От „Гара Удово” до… село Удово в Северна Македония

От време на време се сещаме за старата самоковска кръчма със странното име „Гара Удово”. Гара в град без жп линия и влак. И защо „Удово”?
Удово е село и някогашна гара на жп линията Скопие – Солун. Там през войните в началото на миналия век се сражават и самоковци. Сред тях е и Иван Явричев. Боевете са много жестоки. Постоянно загиват войници – твои близки, познати – млади мъже, с които до вчера си делил коравия хляб и цигара, както и вестите оттатък планините, от града под Рила.
В тази страшна касапница Иван си дава обет – ако оцелее, да съгради в родния си град гостилница в памет на убитите си другари и като място за срещи на останалите живи. Добър е Господ – Иван оживява. И спазва обещанието си. Купува имот зад болницата и издига скромна постройка, за която едва ли е предполагал, че след години и десетилетия – вече цял век, ще си остане култово самоковско заведение – типична кръчма в добрия смисъл на думата. Място, където бившите воини ще си спомнят за загиналите си другари, където ще си разказват своите патила и това-онова за живота на семейство и рода, ще бистрят положението у нас и по цял свят…
По ирония на съдбата син на Иван – Димитър, пък участва във Втората световна война /бай Митко, макар и отдавна прехвърлил 90-те, и днес е жив и на крак/. По стечение на обстоятелствата наблизо са и казармите. Така много години „Гара Удово” е любимо място и на офицери и подофицери. Не върви от казармата да си отидеш направо вкъщи или в квартирата. Друго си е да седнеш на „по едно”, на сладка приказка и шкембе чорба в гостилницата; и без това пътят ти минава оттам…

По едно време кръчмицата с такава невероятна вековна история бе превърната в… магазин за перилни препарати или нещо подобно. Това изглеждаше на старите самоковци направо нелепо, абсурдно. Добре, че промяната не продължи дълго. Скоро отново „Гара Удово” /на ъгъла на „Македония” и „Цар Симеон”/ със своята автентичност и привлекателност зае пак мястото си на заведение с богата история, но и с пълноценно настояще. Дай Боже да има и бъдеще…
С такива мисли малката ни компания пътува по пътя за Дупница, Благоевград, Сандански, Петрич. Пресичаме Златарево – граничния пункт на преименуваната в Северна Македония – Македония, и поемаме към Струмица. Целта ни, естествено, е да стигнем почти митичната Гара Удово. Ориентираме се по картата и не се бавим много в големия за мащабите на западната ни съседка град.
След Струмица следва градчето Валандово /също доста популярно, потънало в зеленина/, после някое селце и изведнъж крайпътна табела „Удово” ни кара да намалим скоростта и да нададем радостни викове.
Вече сме в Удово! Удово вече не ни е непознато… Удово, което едва ли подозира, че само на малко повече от 200 километра името му живее като название на популярно заведение в един град в подножието на планина, по-висока от която няма ни в България, ни в Сърбия или Македония.
Първия „обект”, който посещаваме, е черквата „Св. Атанасий Велики”. Тя е в самото начало на селото. Строителството й започва през 1993 г., а е осветена в началото на новия век, през 2002 г. Прилична постройка. Затворена е, за наше разочарование, но поне я снимаме отвън. Утоляваме си жаждата в горещия септемврийски ден от оригинална чешма в черковния двор с три чучура, както личи от надписа – дар от местна фамилия.

Отсреща ни прави впечатление друга подобна сграда с оригинална архитектура. Оказва се паметник-костница на сръбски войници, убити тук, в района на Удово и Валандово, на 2 април 1915 г., от четници на българската ВМОРО /Вътрешната македоно-одринска революционна организация/. Жалко е, но от друга страна какво правят сърбите в южните покрайнини на Македония?
Акцията е осъществена преди България да се намеси във войната. Сложни са балканските взаимоотношения. Толкова сме близки, а се изтрепваме помежду си…
Самото Удово е разположено по дължина, покрай Вардара. При селото свършва равнината и започва проходът, на който също има градче с познато име – Демир капия /Железни врата/. Като проходът над нашия Бели Искър… По-нататък, след Демир капия, пък е градчето Неготино, с чието планинарско сдружение самоковското туристическо дружество поддържа вече години наред добри контакти и осъществява съвместна дейност чрез участие в походи, срещи и пр.

Но да се върнем в Удово. Селото има около 800 жители. В центъра му, пак по дължина, е оформен красив парк, чието начало слага оригинално баскетболно игрище. Малко по-късно се възхищаваме и на добре поддържания селски стадион. „Младост” е името на местния отбор. Дано да младее и селището, кръвно свързано с миналото на нашия град и преди всичко с предците ни самоковци.
Преживяваме обаче и още едно разочарование – сегашното Удово няма… гара! Срещаме на улицата възрастен мъж и го питаме къде е гарата. Той ни отговаря, че Удово няма „железничка станица” и ни отпраща към съседното село Миравци. Учудваме се повече от него и за всеки случай по-късно задаваме същия въпрос и на местна жена. Но и нейният отговор е същият – Удово няма гара, тукашната „железничка станица” е в Миравци.
Няма как – отбиваме се и до това село. По-точно – до гарата. Сградата е запустяла, но влакове и пътници тук все още има.

На отсрещния хълм пък – като страж над Удово, на вечен пост стои манастирът „Св Илия”. Красива и изразителна е бялата постройка на фона на планината.
Разделяме се с Удово със смесени чувства. От една страна сме радостни, удовлетворени, че сме видели това историческо селище, че сме се разходили по неговите улици, разговаряли сме с тукашни жители. От друга страна сме озадачени, че тук все пак гара няма. Може би е имало, а след това е премахната? Или пък е била някоя от близките гари, наречена така – „Удово”, за удобство?
Обсъждаме в движение тези въпроси, нямаме време да им търсим отговора. Все пак най-важното е, че сме посетили Удово, че сме видели с очите си, както се казва, това толкова близко нам село и неговия район…
Решаваме да не се върнем по същия маршрут, а да „прескочим” и до южните ни съседи. Пътуваме към Дойранското езеро и се възхищаваме на прекрасните македонски пътища. Как никъде, включително и по междуселските отсечки, не видяхме нито една дупка… Всички трасета са асфалтирани, маркирани с осова линия и с бели ленти откъм банкета. Отстрани пък светещи стълбчета са прекрасен помощник на водачите при шофирането им нощно време. Само на две-три места съзираме кръпки и преасфалтирани трасета, но така и не усещаме кога минаваме по тях.
Край пътищата пък се редят добре обработени ниви. Зеле, царевица, овощни градини… Всяко късче земя се използва.
Излишно е да правим сравнение с положението при нас, където по-голямата част от земеделските площи от години пустеят. А може би е нужно едно такова сравнение. За да се направят изводите защо е така и какво точно ни липсва.
Още повече, че цените на хранителните стоки там са приблизително равни или дори по-ниски от нашите. Да не отваряме дума за качеството, както и за вкуса на продуктите, които са толкова естествени и близки до това, с което по-възрастните поколения от ранни младини са свикнали…
Това се потвърждава и в Стари Дойран, където отсядаме за вечеря. Гостилницата е „Фук так” /нещо като „Пуф-паф” – свързана е с прокарването на първата жп линия в Македония през 19 век/ и външно дори прилича на нашата „Гара Удово”.
Поръчваме. „Шарска плескавица”, „Свинска кременадла” и „Рибя чорба” те карат просто да си оближеш пръстите. Разбира се, за настроението още повече допринасят питиетата – „Стара жолта неготинска” и бирата „Златен даб”.
Келнерите са все млади момчета с фути и бели ризи. Обслужването е безупречно. Когато пък получава скромен бакшиш, нашият усмихнат сервитьор е категоричен, че кафето е от него…
Стари Дойран, а и Нови Дойран преди това, са курортни селища. Няколко километра продължава пешеходната алея. Отделно са трасетата за пешеходци, велосипедисти. Краят на сезона е, но павилиончета, сергии, гостилници и хотели продължават да привличат клиенти. А самото Дойранско езеро си е едно малко море и не случайно тук има още летовници…
През Северна Гърция преминаваме транзит по късните вечерни часове. Все пак спираме за кратък отдих в едно село. Бившата гара /пак за гара говорим!/ тук е превърната в заведение. Пълно е – и вътре, и отвън, с хора на всякаква възраст. Мнозина са дошли тук явно семейно. Друга приятна изненада е, че се появява оркестър и достолепен певец извисява глас под мелодията на популярни „парчета”. Както се казва, можем само благородно да завиждаме.
По-нататък е ясно – Кулата, магистралата, завоите при Кресна и разнебитеният новостроящ се път през Клисура.
Остава надеждата, че ще… ги стигнем македонците поне по отношение на пътищата. Включително и за да можем да се срещаме по-често и с места от нашата история, останали по жребия на съдбата извън пределите на родината.

Тодор ПОПОВ