Култура, Новини, Туризъм

Няма нищо по-хубаво от слънчев октомврийски ден в Рила

Изминалото лято, най-дъждовното откакто се помня, сви крилата на душата ми за полет във великата Рилска обител. Или поне ги нарани дотолкова, че да “прехвръкнат” само два-три пъти до исполинските върхове на най-високата планина на Балканския полуостров.
Естествено бе да се почувствам засегнат и донякъде дори обиден на лятото. Но… Бог взема, но и Бог дава. Стига да можеш да разчетеш сигналите му, да се ориентираш правилно в ситуациите и… да следиш прогнозата за времето.
Ние, група заклети планинари – Албена, сестра й Нели, Теменужка и моя милост, поемаме в слънчевата неделя, на 12 октомври, към връх Будачки камък /2448 м н. в./ в Мальовишкия дял на Северозападна Рила. Аз съм, така да се каже, новобранецът в групата, тъй като тази част на Рила за мен е по-непозната /макар да съм изкачвал върховете Мальовица и Орловец, които са сравнително близки/. Любезните водачи обаче гарантират, че няма да съжалявам.
Оставяме автомобила близо до ски пистата и почивните станции над Говедарци и поемаме по добре поддържан път към хижа „Мечит” /1751 м н. в./, която на места е обозначена като „Медарника”. Хижата е разположена на красива поляна, а самата сграда е приветлива, чиста, със сменена дограма и много цветя. Цените на предлаганите храни и напитки са, както се казва, народни.
Стигаме до тук за около час и след кратка почивка поемаме към нашата цел. Вървим, говорим си и без да чувстваме умора, напредваме. Всъщност се катерим по Фердинандовия път, който е бил прокаран от българския самодържец и се смята за може би най-високото трасе в България. На табелата пред хижа „Мечит” този път е отбелязан като Римски друм. Съществува хипотеза, че по тези места е имало път още по Римско време, а впоследствие Фердинанд го е възстановил. От време на време се срещат и указателни табелки с буквата „Ф”.

Край нас се е разстлало боровинково поле, но вкусните дребни плодчета, изложени на сутрешната слана, са изгубили вкуса си. Тук-там се срещат и изключително полезните червени боровинки. Зад нас оставяме впечатляващ изглед към Говедарци, Маджаре, селата от Палакарията, Самоков, яз. „Искър”, отстоящата на „една ръка разстояние” Витоша… Пред нас – снежният Лопушки връх, встрани – Зелени рид, билото на Седемте рилски езера и пирамидалния връх Отовица /2696 м н. в./, от който има умопомрачителна гледка към прочутите езера. Около нас пък се разлистя цялото великолепие на България!
Предстои обаче най-разкошният момент – достигането на билото при Будачки камък! Изведнъж дъхът ми спира и не чувам какво ми говори Албена, нито чувствам някаква умора, дори и не мисля… Оказваме се в земен рай! Раят на Рила! Гледката е изумителна – като на длан пред нас са се открили Мусаленското и Скакавишкото било със своите върхове, връх Водни чал, долината на Леви Искър, хребетът на Погледец и непристъпното езеро Йозола.

Безтегловност! Това усеща щастливецът, който зърне прелестната картинка. Мила родна картинка! В най-добрия смисъл на думата… Единодушно решаваме да поостанем и да се полюбуваме на рилския взор възможно най-дълго време. Е, разбира се, правим си и цяла фотосесия.

Връх Будачки камък

На слизане Нели успява да опише настроенията на всички ни: „Може да стъпвам по земята, но душата ми лети”…
През студентските ми години любима моя преподавателка ни заведе в Малешевската планина /селата Илинденци и Микрево в община Струмяни/, преди границата с Гърция, и ни разказа как там са измерени уникални природни съотношения. Японски учени твърдели, че там и само на още две-три места в света се усеща космическо влияние.
Е, щом съм усетил безтегловността на рилската магия, където може би няма някакви особени допирни точки с Космоса, ще ви кажа – тук човекът е човек; животът е живот; сетивата ни са сетива; възприятията ни са възприятия! „Чува” се единствено безмълвното възхищение на нетленните човешки души пред природните творения…
Искрено ви благодаря, мили приятели, че се сетихте за мен и ме дарихте с подобна наслада!

Делян Василев

Leave a Reply