Новини, Статии, коментари, Читателски

Паметта човешка…

Гербът на Виетнам

Нещата от живота

Странно нещо е човекът. Още по-странна е неговата памет, онова нещо, където се натрупват спомените, знанията, емоциите и какво ли не и всичко това се запечатва за бъдещето. Едни от тези неща изскачат, когато ни потрябват, а други – спонтанно, без дори да ги искаме, без да сме имали и най-малкото желание да ги предизвикваме към събуждане.
Наскоро спокойствието ми беше нарушено от един такъв спомен, който, колкото и весел, толкова и поучителен, ми се яви пред вътрешното зрение. Макар и отдавна, случката изплува като нещо съвсем реално, като че ли е била вчера или най-много оня ден.
И така, почти всеки ден минавам покрай градската болница откъм реката по пътя за „Самоково”. Впечатление ми прави напоследък, че паркингът взе да не достига за колите и те постепенно превзеха и новия пазар.
Незнайно как, а може би и склерозата ме боцна, подсети в главата, за една картинка от времето на развития социализъм, когато се правеше тая голяма, велика сграда със средствата на всички самоковци от ленински съботници, трудови дни, самооблагания и какво ли не още от Живково време преди някъде тридесет-четиридесет години. Тогава имаше виетнамци, дошли в България да учат занаяти, едни – строители, други – трактористи и какво ли не. Имаше какво да се учи и от нас.
На болницата работеха няколко виетнамци, бивши партизани от виетнамските джунгли, изпратени като награда за героичната си служба срещу американския империализъм по време на жестоката война в Индокитай, продължила повече от десетилетие.
…Издигнато е тръбно скеле откъм пътя и се лепят големите външни плочи по стената, операцията е някъде към трети, четвърти етаж. Работниците с едната ръка се държат за тръбите, а с другата придърпват тежки, дълги дъски, талпи по скелето. Най нависоко се е качил малък виетнамец. Как се казваше, ще ме извините, не мога да си спомня. Да го наречем засега Мун. Един българин му подава една такава талпа и му казва:
– Ей, Мун! Дръж здраво дъската, защото, ако я изпуснеш, ще ме заковеш като пирон у земята. Ама после, като се кача горе, ще те смажа от бой…
Мун го гледаше с малките си черни очи и здраво стискаше за единия край талпата. Беше понаучил български и разбираше за какво става дума. Едва ли се е уплашил, защото беше виетнамски партизанин, но човекът се справи със задачата. Талпата зае определеното й място и споменът отиде обратно някъде в главата ми…
Сега, след толкова години, ние трябва да ходим във Виетнам да се учим как се работи. Тая страна се възстановява с уверени темпове – има 7, 8, 9 % годишен ръст на брутния вътрешен продукт. Развива планово-пазарно ориентирана икономика. И промишленост, и селско стопанство, и строителство, и какво ли не…
А ние? Тука война не съм чул да е имало. Трябва май нашите „икономисти” и „политици” да ходят сега във Виетнам да се учат как се гради държава, как се правят демокрация и икономика. И как се прави устойчив демографски прираст за разлика от нас.

Иван Танков

Leave a Reply