Новини, Образование, Статии, коментари, Читателски

Никой не е забравен, нищо не е забравено

Девети май – Ден на победата над фашизма

Посвещавам на моя прадядо Петре

Как започна всичко?
Всичко започна в един час по история…
Поредният обикновен учебен ден. Отново същите скучни и сухи уроци минават покрай двете ми уши. Вече си мисля, че нищо не може да привлече вниманието ми и истински да ме грабне.
За моя голяма изненада това все пак се случва. В този най-обикновен ден госпожата по история решава да прекараме часа си по един по-необикновен начин. Темата на урока е „Втората световна война” и госпожата решава да ни даде възможност сами да създадем впечатленията си за нея. Как ли? Като гледаме филм. Да, филм, и то какъв само! В продължение на два учебни часа (това включва и междучасията) ушите ни са подложени на бесен шум от картечен огън, взривове от бомби и викове на умиращи хора.
Кадрите са действителни и потресаващи. Очите ми се изпълват с ужасни картини от фронта, които никога не съм си и представяла, а не съм и виждала (и слава Богу!). По тялото ми лазят студени тръпки, зениците ми се свиват и разширяват при просветването на поредния снаряд. Отново огън и аз трепвам сякаш той може да ме докосне, сякаш в последния миг го виждам и не знам дали ще го отбягна!
В този миг чувам… смях. Да, смях. Поглеждам встрани – за филма сме останали десетина човека, тъй че не е особено трудно да ги обхвана всички с погледа си. Интересна картинка: едни хрупат задълбочено солети – подобно на хамстери, не виждали най-малко една седмица храна, други със сладост бавно си чупят шоколад и се хилят (доколкото могат с пълна уста/…
– Вижте го този! Ха-ха-ха…
– А видяхте ли преди малко? Ха-ха-ха…
– А онова, детето, само! Ха-ха-ха…
– Вижте му на онзи лицето! Ха-ха-ха…
Госпожата започва да се оглежда. Прави им забележка и предлага на тези, на които не им е интересно, да напуснат залата при примамливото предложение да не им се пишат отсъствия. Все пак отказват. Едни продължават да се смеят на грозните сцени, други цъкат досадно с език или отвръщат лице, сякаш потресени (чисти преструвки, отбелязвам за себе си).
Върхът на всичко е, когато госпожата се задълбочава в работата си, без да забелязва, че компютърът е заспал и картината на филма е изчезнала… Започвам да се изнервям. Оглеждам се. На никого не му пука. Класът се е отнесъл в любими разговори и като че ли му е още по-забавно. Не издържам. Изправям се рязко и тръгвам. Разговорите замлъкват и усещам как сега всички гледат в мен. Посягам към компютъра и раздвижвам мишката. Филмът отново се появява.
– Тази Ани… – засмива се присмехулно, до ушите, съученичка.
Интересът ми към Втората световна война бил смешен… Учудвам, че това е възможно.
Минава часът. Така и не разбирам края на филма от всичкия смях и викове. Може да се каже обаче, че видях края му в кошмарите си същата нощ.
Най-странното е, че това всичко вместо да задуши моя интерес към войната, го събужда. Решавам, че това, което не можеш да постигнеш в училище, сам трябва да научиш. Започвам да гледам руски филми за войната. И научавам от тях много – не само за войната, но и за хората. Покрай тях се появява обичта ми към руския език, покрай тях се пораждат и знанията ми, раждат се първите ми добри оценки по руски. Те стават повод майка ми да ми разкаже за моя прадядо, лека му пръст, за жалост, отишъл си от света преди аз да имам възможност да го опозная.
Историите предизвикват моето любопитство и аз с безкрайно упорство започвам да издирвам всичко запазило се от него на тавана в къщата на баба и дядо. Издишвам една торба прах и след няколко часа подреждам всичко като за музей. С възхищение почиствам медалите на прадядо и с трепет разлиствам военната му книжка.
Наистина, моят прадядо е бил редник. Да, просто редник. Не офицер, не генерал. Просто редник. Но нима и най-малкият войник не е важен? Нима неговият живот тежи по-малко от на този на генерала или на офицера? Нима той се е жертвал по-малко на страшния фронт или е преживял по-малко ужаси? Нима към него войната е била по-милостива?!…
Да, той се е върнал от нея, но дали се е върнал същият моят прадядо? Същият този, който е заминал? Невъзможно… Войната променя. Войната отнема. Няма войник, който да се е върнал…
Поне не като себе си…

Ангелина Маринкова, 17 г.
/Разказът участва в националния ученически конкурс „Не се гаси туй, що не гасне”/

Leave a Reply