Други, Новини, Спорт, Статии, коментари, Туризъм, Читателски

Никога повече „Витоша”…

Първите ми думи на финала бяха: „Не искам да чувам повече за никаква „Витоша” и за никакви „100”!“
И действително, има голяма вероятност никога повече да не си причиня точно това бягане не само защото беше силно мъчително за мен през последните 24-25 км, но и защото не е мойто състезание. Твърде дълги равни участъци и твърде много асфалт. Мразя асфалта!
Но да разкажа за „най-одумваното“ (както го нарече Калоян Чанев) събитие – „Витоша 100” – от начало. А началото беше в събота, на 15 юни, когато 6-ма колоездачи от самоковския клуб заминаха за София и аз от сутринта бях пред компютъра да им следя резултатите в реално време благодарение на RaceTimingBG. И без друго нямаше много какво да правя, защото един приятел ми бе дал съвет да не правя никакви излишни движения преди състезание.
Та, голямо лежане падна, после говорих с финиширалите колоездачи, радвахме се за резултатите, разпитвах за трасето и даже накарах един от тях да ми купи гелчета.
Вечерта тръгнахме трима от тук, с Явката /Пиралков/ и Даниел /Николов/, и бяхме рано-рано на старта. Аз използвах времето за още малко почивчица и после се разходих да видя колкото се може повече от познатите ми бегачи. И действително всички, които познавам от двете години ходене по състезания, май бяха там. Само Калин и Мира не успях да видя, но предполагам, че са се появили в последния момент, предвид, че правеха дуатлон. Те за мен са едни от най-големите герои на деня, защото завършиха дуатлона, а на мен след това злополучно бягане никога не би ми минало през ум да направя такова нещо.
Умирам от кеф като срещна по-луди от мен!
Точно преди старта се снимахме заедно с Жоро и Меги и бях силно впечатлена от Меги, която каза, че това ще й е скъп спомен, а тя е най-добрата бегачка от цялата група. Скромността на големите е Голямо нещо!…
И стигаме и до същинското бягане – простете лиричните отклонения на вманиачения блогър!
Да кажа само, че на мен това ми бяха първи 100 км на непознат терен, при непознати климатични условия и за пръв път старт през нощта.
Вследствие от това бяха и първите ми съществени грешки: твърде много се бях облякла и твърде много бях яла. Така че първите 10-20 км минаха зле, защото умирах от жега и ми тежеше стомахът.
На първия пункт се опитах да се коригирам, като свалих дългия клин (отдолу бях с къс!), обух по-тънки чорапи и ядох съвсем малко.
Иначе се накефих на терена – мазни-мазни пътечки и черни пътища. На местата, където пътеката се виеше и се виждаха челниците на хората след нас, беше много мистично и романтично. Сякаш правим нещо съдбоносно за човешката раса през нощта из горите. Ха-ха!…
Нощта ухаеше на цветя и акации и настроението беше приповдигнато. Явор и Даниел бърбореха зад мен, а аз мълчах като пукал, твърдо решена да не хабя енергия в приказки и да съм изцяло съсредоточена в бягането. Мислех си доста и за това колко е готин теренът за каране на колело и вече планирах следващата „Витоша 100” в компанията на колоездачите и как трябва да се науча бързо да сменявам гума, защото двама от клуба бяха пукали гума два пъти, а един друг приятел се „похвали”, че е спукал гума цели три пъти!
Много красива картинка в нощта беше един огън, който видях да гори край пътя; двама фенове бяха седнали край него. Спрях за секунда да им кажа, че искам да остана с тях. Осъзнавам се в следващия миг, когато Божо ми казва: „Заповядай!“ По-късно разбрах, че другият е бил Пирин Галов.
Следващите няколко километра мислех колко би било хубаво наистина да си заседна с тях в нощта, да накарам Божо да ми разказва за „Ком-Емине” или за „Пирин ултра”, а аз да гледам как другите мазохисти се точат по шосето покрай мен…
И тъй, след Студена се стигна до частта от трасето, за която никой не иска да говори, защото е най-кошмарната от най-кошмарните: асфалтовият път Боснек – Чуйпетлово. Е, няма такъв кофти участък – за нас, бегачите с по-скромни възможности, това съвпада с времето преди разсъмване и еднообразният терен буквално те приспива. На няколко пъти се унасях и се „будех“ от ужас, че ще падна. Започнаха да ме наболяват и краката, горе към хълбоците, защото ходех бързо, а не бягах.
На пункта в Чуйпетлово обаче пих кафе и витамини и в момента, в който влязохме в гората, изведнъж се почувствах друг човек. Просто няма такава промяна – меката почва на горския път ми се видя като манна небесна и направо полетях!
До Ярлово го докарах добре, радвах се, че се е разсъмнало и мога да сваля проклетия челник. Пих едно дексофенче, че с часове ме преследваше една, макар и лека, тъпа болка в главата, а супата на пункта беше наистина животоспасяваща.
Преди това, по някое време, бях казала на Явор да тича бързо напред, защото се усещах, че не съм в добра форма и само го спирам, а Даниел го оставих някъде зад мен. На пункта в Ярлово ме застигна и тръгнахме пак заедно, но той не си се чувстваше добре и пак изостана. После разбрах, че се е отказал.
Някъде след Ярлово срещнах младеж със свирка, който ме попита направо на колко години съм, та съм се юрнала да бягам и аз. Качих си малко възрастта и му викам: „На педесе!“, а той: „Леле-е-е-е! Ама браво, така трябва да се прави!“ Ха-ха, пустият му младеж!…
Продължих сама и до някое време бях о кей, подтичвах и ходех, но някъде преди Брезите започнах да усещам болки в лявото краче. Мислех на пункта да легна някъде и да си вдигна високо краката, но пунктът беше на асфалт и малкото пейки бяха заети. Явно болките не са били чак толкова силни, та там точно не си казах, че се отказвам, а реших, че все пак ще продължа. Спирах за малко след пункта да почина и да сменя още веднъж чорапите – все едно това щеше да помогне…
После мислите ми взеха да се въртят около това, че няма ултрамаратонец, когото да не са го боляли краката – даже един от известните беше казал, че ако станеш приятел с болката, никога няма да останеш сам. И си мисля, ето – не съм сама…
Но болката се усилваше и взех да мисля все по-сериозно за отказване. Не толкова, защото не мога да издържам, а от страх да не ми стане нещо сериозно на крака. Бях излязла от самолетен режим на телефона и първо един приятел взе да ме разпитва къде съм и как съм, после друг, после трети… Обяснявах на всички, че не съм добре, но те ме окуражаваха да продължа.
Гледам, че на единия съм писала някъде около Бистрица, че ще умирам там и туй то, а другият се опита да ме примами с вафли и диня на пункта на Симеоново. Третият ми каза, че ме разбира, защото и той се е отказвал на 90-ия километър.
И вафлите, и динята бяха наистина страхотни, но мен ме боли яко и им казвам на доброволците: „Край – отказвам се!…” И те като ме нападнаха: „Няма да се отказваш! Я колко малко ти остава! Има 200 човека след теб!…” И т. н.
И си казвам – край, не ми дават да се откажа! Никой не ми дава! Значи трябва да продължа! Изпих последния дексофен (пак добре, че имах два) и си мисля, че ще бягам на пръсти, доколкото мога, и все ще намеря положение на петата на левия крак, в което не ме боли чак толкова много, като стъпя.
Действително, след дексофенчето болката намаля малко и се видях в положение да мога да тичам. И си викам – давай да се приключва; като няма да умирам тук, поне да финиширам, въпреки че вече изобщо не ми пука… И не ми пукаше наистина ни за финал, ни за приятелите ми, които ме подкрепяха и убеждаваха да завърша, ни за нищо… Исках само мъката да свърши!
Ама доста време от това, което отброяваше съзнанието ми, мина, докато се свърши! На този безкраен участък от трасето си говорих абсолютно с всеки, когото срещах. С момичето, с което бягахме до предпоследния пункт; с момчето с мазолите, което ми каза, че кожата на целия му малък пръст е паднала; с момчето, с което бягах през последната част от трасето – също новобранец като мен.
Всички ги боляха краката – това беше малко успокоение. Също като си говориш с някого, болката намалява – може би защото съзнанието ти не е съсредоточено изцяло в нея.
И така, преследвах бягащото момче пред мен до финала – тичайки! Гърбът му също ми беше някаква подкрепа! Завърших за 17 часа и 28 минути, 62-а от жените, 19-а във възрастовата група, което не е чак толкова лош резултат, предвид дебюта и обстоятелствата.
След състезанието, като обяснявах за n-ти път, че просто доброволците на Симеоново не са ми дали да се откажа и затова съм завършила, Владо каза нещо доста мъдро: „От собствен опит знам, че като решиш да се откажеш, няма кой да те спре!…“
Значи все пак инатът и този път взе връх и сега, разбира се, си нося последствията – не мога да стъпвам на левия крак.
Силно се надявам да не съм си повредила сериозно крака и тази болка да отмине, за да мога да продължавам да бягам. На други места, не на „Витоша 100”…

Мая Малканова

Leave a Reply