Нещата от живота…

Бабо,
Закъснях.
Закъснях, защото исках да се върна по-рано и да те видя.
Закъснях и научих, че никога не бива да отлагаме това, което смятаме да правим, защото става твърде късно накрая.
Сега е късно, защото днес те изпратихме на едно друго място.
Знам, че там ще ти бъде по-добре. Въпреки че дори не знам дали го има това “там”. Надявам се силно, защото в противен случай всичко ще бъде загубено завинаги.
Помниш ли, бабо, как ме учеше да си връзвам връзките на обувките? Беше доста мъчително за теб занимание, тъй като не е лесно да учиш на нещо някой, казващ се Роксана и правещ всички други неща, но не и необходимите. Накрая дори не успя да ме научиш, защото реших, че трябва да си създам свой собствен вариант на показаното. Все още го прилагам успешно.
Помниш ли как ми забраняваше да отговарям на хората и винаги казваше, че си скрила лютата чушка в шкафа и ако продължавам, ще ми натъркаш езика? Е, никога не го направи, но и аз не спрях с глупостите.
Помниш ли как крадях бонбони “Сезони”, скрити върху гардероба? Изяждах по цяла кутия, но ти винаги имаше още едни резервни, скрити на съвсем различно място. Винаги предвидлива.
Помниш ли колко мразех да ям супа? Ти си имаше свой начин да ме накараш, казвайки ми: “Когато цветята на дъното на чинията започнат да се виждат, ще спреш да ядеш. Хайде, още малко остана, не ги виждам…” Връзвах ти се, признавам.
Помниш ли как обувах гумените ботуши и започвах да копая навсякъде из градината? А онзи път, когато вместо да изплевя, аз изкорених новонасадените ти цветя?
Помниш ли как все исках да те гримирам, а ти постоянно ме убеждаваше, че си прекалено стара за такива неща. Е, все пак няколко пъти успях да те принудя.
Аз никога няма да забравя колко обичах да идвам всяка вечер у вас. Завинаги в съзнанието ми остава любимата вечеря – билков чай, сиренце и хляб „Добруджа”.
Няма да забравя и как ми отделяше средната страница на вестника, защото имаше детска рубрика за мен, която четяхме заедно.
Няма да забравя стихотворенията, които сме чели заедно. Писмата до твоята приятелка Софи, които сме писали. Разказите за миналото време, за Опитната станция, за всичко онова, което си преживяла.
Няма да забравя как си говорехме всеки път, когато идвах да спя у вас. Разпъвахме се на спалнята и започвах да те питам хиляди неща.
Учеше ме да плета на една кука, на две, да бродирам. Не ме биваше особено, но пък умирах от удоволствие. За теб винаги всичко беше чудесно и красиво, нищо че човек нямаше начин да оприличи какво точно съм сътворила.
Пеехме си заедно, правехме си мини концерти.
Смели сме се до безсъзнание буквално на пълни глупости.
Никога няма да забравя готвенето на гювеч и мусака и опитването на соса. Когато усетя аромат на червен пипер, винаги се сещам за тогавашното време.
Соленките с ким – незаменими. Сигурно никога няма да успея да ги направя така, както ти.
Великите ти зелници, баници, цялото приготовление, месенето на тестото, разточването на огромните кори… Цялата спалня се пълнеше с току-що направените кори за баница. Моите все ставаха на дупки, но важно беше желанието.
Обичам всеки един миг от онова време.
Знам колко страдаше, когато изгубихме дядо. Животът ти се срина и ти се промени изцяло. Помня как ми разказваше един ден колко много ти липсва и колко много го обичаш – много, много, много… Изгуби желание за всичко. Единственото нещо, от което ти светваха очите, беше, когато се прибирах. “Роксанче, милото ми дете!”, когато чуех и усмивката винаги изгряваше и на моето, и на твоето лице. Дежурните въпроси за Любчо, за Александрина, за университета. Всеки път ме питаше дали съм се дипломирала. Е, бабо, все още не съм, но малко остана. Много жалко, че не можеш да го видиш вече, защото знам каква мечта ти беше да ме видиш с диплома в ръка.
Ще те запомня, бабо, с твоята любознателност и интелигентност. Винаги ще разказвам на хората, че на 75 години реши да прочетеш „Хари Потър”, ей така, от любопитство, и това сякаш те накара да се пренесеш в онзи магически и непознат свят. Прочете и “Здрач” и ми каза, че сякаш всички онези любовни трепети ги усещаш така, все едно ти си главната героиня. Започна сама да учиш английски и не само че започна, ами започна и да го говориш и да разбираш, да ме питаш.
Ще те запомня с това, че дори и на 82 продължаваше да говориш на такъв висок стил, че чак ни стряскаше понякога с високопарните ти проблясъци. Умирахме си от смях понякога, наистина.
За теб ще ми напомнят розите в градината, червените лалета и трендафил… Всеки път, когато ги погледна, и си те представям с мотичка в ръка, наведена над лехата.
Ще ми липсваш, бабо, но това е животът. Рано или късно трагедията ни застига и няма как да й се противопоставим. Ще останем само с хубавите спомени в сърцата си.
От най-малката ти внучка, Роксанчето, която няма да те забрави.

Роксана Змиярова
/В памет на моята баба Здравка Змиярова/

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*