во Бъл­га­рия. Мно­го от се­гаш­ни­те бъл­га­ри си­гур­но не са и чу­ва­ли за не­го, но меж­ду Пър­ва­та и Вто­ра­та све­тов­на вой­на име­то му е про­из­на­ся­но с ува­же­ние и рес­пект от бъл­гар­с­кия фи­нан­сов и ин­дус­т­ри­а­лен елит. Вра­ти­те на цар­с­кия дво­рец и чуж­дес­т­ран­ни­те по­сол­с­т­ва са би­ли ши­ро­ко от­во­ре­ни за не­го.
Кое е то­ва мом­че? Кой е то­зи за­га­дъ­чен са­мо­ко­вец? В ре­ха­ви­те и не до там спо­луч­ли­ви опи­ти за не­го­ви би­ог­ра­фии, ко­и­то мо­гат да се на­ме­рят в ин­тер­нет сай­то­ве­те, той е пред­с­та­вен с име­то Ан­д­же­ло Ку­юм­д­жийс­ки. Спо­ме­на­ти са още ня­кол­ко име­на, с ко­и­то е бил из­вес­тен през раз­лич­ни­те пе­ри­о­ди на жи­во­та си, но ни­то ед­но от тях не е не­го­во­то рож­де­но име. Не е вяр­на и рож­де­на­та му да­та, спо­ме­на­ва­на във всич­ки­те за­пи­си, как­то и го­ди­на­та на не­го­ва­та смърт. Един­с­т­ве­но пов­та­ря­що се и вяр­но в раз­лич­ни­те му би­ог­ра­фии е то­ва, че той е са­мо­ков­с­ки ев­ре­ин.

Х Х Х

Оби­ча­ше да се заг­леж­да по ико­ни­те в хрис­ти­ян­с­ки­те чер­к­ви. Най-дъл­го сто­е­ше пред из­ри­су­ва­ни­те ан­ге­ли – кра­си­ви мом­че­та, ко­и­то има­ха кри­ле на ра­ме­не­те си. Не му ха­рес­ва­ше ев­рейс­ко­то име Че­ле­би. По­диг­ра­ва­ха му се бъл­гар­с­ки­те де­ца, ко­га­то ня­кой го спо­ме­не­ше с не­го и той скри­шом си бе­ше ха­ре­сал име­то Ан­гел. В учи­ли­ще ка­ра­ше бъл­гар­че­та­та да го на­ри­чат с то­ва ху­ба­во име, а и на де­ца­та им дос­та­вя­ше удо­вол­с­т­вие да му каз­ват та­ка.
Зад­руж­но жи­ве­е­ха ев­рейс­ки­те се­мейс­т­ва в Са­мо­ков. Ку­юм­д­жи­и­те се по­гаж­да­ха с всич­ки, но най-чес­то се съ­би­ра­ха на об­ща соф­ра с Ари­е­та­та. Да­ли за­що­то те­зи две ев­рейс­ки фа­ми­лии се бя­ха пос­лед­ни нас­та­ни­ли в ма­ха­ла Мо­й­се­е­ва или пък за­що­то хо­ра­та от две­те се­мейс­т­ва бя­ха по-ин­те­ли­ген­т­ни, уче­но­лю­би­ви и об­ра­зо­ва­ни, при­каз­ки­те, пес­ни­те и май­та­пи­те им вър­вя­ха най-доб­ре.
През зи­ма­та на­е­ма­ха шей­ни с кон­с­ки впря­го­ве и оби­ка­ля­ха с тях зас­не­же­ния град, ка­то се над­п­ре­вар­ва­ха и за­ме­ря­ха със снеж­ни топ­ки. През ля­то­то взи­ма­ха под на­ем лят­на­та къ­ща на Пи­пер­ко­ви, ко­я­то се на­ми­ра­ше на Про­да­нов­с­кия рид.
Ста­ри­те ев­реи раз­п­ра­вя­ха, че пре­ди зас­ту­дя­ва­не­то на Зе­мя­та в на­ча­ло­то на 19 век, там са се на­ми­ра­ли са­мо­ков­с­ки­те ло­зя и по-бо­га­ти­те тур­ци и хрис­ти­я­ни са има­ли на то­зи рид раз­ра­бо­те­ни ху­ба­ви ло­зя и лет­ни къ­щи.
Ос­вен къ­ща­та, Пи­пер­ко­ви им пре­дос­та­вя­ха фай­то­на и на ня­кол­ко кур­са две­те фа­ми­лии се из­на­ся­ха на въз­ви­ше­ни­е­то. Пре­ди то­ва по­ръч­ва­ха на ня­коя хрис­ти­ян­ка, доб­ра гот­вач­ка и ме­са­рия, да им при­гот­ви гра­ди­нар­с­ки гю­веч с те­леш­ко ме­со и са­мо­ков­с­ки зел­ник.Ве­чер­та умо­ре­ни, но до­вол­ни, се при­би­ра­ха с фай­то­на в ма­ха­ла­та, гле­да­ни със за­вист от дру­ги­те ев­реи.
Ко­га­то бай Ни­сим по­за­къ­са­ше с па­ри­те, не­го­ва­та съп­ру­га Ве­не­зия му „три­е­ше сол” на гла­ва­та и неп­ре­къс­на­то да­ва­ше за при­мер пос­то­ян­но­то бла­го­със­то­я­ние на Ари­е­та­та. Бай Ни­сим се по­чес­ва­ше по оп­ле­ши­вя­ла­та си гла­ва и мъд­ро от­го­ва­ря­ше:
– Имат си я Ари­е­та­та ви­ен­с­ка­та мая. Не е все ед­но да те из­го­нят от Ви­е­на или да те до­ве­дат с по­чес­ти от ня­коя Бал­кан­с­ка па­лан­ка. Ви­е­на­та си е Ев­ро­па, там и ку­че­та­та са им по-нах­ра­не­ни и по-ин­те­ли­ген­т­ни…
В па­мет­та на три­най­сет­го­диш­но­то ев­рей­че се бе­ше за­пе­ча­та­ло пос­ре­ща­не­то на но­ва­та го­ди­на, с ко­я­то за­поч­ва­ше и но­ви­ят два­де­се­ти век.
Ев­ре­и­те има­ха дру­го ле­тоб­ро­е­не, при тях го­ди­на­та бе­ше пет хи­ля­ди пет­с­то­тин и шей­се­та и ко­га­то спо­ме­не­ше то­ва пред при­я­тел­че­та­та си хрис­ти­я­ни, те не му вяр­ва­ха. За­то­ва ев­рей­че­то пред­по­чи­та­ше хрис­ти­ян­с­ко­то ле­тоб­ро­е­не и се рад­ва­ше на за­поч­ва­не­то на то­зи два­де­се­ти век.
Тър­жес­т­ве­но са­мо­ков­ци пос­рещ­на­ха та­зи Но­ва го­ди­на. От ар­ти­ле­рийс­кия полк, кой­то се на­ми­ра­ше в но­ви­те ка­зар­ми по пъ­тя за Дуп­ни­ца, бя­ха из­ка­ра­ли на Про­да­нов­с­кия рид де­се­ти­на га­у­би­ци и тех­ни­те са­лю­ти през ця­ла­та нощ въз­вес­тя­ва­ха ид­ва­не­то на но­во­то сто­ле­тие.
Всич­ки в ев­рейс­ка­та къ­ща от­дав­на спя­ха, са­мо нев­ръс­т­но­то сем­кар­че, прем­ръз­на­ло, сто­е­ше на дво­ра и наб­лю­да­ва­ше ди­ри­те на ха­лос­ни­те сна­ря­ди, ко­и­то браз­дя­ха не­бе­то над гра­да.
За­поч­ва­ше нов век. Мом­че­то се бе­ше раз­меч­та­ло. Как­во ще се слу­чи през то­зи два­де­се­ти век? Да­ли и той – ни­ко­му не­из­вес­т­ни­ят ев­ре­ин, ще ос­та­ви ня­как­ви ди­ри на зе­мя­та, как­то те­зи сна­ря­ди блес­тят по тъм­но­то са­мо­ков­с­ко не­бе? Или пък ще си оти­де ка­то всич­ки­те му род­с­т­ве­ни­ци пре­ди не­го, без сле­да, без па­мет, заб­ра­ве­ни от всич­ки, до­ри от най-близ­ки­те си.
Зак­ле се ев­рей­че­то. Не уточ­ни точ­но пред кой Бог, но се за­ре­че, че през то­зи нов век ще жи­вее и ра­бо­ти та­ка, та не­го­во­то име да се про­из­на­ся с ува­же­ние и рес­пект от всич­ки хо­ра по Земята и да се пом­ни до­ри и ко­га­то ве­че ня­ма да го има на то­зи свят.
За­поч­ва­ше най-жес­то­ко­то сто­ле­тие в чо­веш­ка­та ис­то­рия. Мно­го смър­то­нос­ни ура­га­ни щя­ха да се из­си­пят над гла­ви­те на хо­ра­та. Пред­с­то­е­ше ре­ки от кръв да за­ле­ят зе­мя­та и пла­ни­ни от чо­веш­ки кос­ти да се тру­пат по нея, а то­ва мом­че бе­ше ори­са­но да бъ­де в „око­то на тай­фу­на” през то­ва ин­те­рес­но вре­ме, ко­е­то му пред­с­то­е­ше да из­жи­вее.

Х Х Х

Кра­си­ва­та Ку­юм­д­жийс­ка къ­ща е ри­су­ва­на в началото на двай­сет­те го­ди­ни от са­мо­ков­с­кия ху­дож­ник Ва­сил За­ха­ри­ев. По-къс­но проф. Ва­сил За­ха­ри­ев е наз­на­чен за прид­во­рен ху­дож­ник. Ка­то та­къв за­дъл­же­ни­е­то му е да ук­ра­ся­ва с ху­до­жес­т­ве­ни зна­ци и ор­на­мен­ти трон­но­то сло­во на цар Бо­рис III, как­то и всич­ки поз­д­ра­ви­тел­ни ад­ре­си и дру­ги офи­ци­ал­ни до­ку­мен­ти, из­ли­за­щи от дво­ре­ца.
Не­го­ва­та кар­ти­на с над­пис „Ку­юм­д­жийс­ка­та къ­ща в Са­мо­ков” кра­си един от пред­с­та­ви­тел­ни­те са­ло­ни на цар­с­кия дво­рец в Со­фия. Ко­га­то фа­шиз­мът нас­тъп­ва в Ев­ро­па и за­поч­ват го­не­ни­я­та на ев­ре­и­те, ста­ва не­под­хо­дя­що кар­ти­на, на ко­я­то е на­ри­су­ва­на ев­рейс­ка къ­ща, да кра­си цар­с­кия дом. Още по­ве­че, че то­ва е род­на­та къ­ща на из­дир­ва­ния под дър­во и ка­мък в ця­ла Ев­ро­па пол­ков­ник от аме­ри­кан­с­ко­то ра­зуз­на­ва­не Ан­д­же­ло Ку­юм­д­жийс­ки. То­га­ва проф. За­ха­ри­ев взи­ма ед­но со­ло­мо­нов­с­ко ре­ше­ние – из­т­ри­ва до­се­гаш­ния над­пис и вмес­то „Ку­юм­д­жийс­ка­та къ­ща” пи­ше: „Въз­рож­ден­с­ка къ­ща от Са­мо­ков”. Кар­ти­на­та про­дъл­жа­ва да кра­си цар­с­кия дво­рец.
Проф. За­ха­ри­ев е из­к­лю­чи­тел­но ува­жа­ван и це­нен от цар Бо­рис. След не­го­ва­та смърт ца­ри­ца­та с две­те си де­ца се нас­та­ня­ва в дво­ре­ца „Цар­с­ка Бис­т­ри­ца” в ку­рор­та Чам­ко­рия и са­мо­ков­с­ки­ят ху­дож­ник е един­с­т­ве­ния мъж, ко­го­то тя ка­ни в дво­ре­ца на обяд, на ве­че­ря или прос­то да й пра­ви ком­па­ния.
Ня­ко­гаш­на­та ули­ца „Мой­се­е­ва”, на ко­я­то са се на­ми­ра­ли къ­щи­те на на­ши­те ге­рои, в днеш­но вре­ме но­си име­то на са­мо­ков­с­кия ху­дож­ник проф. Ва­сил За­ха­ри­ев.

Х Х Х

През 1909 го­ди­на ня­ко­гаш­но­то сем­кар­че е ве­че два­де­сет и две­го­ди­шен мла­деж. На­ед­рял, с оду­хот­во­ре­на фи­зи­о­но­мия, вла­де­ещ пер­фек­т­но френ­с­ки и ан­г­лийс­ки език.
Об­ле­чен в мо­де­рен ев­ро­пейс­ки кос­тюм, на­пе­ре­ни­ят мла­деж пра­ви ня­кол­ко те­ге­ла по са­мо­ков­с­ко­то стър­га­ло, на ко­е­то мес­т­ни­те мла­де­жи ви­кат „дви­же­ни­е­то”, ка­то си взи­ма до­виж­да­не със сво­и­те връс­т­ни­ци и при­я­те­ли, ко­и­то го гле­дат за­вис­т­ли­во. На след­ва­щия ден му пред­с­тои да за­ми­не за Па­риж.
Аме­ри­кан­с­ки­те ми­си­о­не­ри в Бъл­га­рия чрез Аме­ри­кан­с­кия ко­леж в Са­мо­ков до­се­га са ин­вес­ти­ра­ли в под­го­тов­ка­та на да­ро­ви­тия мла­деж се­ри­оз­ни сред­с­т­ва. С ог­лед на за­да­чи­те, за ко­и­то го гот­вят, те ре­ша­ват, че е по-доб­ре той да за­вър­ши вис­ше­то си об­ра­зо­ва­ние в За­пад­на Ев­ро­па, а не, как­то пър­во­на­чал­но са смя­та­ли, в Аме­ри­ка.
През то­зи пос­ле­ден ден в Са­мо­ков бъл­га­ре­е­що­то се ев­рей­че, ко­е­то е из­вес­т­но на при­я­те­ли­те си ка­то Ан­гел Ку­юм­д­жи­ев, ре­ша­ва, че то­ва име зву­чи пре­ка­ле­но сла­вян­с­ки и с не­го ня­ма да пра­ви доб­ро впе­чат­ле­ние из Ев­ро­па­та.
Мла­ди­ят чо­век по­из­ме­ня име­то в до­ку­мен­ти­те, с ко­и­то пред­с­тои да се за­пи­ше в Сор­бо­на­та и се­га ве­че се каз­ва Ан­д­же­ло Ку­юм­д­жийс­ки.
Сту­ден­тът по пра­во в най-прес­тиж­ния френ­с­ки уни­вер­си­тет пра­ви из­к­лю­чи­тел­но впе­чат­ле­ние на сво­и­те пре­по­да­ва­те­ли и съв­сем ес­тес­т­ве­но за­вър­ш­ва след­ва­не­то си с от­ли­чие и зла­тен ме­дал.
От Фран­ция дип­ло­ми­ра­ни­ят юрист се зав­ръ­ща ос­вен с при­до­би­ти юри­ди­чес­ки поз­на­ния, съз­да­де­ни мно­гоб­рой­ни кон­так­ти в за­пад­но­ев­ро­пейс­ки­те стра­ни, и със за­мож­на бул­ка бел­гий­ка.
В Па­риж мла­ди­ят ев­ре­ин по­лу­ча­ва до­ве­рие и е пос­ве­тен в ев­рейс­ка­та ма­сон­с­ка ор­га­ни­за­ция „Джойнт”. То­ва не­го­во член­с­т­во е мно­го по-цен­но и по­лез­но от дип­ло­ма­та и злат­ния ме­дал от Сор­бо­на­та, за­що­то то в бъ­де­ще ще му от­во­ри мно­го зак­лю­че­ни за дру­ги­те вра­ти.
Ни­кой не е ста­нал про­рок в род­но­то си мяс­то. В ста­ров­рем­с­ко­то кон­сер­ва­тив­но град­че ад­во­ка­та фран­ко­фон го пос­ре­щат на нож. Осо­бе­но не­до­вер­чи­во и нед­ру­же­люб­но го гле­дат ста­ри­те са­мо­ков­с­ки ев­реи.
– От­къ­де то­ва сем­кар­че, син на фа­ли­ра­лия зла­тар бай Ни­сим, на­ме­ри па­ри да ста­не френ­с­ки ад­во­кат? Си­гур­но си е про­дал ду­ша­та тоя фа­ри­се­ин, тре­бе да е ста­нал шпи­о­нин…
Та­ка го­во­рят в град­че­то и ев­ре­и­те, и бъл­га­ри­те.
Ан­д­же­ло се ус­та­но­вя­ва в Со­фия. Не­ве­ро­ят­но ком­би­на­ти­вен фи­нан­со­во и прав­но гра­мо­тен и про­би­вен в сво­и­те на­чи­на­ния, мла­ди­ят юрист за­поч­ва да при­до­би­ва соб­с­т­ве­ност във во­де­щи­те ин­дус­т­ри­ал­ни и фи­нан­со­ви дру­жес­т­ва.

Х Х Х

Още не на­вър­шил 40 го­ди­ни, ня­ко­гаш­ни­ят сем­кар ос­но­ва­ва та­ка на­ре­че­на­та Фран­ко-бел­гийс­ка бан­ка, ко­я­то бър­же се прев­ръ­ща в един от най-мо­гъ­щи­те и вли­я­тел­ни фи­нан­со­ви ин­с­ти­ту­ти в Бъл­га­рия, а по-къс­но пре­рас­т­ва във Френ­с­ко-бъл­гар­с­ка бан­ка.
Ан­д­же­ло Ку­юм­д­жийс­ки за­поч­ва да сви­ри пър­ва ци­гул­ка не са­мо във фи­нан­со­вия и ин­дус­т­ри­ал­ния, а и в по­ли­ти­чес­кия жи­вот на стра­на­та. Той до­би­ва сла­ва­та на афе­рист, кой­то е в ос­но­ва­та на най-скан­дал­ни­те сдел­ки, до­го­во­ре­нос­ти и по­ли­ти­чес­ки ре­ше­ния. Бан­ке­рът оби­ча да каз­ва, че по­ве­де­ни­е­то на по­ли­ти­ци­те за­ви­си от тех­ни­те по­ли­ци, ко­и­то той па­зи в ка­са­та си.
Са­мо­ков­с­ки­ят ев­ре­ин ог­ла­вя­ва уп­ра­ви­тел­ния съ­вет на най-мощ­но­то ико­но­ми­чес­ко дру­жес­т­во в Бъл­га­рия – „Обе­ди­не­ни тю­тю­не­ви фаб­ри­ки”. Прак­ти­чес­ки Ку­юм­д­жийс­ки дър­па кон­ци­те и пра­ви стра­те­ги­я­та на Тю­тю­не­вия кар­тел, кой­то дър­жи мо­но­по­ла за из­нос на най-кон­вер­ти­ру­е­ма­та по то­ва вре­ме бъл­гар­с­ка сто­ка – тю­тю­нът.
Аван­тю­рис­тът сти­га до из­во­да, че бъл­гар­с­ко­то по­дан­с­т­во не му вър­ши ра­бо­та и за пос­ти­га­не на кро­е­ни­те от не­го пла­но­ве ще са му нуж­ни и ис­пан­с­ко, и бел­гийс­ко граж­дан­с­т­во.
След Пър­ва­та све­тов­на вой­на Ис­па­ния се прев­ръ­ща в све­то­вен цен­тър на тър­го­ви­я­та с тю­тюн и тю­тю­не­ви из­де­лия. Ку­юм­д­жийс­ки е се­ри­оз­но нав­ля­зъл в биз­не­са с бъл­гар­с­ки тю­тюн и е ус­та­но­вил, че ако ис­каш да си на вър­ха в то­зи не­ве­ро­ят­но пе­че­ливш „алъш ве­риш”, тряб­ва да си ис­пан­с­ки по­да­ник.
По то­ва вре­ме не съ­щес­т­ву­ва та­ка на­ре­че­но­то двой­но граж­дан­с­т­во и се на­ла­га са­мо­ков­с­ки­ят ев­ре­ин да се от­ка­же от бъл­гар­с­ко­то си по­дан­с­т­во. От­каз­ва се, но се явя­ва друг проб­лем – най-бо­га­ти­ят бъл­гар­с­ки граж­да­нин, с ог­ром­на соб­с­т­ве­ност в Бъл­га­рия, с по­ли­ти­чес­ки ам­би­ции и вли­я­ние в та­зи стра­на, е чуж­де­нец. То­га­ва Ан­д­же­ло пра­ви ед­на от го­ле­ми­те фал­ши­фи­ка­ции в сво­я­та би­ог­ра­фия. За да си вър­не бъл­гар­с­ко­то граж­дан­с­т­во, той пред­с­та­вя в са­мо­ков­с­ко­то кмет­с­т­во сви­де­тел­с­т­во, из­да­де­но му от Са­мо­ков­с­ко­то из­ра­ил­с­ко си­на­го­гал­но нас­то­я­тел­с­т­во. То­ва сви­де­тел­с­т­во, ко­е­то и в мо­мен­та се па­зи в ар­хи­ва на са­мо­ков­с­ка­та об­щи­на, е фал­ши­во. В не­го са фал­ши­фи­ци­ра­ни и под­пи­си­те на пред­се­да­те­ля на нас­то­я­тел­с­т­во­то Ха­им Юда Ко­ен и сек­ре­та­ря Исак Ко­ен.
В то­зи до­ку­мент „чер­но на бя­ло” е за­пи­са­но, че Ели­е­зър Ку­юм­д­жийс­ки и Че­ле­би Ку­юм­д­жийс­ки са ед­но и съ­що ли­це.
Че­ле­би е рож­де­но­то име на Ан­д­же­ло, а Ели­е­зър е не­го­ви­ят най-го­лям брат. Той, съг­лас­но до­ку­мен­ти­те, ко­и­то има в ар­хи­ва на Об­щи­на Са­мо­ков, е ро­ден през 1874 г. и уми­ра през 1939 г., т.е. чо­ве­кът, с ко­го­то се отъж­дес­т­вя­ва Андже­ло, е по-го­лям от не­го с 13 го­ди­ни.
Фак­ти­чес­ки на­ши­ят ге­рой чрез име­то и граж­дан­с­т­во­то на брат си ста­ва от­но­во по­да­ник на Цар­с­т­во Бъл­га­рия.
То­зи но­мер се иг­рае още един път. На най-го­ле­мия бъл­гар­с­ки бан­кер му е не­об­хо­ди­мо по-без­п­ре­пят­с­т­ве­но да прех­вър­ля фи­нан­со­ви ак­ти­ви в за­пад­но­ев­ро­пейс­ки бан­ки. По-мал­ко съм­не­ния и по­доз­ре­ния ще има от стра­на на го­ле­ми­те за­пад­ни бан­ки, ако фи­нан­со­ви­ят раз­по­ре­ди­тел е по­да­ник на ня­коя за­пад­но­ев­ро­пейс­ка дър­жа­ва. Ан­д­же­ло за своя но­ва ро­ди­на из­би­ра Бел­гия, не са­мо за­що­то е бел­гийс­ки зет, а и за­що­то та­зи дър­жа­ва е един от цен­т­ро­ве­те на ев­ро­пейс­ко­то бан­ки­ра­не.
Не­ща­та са от­ра­бо­те­ни – от­каз­ва­не от бъл­гар­с­ко граж­дан­с­т­во и след то­ва сви­де­тел­с­т­во, че той е ед­но и съ­що ли­це то­зи път с дру­гия брат Ра­ха­мим, ро­ден през 1883 г.
Чи­та­те­лю, не се учуд­вай на пре­въп­лъ­ще­ни­я­та на изоб­ре­та­тел­ния ев­ре­ин. Пре­ди да ста­не Ан­д­же­ло, той е Ан­гел, а пре­ди то­ва – Че­ле­би. В по-на­та­тъш­на­та си би­ог­ра­фия ще сме­ня още мно­го име­на, а през 40-те го­ди­ни ще из­т­рие об­ра­за си от всич­ки фо­тог­ра­фии и с плас­тич­на опе­ра­ция ще до­бие но­ва фи­зи­о­но­мия, но за то­ва, ко­га­то му дой­де вре­ме­то.

Христо Ярловски

Leave a Reply