Павлина

Тя е шеста поред в едно типично за времето си самоковско семейство със седем деца – четири дъщери и трима сина. Нормално за това време било хората да отглеждат животни, за да могат да изхранят многобройната си челяд.
Павлина е предпоследна, но и най-любознателна – опитва се да подражава на по-големите си братя и сестри. Помага във всичко. На първо време – на майка си в почистването и поддържането на дома и при готвенето. Носи храна на кравите и конете в яхъра. Но най-много разчитали на нея да се грижи за малкия си брат Кольо.
Често се налагало да ходи в Митрополитската черква при баба си, която наричала Старка – да й помага при почистването на храма. Старка спяла в една от стаите до красивата мраморна чешма в двора на черквата. Не рядко малката Павлина оставала да спи при Старка. Много обичала своята баба. Слушала я, гледала я право в очите. Попивала всичко, на което я учела тази толкова добра и набожна жена.
„Хайде, Павлино, казвала Старка, върви да доведеш братята и сестрите си да начукаме орозан, оти иде Великден и требе да намажеме дека е нужно с орозан, та черквата да светне.” Взимали от старите счупени турски керемиди, туряли ги на по-широки плочи и с други по-малки чукали, докато станат на прах.
Впрочем така правеха всички работливи самоковки и пременяха своите домове щом наближеше голям празник.
Често се случвало вместо по начуканите керемиди, камъкът да удари малките пръстчета. Бликвали детските сълзи, но работата продължавала, трябвало да се лъсне и църковната утвар.
Павлинка често заставала пред олтара тихо и смирено, както правела баба й. Най-много се възхищавала на кристалните полилеи, особено на най-големия. „Къде ли отидоха”, често се пита сега тя.
„Бях много малка, спомня си Павлина, водата за пиене и миене беше много далече. Баща ми изкопа бунар в двора. Извика чичо Ристо, Князо, само той имаше дълъг свръдел, за да пробие дървото, което трябваше да се спусне в бунара като тръба, по която водата да излезе нагоре. Аз подскачах около него, докато той пробиваше, и изглежда му пречех. Като ме шибна с някакаъв стар камшик по врата и шурна кръв. Майка ми се уплаши и викна: „Оти така бе, Ристо, не можа ли да я плеснеш по дупето?” Дойде и баща ми. Ристо почна да се извинява, но станалото – станало…”
Въпреки многобройните си задължения Павлина била прилежна ученичка. За малкото време, което й оставало, вечер, на газената лампа, тя успява да си напише домашните и, колкото може, да си подготви уроците.
Един ден в „Кирил и Методий” – училището, в което учела, учителката Вера Занева – преподавателка по български език и литература и ръчен труд, се спира до чина, на който седи Павлина. Гледа малките й пръсти как сръчно с иглите рисуват някаква плетка. В часа по ръчен труд учителката разрешавала на всички да правят нещо полезно за себе си. Следвоенната 1947 година и без това не давала големи възможности за избор на децата.
Учителката държала в ръцете кълбото прежда, от което плетяла Павлина. То било особено, изпълнено с възли, които момичето майсторски успявало да вплете от вътрешната страна. Била си осигурила прежда от стара жилетка.
– Какво плетеш, Павлинке? – попитала учителката.
– Жилетка без ръкави – отговорила ученичката, гледайки я с красивите си очи и непринудена усмивка.
– Браво! – продължила учителката. – Кой те научи да плетеш толкова хубаво и бързо?
– Мама – отвърнала Павлина, като продължавала да плете. – Е, гледах как работят и трите ми сестри…
Погалила я по главата учителката и продължила да следи работата на другите ученици.
Павлина обичала своята учителка. Вера Занева беше забележителна жена. Впечатлена от своята ученичка, тя също обикнала момичето.
Веднъж, когато свършил часът, учителката казала на Павлина да остане за малко, и й съобщила нещо важно: „Слушай, Павлина, от Министерството на здравето пристигна предложение да изберем три момичета от нашето училище, които сега завършват трети клас /б. а. – седми по новому/, които да отидат да учат за медицински сестри на държавни разноски. Болниците имат голяма нужда от такива специалисти. Избрала съм вече две, ти ще бъдеш третата. Кажи на родителите си и ела да ми съобщиш какво са решили.”
На другия ден Павлина отишла при учителката си: „Не може, баща ми не дава по никой начин!”
Няколко дни след това Вера Занева дошла при бащата на Павлина. В семейството на Георги Помаков и съпругата му Елена Помакова, по баща Делигълъбова, честността и трудолюбието били на особена почит.
– Бай Георги – започнала учителката – какво пречи да разрешиш на Павлина да изучи за медицинска сестра? Знаеш ли колко важно е да имаш в семейството си медицинско лице? И колко самоковски семейства мечтаят децата им да се изучат?!
– Не може – отговорил бай Георги. – Кой ке помага на братята и сестрите й да гледат стоката и домашната работа?! А и как ке я пушчим само момиче у София?!…
Друго семейство се възползвало от случая и уредило дъщеря си да замине вместо нашето момиче.
Все пак Павлина не съжалява за пропуснатата възможност. Завършила трудовата си кариера достойно. За своите 84 години сега е със запазена прекрасна памет и доброта, обичана е от своите племенници, способна е сама да се грижи за себе си. Тя отваря широко вратата за тях и за хората, които уважава. „Обичаме те, лельо Поли! – често чува сега тя. – Бъди ни жива и здрава дълги години – да има кой да ни посреща в гостоприемния ти дом!”
Нали тя ляга и става с техните проблеми и радости и няма време да мисли за себе си…

Димитър Караиванов 

Уточнение

В бр. 26 от 29 юни 2018 г. на в. „Приятел”, в разказа „Павлина”, авторът съжалява, че е разполагал с недостатъчно пълна информация. Дългогодишната клисарица в Митрополитската черква, наричана от внуците си Старка, е баба Йордана – майка на Г. Помаков.
Баба Мария Делигълъбова също е наричана Старка от своите внуци и правнуци.