Култура, Кухня, Новини, Политика, Туризъм

Отворилата ресторант в Бели Искър социоложка Мира Радева: “Любовта те прави щастлив, не парите”

– Г-жо Радева, открихте наскоро ресторант в Бели Искър. Как се захванахте с тази несвойствена на пръв поглед дейност?
– И на десети поглед пак е несвойствена. Детската ми мечта не е била да стана ресторантьор. Но ще започна от другаде. Тази сутрин гледах предаване за една психоложка – българка, която лекува депресии в Швеция. Когато я попитаха какъв е най-големия дефицит на нашето време, тя каза „липсата на любов”.
Така че причината да открия ресторант в Бели Искър са две неща – любовта и надеждата. Рила е невероятно място, аз съм влюбена в Рила, влюбена съм в планините. А държа да подчертая, че съм от Варна, от морето. Непрекъснато страдам, когато виждам, че хората, които живеят тук, не разбират върху какво богатство стъпват всеки ден. Идеята да открия това заведение, бистро, пицария – каквото щете го наречете, един малък фамилен ресторант, ние нямаме някакви големи амбиции – е да вдъхна на хората надежда, да ги накарам да повярват, че любовта е възможна, че хубавите неща са възможни.
И, между другото, за двете седмици, от които работим, всичко е над очакванията. Човек дава любов, дава нещо от сърцето си… През целия си живот съм казвала: „Хубавите неща стават със страст. Най-хубавите неща стават с още по-голяма страст”. Хората това нещо усещат веднага. Когато работиш формално, никой няма да влезе нито в заведението, нито в офиса, защото знаете, че аз имам институт и една от причините да се чувствам спокойна и сигурна тук, с престилката и шапката, е, че имам хора, които се чувстват в нашия институт у дома си, които работят все едно работят за себе си и които ми осигуряват този гръб.
Тук инвестициите са направени не с кредит. И затова казвам, че ресторантът може да не ми се отплаща и десет години, просто имам друг стабилен бизнес, който ми позволява да се занимавам с работата в заведението като хоби и да пробвам ще се случи ли или не. Обаче истината е, че правиш ли нещо с любов и със страст, то се случва и ние можем да кажем, че още на втората седмица се вижда, че ще си изплатим инвестицията без всякакъв проблем, държа да го подчертая – без всякакъв проблем.
Не искам да предизвиквам завист, 25 години тук не е имало отворено заведение, отваряме го и за две седмици започна да печели. Сигурна съм, че е имало нужда от това заведение.
Знаете ли защо го открихме? Защото отидохме до Италия и започнахме да даваме къщата си тук, в Бели Искър, под наем от май месец и изведнъж в нея започнаха да идват хора, в момента тук има човек от Австралия. Знаете ли, че нашата къща е резервирана за следващата Нова година за 15 дни от хора от Южна Африка! През януари резервират за 2016 година! Почнаха да идват хора от цял свят – американци, руснаци, израелци, поляци, румънци… не мога да опиша националностите, които са минали само през моята къща. Идват хората и казват: „Леле, колко е красиво!”, „Тук е страхотно, добре, че дойдохме в България!”.
А местните хора казват: „Гледай къде живеем”… Къде живееш, бе? Бог толкова много ти е дал, ти си просто един слепец! И всъщност понеже нашата къща е все заета, и ние се разходихме един път в Швеция, където видях толкова много любов в Малмьо, толкова респект към природата!… Там зайците се гонят под краката ти, лебедите, патетата веднага идват към теб…
След това отидохме в Италианските Алпи, масива Мармолада, и какво видях там? В едно от селищата: 10 къщи – 3 заведения за хранене. Хора няма, заведения има! Пицарията беше пълна, там ядох най-хубавата пица през целия си живот…
Казах си, че не е възможно – това село – Бели Искър – има 800 постоянно живеещи, отделно са виладжиите, а няма едно кафе къде да отпиеш. И понеже съм председател на сдружението /б. а. местно туристическо сдружение „Бели Искър”/ през последните 12 години и все разчитах, че някой ще дойде и ще направи нещо. Но това не се случи. Казахме си с мъжа ми, че това е начинът – ние заедно да го направим. Без него нямаше да го направя, защото той е уникален човек, гръб ми е във всяко отношение.
– Кое ви е любимото ястие за готвене?
– Предлаганото на гостите ми тук е всъщност точно това, което готвя вкъщи, основните неща. И затова ми беше много интересно кои от тези неща ще привлекат интерес и внимание. Нашата кухня, семейната, е основно вегетарианска, защото мъжът ми от 22 години е вегетарианец, месо изобщо не яде, освен това дъщеря ми и синът ми са вегетарианци. Три на три сме – аз ям рядко месо и не готвя, защото ми тежи, честно казано, но само аз, майка ми и зет ми сме месоядни.
Така че основната кухня е доста повлияна от мъжа ми Иво, който обича много паста. Това са нещата, които ежедневно правя вкъщи. Искам да кажа за хората в България, които не разбират пастата и не знаят как да я варят – колко по-дълго варене изисква една паста, толкова е по-добра. Като се разбира не сладки пастички, а това, което италианците разбират – спагети, макарони и т. н. В България аз ям само италианска паста, защото тя се вари дълго. Ако една паста се свари на третата минута – просто я изхвърлете. Пастата, особено със зеленчуци, броколи и сирене – това е просто ежедневната ни домашна кухня.
Друго, което обичаме вкъщи, са салатите. Заведението предлага голямо разнообразие особено от зелени салати, които не са типични за България. Ние сме свикнали – домати и краставици. Не искам нищо лошо да кажа за шопската салата, защото едно проучване показа, че шопската салата е най-популярното ястие в Европа! Това е хубаво нещо, но все пак мисля, че е изключително важно едно заведение да има собствен стил, специфика; хората, като дойдат тука, да знаят, че ще опитат нещо, което няма да срещнат другаде. Затова за мен комбинацията от различните зелени салати е много сериозен акцент в заведението.
В началото, когато предлагах: „Искате ли да опитате козе сирене?”, всички казваха: „Не, не, то мирише лошо”. След това обаче, когато няколко от по-авангардните ми клиенти опитаха класическата френска салата с препечено козе сирене, просто се влюбиха и почнаха да идват и да го искат непрекъснато. Даже и снощи пак го поръчваха…
Друго, което виждам, че има много добър прием и което е ново и различно, е салатата от червено цвекло, подправена с чесън, дори пробвах това и със сурова ябълка. Този сладко-кисел вкус намира добър прием сред хората, които не са консервативни, хората, които са с отворено съзнание. Салатата от червено цвекло и чесън ми е фамилна. Майка ми и баща ми правеха червеното цвекло, слагаха го в хладилника и си го ядяха после една седмица като туршия. Лесно се приготвя, но не е популярно в България.
Специфичен акцент са ни и хубавите сладкиши. Първия път, като написах на дъската „тирамису”, бабите питаха какво е това. Но тирамисуто ни е домашно и го приготвяме с бейлис. Освен кафе, слагаме и бейлис. Много се харесват тортите. Първият ни хит в селото пък бяха палачинките, което много ме изненада. А всъщност обяснението е просто – палачинките са на много добра цена и освен това очевидно са нещо близко на хората от селото. Правим ги винаги с краве масло – това е тайната на специфичния вкус, аз не пържа палачинки с олио.
А пиците са пуснати, защото няма човек, който да не обича пици. А и аз съм маркетингов специалист, преподавам маркетинг, доцент, доктор на науките в Пловдивският университет. В това заведение имах възможност да пробвам чисто маркетингови технологии и установих за пореден път, че те работят.
В България имаме една голяма слабост в бизнес средата – всички се юрват да правят нещо като другите. А за да бъдеш успешен в един бизнес, трябва да го направиш по различен начин, да си първият. Следващите ще ме имитират, аз съм сигурна. Но няма да постигнат същия ефект, защото ако правиш памперси след памперс, това ще се нарича памперси. Като видят хората една салата примерно с козе сирене, както ние я приготвяме – въпреки че аз подарявам рецептата, не я крия, всички ще кажат, че „това е като при Мира дето го ядохме…”

„Сладко и солено” е на първия етаж в сградата на кметството в Бели Искър

– Как всъщност се роди любовта ви към Бели Искър?
– Ами от пръв поглед, като всяка любов! Всъщност нещата тръгнаха така – на 35 години реших, че няма да съм най-глупавият човек, който не може да кара ски. Обичам предизвикателствата и винаги съм отворена за тях. Причината за това е моят баща, Бог да го прости, много ми липсва. На три години, понеже аз съм от морето, той ме учеше да плувам. Как ме учеше? Не на плиткото! Той казваше: „Хвани се сега за врата ми”, без да го притискам, разбира се. Просто ме караше да си хвана ръчичките през врата му и ме водеше на дълбоко. Мисля, че той е причината да имам у себе си този хъс за нови неща.Той ме пускаше на най-дълбокото и ми даваше да знам, че съм на най-дълбокото, даваше ми чувство на увереност, защото имах неговия гръб, неговата опора…
Всъщност като се замислим, опора в живота ни дава само любовта. Затова казвам, че голямата липса в региона е липсата на любов. Искам хората като влязат тука – може да не сме най-бързите, да не правим всички неща перфектно, но искам да почувстват любовта ни към тях. Това е амбицията на нашето заведение!
Бях в къщата на „ВИП Брадър” и там не всички хора ме разбираха. Не знам дали е излъчено, но Пламен Медаров в интервюто си, когато говореше за различните хора и за конкуренцията – питаха го кой ще спечели, той за мен каза: „Мира не може и няма амбиция да спечели, защото прекалено много обича хората”. И аз после му благодарих, защото той беше разбрал, че всичко, което правя, го правя не за да спечеля, защото никога не ме е интересувалата печалбата сама за себе си. Мене парите затова не ме интересуват. Хората казват: „Липсват ни пари”. Не е вярно, липсва ви любов, липсва ви душа!… Парите нищо не правят, парите, както казват в Индия, само ни затварят чакрите…
– Вие сте сред основателите не само на местното сдружение, за което стана дума, но и на традиционния вече празник на зелника…
– Исках да кажа как си купих къщата тук, но се отвлякох. Като почнах да се уча да карам ски и ходихме все на Боровец, в къщичките на Ястребец. В един момент, понеже всяка събота и неделя бяхме тук, с тогавашния ми съпруг, вече бивш, си казахме, че трябва да си намерим къщичка. И започнахме да обикаля много села – Очуша, Радуил, Мала църква… Може би най-голямото предизвикателство беше, когато една къща в Мала църква ни я взеха под носа.
Една брокерка ни заведе в малка къщичка тук – 45 квадрата. Тя беше ограбена, разбита, но аз видях Орловите скали, селото, конете как се разхождат на празното място, където е било ТКЗС-то… И казах: „Край, това е мястото!” За съжаление, тогава – 96-а година, собственичката каза, че сме й били първите клиенти и не прие нашата оферта. Получи се така, че след това имаше криза. През 98-а брокерката пак ни се обади и ни предложи друг имот в Самоков, а аз я попитах за този и тя каза: „Знаеш ли, мисля, че собственичката ще ви го продаде този път”. И тя ни го продаде. Тази жена – Ралина Кожухарова, беше наш семеен приятел. Докато почина сега – през септември, тя присъстваше на всичките ни семейни тържества. Когато реконструирахме къщата, дойде и каза: „Мира, вие сте направили това, което аз съм мечтала”.
Местното сдружение направихме, когато се прибрахме от Калифорния, където бяхме цялото семейство за 6 месеца. Като видях хората там как си помагат, как се грижат едни за други, си казах, че не може ние в България да сме най-глупавите и само да викаме „всяка коза за свой крак” – това е страшно глупава психология и много ни пречи. Всички заедно трябва да успяваме и само това е пътят на успеха – ако си подадем ръка и вървим заедно.
Тогава решихме да направим сдружението. Факт е, че имаше хора в селото, които се опитваха да правят бизнес. Така тръгнахме – измислих Празника на рилския зелник, после измислих фестивала „Рок в Рила”, реализирахме ги, продължаваме да ги правим.
Единствено „Рок в Рила”, който се ръководи от бившия ми мъж, го преместихме в Боровец, защото тук потенциалът за рекламодатели е по-слаб. Според мен е хубаво, че е в Боровец. Не може такъв рок фестивал, който струва доста пари, да се прави без големи рекламодатели.
Докато Празникът на рилския зелник е по-скромен, идват фолклорни състави, Общината ни подкрепя – дава ни субсидия, имаме и други регулярни спонсори, включително и аз съм спонсор на това събитие. Продължаваме напред.
– Как все пак стана така, че вас, морското чедо, ви привлече Рила, планината?
– Е, то няма как да не ме привлече – аз смятам, че морето и планината са всъщност едно и също нещо. Когато се качиш на върха, нищо не спира погледа ти – по същия начин, както и морето. Само че трябва да се качиш до върха… Предизвикателствата ми дават сили. Като преодолееш едно предизвикателство, ти разбираш колко си силен, някак си сякаш ти порастват крила и търсиш следващия връх.
За вашата читателска аудитория ще кажа, че съм човек, който се е качвал на много високи места. Била съм в Хималаите, до 5400 м съм се качвала на превала Торунг Ла, след това бях на Аконкагуа, който е най-високият връх на южното полукълбо – 7000 м. Освен това съм била на Мон Блан – 2006 г., на около 4800 м. Изобщо обичам да се качвам по върховете, обичам да правя дълги преходи, да спя по хижи.
Това лято направихме един много хубав траверс с мъжа ми и с приятели. Целия Пирин – от най-южната точка на планината по билото, връх Вихрен, Кончето, слязохме на Предела и след това качихме цяла Рила до Мальовица – за една седмица.
– Кои са ви любимите маршрути в Рила? Успявате ли да си подарявате разходки често?
– О, всичко ми е любимо! Сега, откакто се захванахме с тая работа, не ми остава време. В Алпите беше много хубаво, пък и винаги в планините е прекрасно. Но сега няма никаква възможност за планина. В кухнята, между другото, отслабнах повече, отколкото по време на всичките ми преходи! Единствено на Аконкагуа отслабнах много, там се топиш като лоена свещ…
– Вие сте нестандартен човек. Познати казаха, че години наред сте посветили например на изработката на един гоблен…
– Да, той стои тук, ето, това е гобленът. Той е моя композиция, аз съм измислила как да се подредят цветята и съм много горда с него. Така беше и замислен и се радвам, че точно тук стои – той символизира любовта ми към Иво. Избрах тези цветове, защото освен червените, и розовите са символ на любовта.
В този смисъл ще ви кажа, че за 14 февруари – Деня на влюбените, тук ще има първо специален декор, и второ, ще направя специално парти, което надявам се, ще бъде с караоке. Така че искам да кажа на хората, които желаят да ни посетят, да си направят отсега резервации, защото местата са малко. Ще измислим и специално меню. Празникът не е и толкова далеч, така че трябва да се захващаме с подготовката.
– Откъде намирате енергия и желание да се занимавате с най-различни дейности?
– Енергията идва от енергията. Правилото на Мечо пух – колкото повече, толкова повече… Аз го казах, когато преодолееш едно предизвикателство, ти разбираш колко си силен и че можеш повече и се прехвърляш към следващото. И тази любов, която даваме, не изчезва в празното пространство, а се връща към нас и тя ни дава сили да бъдем още по-добре.
Като правихме това заведение, е имало случаи да спя по 2-3 часа. Когато откривахме навремето МБМД института, е имало случаи, когато въобще не съм лягала. А няма да забравя, че бившият ми съпруг през 91-а година 4 нощи не беше легнал, още повече от мен. Когато почнахме „Рок в Рила”, изпращам последните гости в 3 часа и в 5 часа отивам да карам някого за летището, защото тогава имаше английски състави, които идваха.
Така че ние не познаваме собствения си потенциал, ние го откриваме, когато започнем да преодоляваме препятствията. Да не говорим за изкачването на Аконкагуа, което тръгнахме 2 часа през нощта /то винаги се тръгва по това време, когато се изкачват високи върхове/ и абсолютно изтощени, защото там липсата на кислород наистина те смачква, се прибрахме в 7 часа вечерта в лагера. Двамата души, които не успяха да се изкачат, бяха Нико и моят бивш съпруг – цял ден бяха топили сняг, за да имаме чай, защото спяхме на 6000 м, там няма вода. За да стопиш една мъничка чашка ти трябва един час! Уникално е…
Мисълта ми, че ако аз имам послание към местните хора, то е да не се страхуват – да се хвърлят в дълбокото, да работят и ще видят, че резултатът ще надмине стократно очакванията им! И другото нещо е да не вървят по отъпканите пътеки, сами да си търсят пътека. Двоен е ефектът – ти изведнъж откриваш себе си и си горд с това, което правиш, а от друга страна изненадваш всички останали и хората си казват: „Я гледай, значи можело!”
– Да обърнем разговора малко в друга насока. Сама казахте, че преподавате в Пловдивския университет. Как оценявате нивото на преподаване, образованието ни?
– Вижте, ние, българите, имаме от една страна голямо предимство, а от друга – голям дефицит. Това е нашата висока степен на критичност. Тъй като ние сме изключително критични към себе си и околните, приемаме всичко със съмнение. Това ни кара да сме много добри. Получава се така, че хората, които издържат на тази ежедневна критика, се опитват да правят повече.
За първи път си дадох сметка за тази висока критичност, която е и предимство, и недостатък, когато децата ми отидоха в американско училище в Калифорния. Интересното беше, че дъщеря ми Ани още на първия месец – една чужденка, която не говори езика като хората, но американците са много отворени в това отношение – беше избрана за „Най-добрият ученик за месеца” не защото бе отличничка – в България винаги е била средна ученичка за разлика от мен, тъй като аз съм била супер перфекционист, винаги отличничка, една петица ме дразнеше – там я избраха като най-творчески насочен ученик.
И аз бях смаяна – дойдохме в Америка и едно дете, което в България учителите само го критикуват, че не е достатъчно добро или например както я критикуваха, че била много свита /сякаш всички трябва да сме еднакви – ще се понасяме ли тогава?/, отива там и още първия месец я избират за най-творческа личност и ученик на месеца в едно училище, което, уверявам ви, беше почти 1000 души, а те я бяха забелязали!…
Дават ти диплом и лепенка да си сложиш на колата, на която пише: „моето дете беше почетено от еди кое си училище като най-творчески настроено”.
Тогава сравних българското образование с образованието в западните страни. Нашето образование е бягане на дълги разстояния с много препятствия. И когато едно дете, което свикнало с много препятствия, го пуснат да бяга по пистата, как бяга то – бяга като куршум! Не, че е лошо, но всъщност се получава така, че истински се развива само един елит, а това не е благоприятно за хората от средното ниво, то ги обезкуражава, казва ти – ти не можеш.
Смисълът на американското образование, както аз го разбрах, е да ти кажат – ти можеш. Една от най-големите грешки във възпитанието на хората допускат майките, защото когато децата им са мънички, постоянно им казват „не” – не ходи там, не пипай, ще се опариш, ще паднеш, не прави това… Западняците не правят това, а точно обратното. Казват: „Дори и да се опари на печката, ще се научи, че друг път не трябва да пипа”. Значи не можем да предпазим децата с „не”, можем да ги предпазим с „да” – опитай, направи… Вие знаете ли, че аз съм виждала тригодишни деца да месят сладки. Тук, в България, ако детето иска да помага на майка си, тя му казва: „Не, ще си отрежеш пръста”, „Не, ще нацапаш”… Какво от това, че ще нацапа!? Нека да нацапа, но да опита само…
– След като така или иначе говорим с известен социолог няма как да не засегнем и актуалната обществено-политическа ситуация в страната…
– Ами не гледам телевизия; тук няма телевизор, но ще сложим. Работя, докато има клиенти, т. е. понякога до 12-1 ч., което е изтощително, защото аз по принцип съм от 10 ч. сутринта пак тук, а екипът ни е много малък, опитваме се всичко да правим сами…
Смятам, че това правителство ще оцелее. Никои от политическите актьори нямат особен интерес в момента да отиват на избори. Предстоят местни избори, всички са много ангажирани с тяхната подготовка, защото са много важни. Следващата година пък ще има президентски. Смятам, че това правителство ще издържи, въпреки че се получават някакви трусове. Освен това се надявам ГЕРБ да изпълнят програмата си – много е важно в тази държава да се строи.
Да спрем да се тюхкаме, ето на – от едно старо нещо, забравено, затрупано с боклуци, ние направихме нещо и то работи! Значи трябва да започнем следващото, аз така го разбирам… Същото е с пътищата, реконструирането, санирането на сгради, училищата, язовирите… Ако почнем да работим всички здраво, сигурна съм, че нещата ще се променят към по-добро.
– За финал един философски въпрос – какво му трябва на човек, за да е щастлив?
– Любов! Любов, нищо друго! Парите са голяма илюзия, любов не ти дават. Те те вкарват в един порочен кръг. Не казвам, че без пари може, искам да ме разберете правилно – трябва да изкарваш някакви пари, обаче парите не могат да ти дадат любов, парите не могат да те направят щастлив.
Обикновено парите изцеждат хората, защото самите те изискват ресурси, за да ги поддържаш, да мислиш как да ги влагаш.
Аз съм се чувствала най-щастлива, когато с мъжа ми сме се изкачили на някой връх, даже на Мечит си спомням в една зима – дълбок сняг, качваме се горе, изваждаме си от торбичката сирене, хляб и лук – без преувеличение, примерно и малко лютеница, сядаме там и това е най-хубавото ядене на света, и това е най-красивият миг на света, и просто си казваме, че и най-страхотният ресторант не може да ти даде това усещане…

Разговора води: Делян Василев

Leave a Reply