Памет за Вера Бандрова – една невероятно добра и талантлива душа

Времето отваря само рани в моето сърце… Почина най-възрастният ми хорист, който е и последният от времето на основаването на хора към Девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица“.
Този прекрасен, легендарен хорист се казва Вера Бандрова. Бог я беше изпитал с много тежък живот, както тя сама често ми разказваше. Останала млада вдовица, тя е отгледала сама две прекрасни деца и ги е превърнала в големи, красиви, добри и успешни човеци, които на свой ред имат деца и техните деца – деца, всичките не по-малко от нея хубави и благородни.
Винаги ще я помня как до последно обикаляше по домовете на цял куп хора – бедни, сами, изоставени и забравени, и им носеше храна, кърпеше им дрехите, пазаруваше им.
За многото ѝ добрини Бог я надари с красиви и достойни старини. Винаги вървеше до мен с бърза и изправена походка – годините не й тежеха, не й личеха. Тя никога не се оплакваше. Никога не обиждаше, не повишаваше тон, не пренебрегваше. Пя до последно, усмихваше се насреща ми и ме гледаше с онези топли очи, които съм виждала само единици да обладават.
Тя си отиде на внушаващата дълбок респект 94-годишна възраст. Имаше прекрасен алтов глас, а тембърът ѝ беше светъл, мек и нежен.
Тя беше невероятно и неповторимо талантлива в изработването на всякакви ръкоделия и бродерия. Колко възглавници, копринени кърпички е избродирала на мен и хористите само ние си знаем! И колко красиви – сякаш не излезли от човешка ръка! Всичко, което изработваше, беше без следи от работа, без недостатък – съвършено и най-вече – от сърце!
За този човек нямаше нужда от повод, за да ти покаже, че те ужавава, обича, цени. Идва до теб и просто ти казва окуражителна дума или ти пъха в ръцете поредния подарък, или изсипва цяла шепа бонбони на клавиатурата на пианото ти. Носи ти нещо, което е чула или забелязала, че обичаш да ядеш или пиеш, сготвила го е специално за теб и грижливо го е опаковала. Друг път ти подарява дрешка. Още пазя съкровено в гардероба си бялата копринена риза-фрак, която тя избродира специално за мен, когато станах диригент на хора преди пет години.
Каквото и да се каже за Вера Бандрова, или както аз и хоистите гальовно й казвахме „Верето“, ще бъде твърде скромно и недостатъчно. Аз съм поет и с безсилие признавам, че не са създадени думи, които да могат да обхванат величието на духа ѝ, нейната доброта, сила и красота, нито да изкажат какво тя значи за мен и за хора. Знам, че с нея залезе цяла епоха, цяла класа, цял начин на мислене и на живот. Такива хора повече няма, няма и да има.
За мен тя беше живото въплъщение на дългогодишната история на хора към Манастира. Тя беше видяла със собствените си очи основаването му, беше пяла под жеста на всеки един от диригентите, беше преживяла всички възходи и низходи на хора, всички успехи и всички неуспехи, а се държеше сякаш не е преживяла нищо; така, както хорът стои до днес – непоклатим.
Бог да я прости! Тя сега е сред другите ангели, към които принадлежи, а ние, останалите, сме принудени да търпим липсата ѝ, да продъжим пеенето без нея, живота без нея, с опечалени лица, със съкрушени сърца, с плачещи очи и крещящи души…

Ангелина Маринкова