Неподготвен бегач на екстремно състезание по колоездене…

Откакто маркирахме по-голямата част от трасето на състезанието, се чудех как хем да се явя, хем да се скатая. Не, че имаше много за чудене – решението беше просто: карам/бутам до първия и единствен пункт и вместо да продължа нататък с още бутане и онова кошмарно спускане към асфалта, да дам кръгом и да се върна в началото.
Толкова бях решила да не го взимам на сериозно това състезание, че записах друго предишния ден – по пътеката на Боян Петров: Княжево – Копитото. Исках да присъствам още на първото издание на това т. нар. скоростно изкачване на Копитото, но тогава бяха други времена и нямаше с кого да ида.
Сега са времената на Злати и в момента, в който й предложих да отидем, тя се съгласи.
Тук ще отворя все пак една скоба за това състезание:
Стартирахме заедно със Злати, но тя тръгна ходом. Стана ми малко съвестно, но й викам: „Тук са само три километра, ще се оправиш сама… Аз все пак мисля да побягам“. Не ми беше дадена възможност обаче нито да бягам, нито да разсъждавам много дали не е кофти, че съм зарязала така Злати, защото баирът почна. А аз вместо да си го качвам спокойно, реших да си дам яко зор. Ей, не помня откога не бях дишала толкова тежко на изкачване! Ама дишах тежко и вървях ли, вървях. Не дадох на никого да ме изпревари и като финиширах, бях приятно изненадана, че съм втора при жените.
Ако Злати беше казала, че трябва да се прибираме, щяхме да си починем, да си тръгнем и толкоз. Обаче тя, нали е добра душа, каза, че задължително ще изчакаме награждаването. И Тина – най-новата ми приятелка-планинарка, така каза. И след като направихме една разходка до хижа „Тинтява“, се върнахме да чакаме награждаването. Докато чакахме, се видях с куп приятели – бегачи и планинари – беше супер яко! А после се оказа, че наградата ми е касетка с плодове, зеленчуци и бутилка вино. Въпросът беше как ще ги свалим от Копитото…
Наложи се да импровизираме – пратих Злати да намери някого с кола, който да я свали до долу, и тя намери. Само че нямаше място за нас и ние се пуснахме обратно по пътеката на Боян. Нагоре беше кофти, но надолу е направо брутална! Особено след като се бяхме направили на отворени и се бяхме явили без щеки. Затварям скобата.
…Вечерта, вместо да си почивам, реших, че трябва да се поработи по сътрудничеството между клубовете и отидох до лагера на старозагорци, за да ударим по едно питие.
Питиетата, естествено, станаха повече, и добре, че Павката ме натовари заедно с колелото на баничарката и ме прибра сравнително навреме и сравнително… трезва.
Сутринта се поуспах. Тръгнах. Първо установих, че съм забравила ръкавиците, ама си викам, нейсе; после обаче установих, че съм забравила и каската, и се наложи да се върна.
Толкова се замотах, че взех да се съмнявам дали ще стигна навреме за старта в Доспей. Ама не се шашнах много, щото и да тръгна десетина минути по-късно, нямаше да има кой знае какво значение предвид трасето и скромните ми възможности на колоездач.
Но стигнах, де! Стартирах с всички и моментално изостанах. Може и да не бях последна, но състезанието от вчерашния ден, виното и въртенето от сутринта оказаха значение и началото беше трудно.
А после стана още по-трудно. Но аз може да не мога да карам, ама мога да бутам.
Бутам и си викам: ето ти тренировка и по колоездене, и по бягане… Какво повече ти трябва?!
И бутах, бутах, бутах… поне три-четири баира и наистина беше добре, че ги бях минала веднъж, защото ако не бях, щях да съм много неприятно изненадана.
На някои от хората, които настигнах, се опитах да пробутам идеята за връщане на пункта, ако им е много тежко, но никой не ми се върза.
Даже накрая и аз не й се вързах. Свежа още бях и бях оставила хора зад себе си. Взех си една кола за из път – ако заприпадам, и продължих.
На баирите непрекъснато застигах Светльо, който ми се похвали, че са стояли до 1 часа вечерта и затова му беше малко тегаво, и Рали. С компания беше значително по-приятно – докато си бъбрехме, баирът свършваше.
Но почнеше ли спускане – изоставах яко! Последното спускане преди асфалта даже мислех изцяло да го мина на бутане, че ме беше шубе, но се оказа, че не е чак толкова страшно и затова го спусках… половината.
Така до овчарниците се бях добрала още цяла и даже чиста. Но след като реших да мина през вадата там, вместо да си бутам, както до преди малко – нищо чисто не остана по мен!
Асфалта го хвърчах… по моите стандарти… И после дойде последното качване, на което не бях участвала в маркирането и не го познавах.
Оказа се най-гадната част. Камъни, кал, реки, отсечени дървета и бутане, бутане, бутане, бутане в калта!
Просто безкрайно да заобичаш рейс директора Ивайло – точно толкова, колкото обичаме Николай Марангозов от „Персенк Ултра“ и Д. Димитров, дето прави супер брутално мазохистичното „Пирин Ултра“!
Жалко, че не съм ходила на много колоездачни състезания, за да имам база за сравнение, но ми се струва, че едва ли има други по-тегави.
На спускането към Доспей вече бях леко изнервена, защото стъпалата и някакви неизвестни мускули по задните части бяха започнали да ме болят. Но някак не вървеше да спирам точно накрая и да чакам да ми мине. Опитвах се, доколкото е възможно, да променям позата, но нямаше кой знае какъв ефект.
За щастие финалът беше точно в началото на селото и успешно се добрах до него.
Като хвърлих колелото, имах чувството, че няма част от тялото ми, която да не ме боли. Толкова уморена не съм се чувствала на друго състезание, ако не броим 100-километровите.
После Валката ми тикна бира в ръката и болките постепенно взеха да отшумяват…
Уредих се и с медал за второ място при жените 30+.
Освен това бях отминала Павката и Стефан от „Велосамоковци“ малко преди края, защото Павката беше спукал гума и двамата я оправяха. Е, сори, Павка, ама това са рисковете на живото предаване, пардон… състезание!
В крайна сметка съм на 36-о място от 45 финиширали, 4-а от 5 жени, но колкото и зле да звучи, съм страшно доволна, защото принципно съм бегач, а не колоездач, а и колелото ми е супер елементарен твърдак, 15 кг, със спирачки с накладки, без всякакви екстри, а за възрастта ми… да не говорим.