Култура, Новини, Статии, коментари

Пенка Шехтова или трудният и красив живот сред килимите

Пенка Шехтова

– Пенка Шехтова – живата история на една незаслужено позабравена професия;
– Канили са самоковка да обучава жени в… Китай;
– Наше производство е било удостоено с медал на Пловдивския панаир;
– Местни изделия са изнасяни за Швейцария, Норвегия, Испания…

От години в Самоков килимарството като професия не съществува. Много от младите хора сигурно и не знаят, че градът ни е бил повече от 25 години едно от средищата му в България. Постепенно обаче пазарът се запълва с машинно изработени килими и ръчната им направа преминава в историята. Този труден занаят, създаващ уникална красота, е останал като атракция само в няколко български града. Не са го забравили и не желаят да го забравят обаче онези, които са му отдали доста години, а някои и целия си трудов живот – самоковските жени-килимарки.

х х х

“Много ми е приятно, че се срещаме, радвам се, че дойде. Заповядай, сядай, сега ще станат печените картофки и другите неща. Това пък ми е градинката, лятото все се занимавам с нея”, посреща ме с грейнало лице и типично българско гостоприемство леля Пенка Шехтова. Тя е живата история на килимарството в Самоков. Ще се опитам да ви разкажа нейната история, да ви запозная със спомените й, споделени с много любов.
Пенка, по баща Цуцекова, се ражда на 31 януари 1934 г. в Панагюрище, в семейството на шивачка и обущар. Тя е най-голямото от трите деца в работническото семейство. Макар майка й да е имала силно желание първото й дете да наследи шивачеството, дъщерята, покрай близки, които работят в килимарските цехове, се увлича по този тъй популярен за времето си и за този град занаят. Финансовото състояние на семейството я принуждава да започне работа още преди да завърши средното си образование. 11 клас изкарва на един дъх – работи и учи едновременно, като изключително внимава в часовете в училище, тъй като в къщи не й остава време да учи.
Талантът и желанието, с които младото момиче изучава професията, не остават скрити за ръководството на цеха, което скоро я изпраща на специализирани курсове в Пловдив. За трите месеца на обучение във втория по-големина български град Пенка усвоява още по-добре теорията на производството, а и се учи да рисува модели за килими.
Израстването й е видимо и когато се прибира в Панагюрище, често ръководството й предоставя голямата чест и отговорност да замества ръководителката на цеха, когато тя отсъства. За цеха работят и надомнички. На станове по домовете си те могат хем да работят, хем да си гледат децата /почти всяко семейство тогава е имало по 3-4-5 деца/. За известно време връзката между цеха и надомничките също е възложена на Пенка. Обиколките по домовете прекъсват, когато тя се разболява и отпада физически /по всяка вероятност заради маларийна треска/. За щастие, след продължителното боледуване оздравява напълно и продължава да работи в Панагюрище, преди да я изпратят заедно с по-възрастната й съгражданка Динка Делибашева да обучава на килимарство жени от Пазарджик.

В Панагюрище пред един от уникалните килими

“Майка ми не ме пускаше, защото мислеше, че ако напусна града, повече няма и да се върна за постоянно. Впоследствие така и стана…”, размишлява сега за силата на майчинския инстинкт леля Пенка.
Именно в тези години ръководството на Самоков е решило да даде възможност и тук да се усвои този уникален занаят – изработването на персийски килими. Към промкомбинат „Рила” е създаден килимарски цех. Определена е и сграда – голямата четириетажна постройка на бившия тютюнев склад под ски шанцата на Ридо. Остава само да се сформира екип от добри организатори и учители.
Опит ще се черпи от Панагюрище. Пръв от там идва Лука Зумпалов – специалист с над 37 години стаж в килимарския бранш, прецизен, опитен. Той става и първият управител на новообразувания цех. Скоро и двете „учителки” Пенка и Динка също са изпратени в Самоков. Те двете вече имат значителен опит в килимарството и отново ще са в помощ – този път на самоковки. Тук са в първите дни на 1957 г. Посреща ги люта зима; навън е навалял толкова сняг, колкото панагюрките преди никога не са виждали, затова го запомнят за цял живот. Но запомнят и топлото посрещане, и грижите от Никола Митрев, който като представител на града ни е и човекът, който ги е изискал.
Малко по-късно от Панагюрище идват още две майсторки-килимарки – Пенка Влайкова и Куна Кисова. Така оборудването на цеха и обучението на самоковските жени могат да започнат.
Началото е в помещение от сграда, съседна на определената за цех. Нейният първи етаж е предоставен за кухня и столова. Стола ползват всички работещи по-късно в двете сгради, където има и шивачи, и плетачки. Дори и сега, след толкова години, леля Пенка си спомня за готвача – бай Насе, който се превръща в емблематична личност за работниците с вкусните си гозби и със своята общителност.
Над стола, на втория етаж, се поставят първите 3-4 стана. Те са начертани, оразмерени и поръчани от Л. Зумпалов по образец на становете от панагюрските цехове, а се изработват от майсторите в дърводелския цех към самоковския промкомбинат. На всеки стан се насновават по две пътечки и на тях се провеждат занимания с по две жени от приетите първоначално 10-12.
Междувременно, докато трае това обучение, в съседство, на последния етаж на високата сграда, се подготвя големият т. нар. Горен цех. В спомените на леля Пенка е останало изключително трудното изкачване на големите кросна, на тежките менгемета и на страничните опори /крака/ на всеки стан. Всичко това е качвано през прозорците с въжета и макари, защото не е имало друг възможен начин. Тя си спомня колко голяма и важна е била помощта в тези дни и на дърводелеца Никола Кръстев.
Най-напред горе се поставят два големи стана, на които се преместват вече обучените работнички. Впоследствие се монтират и още станове, за да има място за работа на всички жени, чиито прием и обучение продължават. След година и половина становете са вече 42, а килимарките – над 80.
Голяма част от жените в Самоков и региона опитват уменията си в новата професия. Тя се оказва обаче не лека, както е казвал Зумпалов – това е „трудно изкуство”. Освен желание са нужни внимание, прецизност, воля и търпение, вписване в колектива и най-вече вътрешен нюх и сръчност на ръцете. Много от жените не успяват да се справят с тези естествени и задължителни условия и напускат. Други пък сякаш са били родени за тази професия. Такава е например Истилянка Шехтанова. Тя се посвещава на килимарството едва 16-годишна. Идва още в първите месеци след отваряне на цеха и работи до последната година на съществуването му. И през всичките тези години и десетилетия постоянно е сред носителите на званията „Ударник” и „Качественик”.

На Мальовица със Сдружението на занаятчиите

Цехът набира скорост. Всекидневието на Пенка е напрегнато, изпълнено с много задачи и голяма отговорност. В мислите на младата тогава жена се прокрадва и тъга по род и родно място. В тези години – средата на миналия век – връзките между населените места са трудни, а пътуването – дълго и некомфортно. Едно пътуване до Панагюрище е било изпитание от почти цял ден… Писмата пък се бавят с дни.
По това време обаче Пенка Цуцекова намира своята опора и верен другар в лицето на Александър Шехтов. Още през лятото на 1957 г. двамата се женят. Семейството е здраво и сплотено. Отглеждат в труд и разбирателство две дъщери. Александър е спокоен и всеотдаен съпруг и родител, който подкрепя жена си винаги, по всяко време. За съжаление, мъжът в къщата си отива от грешния ни свят рано /в средата на 90-те години на миналия век/, оставяйки в душата на съпругата си и децата си огромна болка и празнина, които те усещат и досега…
През повечето години от съществуването на цеха Пенка е негов ръководител. Покрай безбройните ангажименти в работата, тя трябва да се грижи за децата и за възрастните родители на мъжа си. Много от сегашните по-възрастни съграждани я помнят как в обедните почивки към дома и обратно бърза с любимото си колело „Диамант”, което пази и до днес. Всичко е било на бързане, защото „нали този, който изисква ред и дисциплина от другите, трябва да е най-точен”.
Малцина знаят, че през 70-те години на миналия век Пенка Шехтова получава покана да обучава на занаята жени и в… Китай! Семейни проблеми обаче я заставят да не напуска Самоков.
За всичките години на съществуване на цеха през него са преминали за кратко или по-дълго над 250 жени от града и района. Производството се разраства и вече освен управител, обучаващ персонал и дърводелец, са необходими още хора за нуждите му. От промкомбината е назначен домакин, който работи под вещото ръководство и наставления на управителя Зумпалов. Първите прежди, основи и моделите за обучението на новопостъпващите са донесени, както може да се досетите, от Панагюрище. Впоследствие за масовото производство преждите се докарват от Габрово, Казанлък и др. Необходимостта от точно определени цветове налага в цеха да има и
бояджия. Първият майстор в бояджийницата е Димитър Станилов.
Налага се също и донесените първи модели да се размножават, за да има за всеки стан и за всяка килимарка. Това естествено е ставало на ръка. Няколко жени се заемат с тази задача. А за създаване на нови модели Л. Зумпалов ги учи как орнаменти, нарисувани с молив върху милиметрова хартия, се оцветяват по квадратчетата й и образуват същите фигури. Така вече рисунката е подготвена за работа на тъкачките. Една кутийка от хартията, т. е. един квадратен милиметър, е равен на едно клупче /възелче прежда/.
Освен килими и пътеки с обикновени размери, цехът изпълнява и специални поръчки – например за Централния дом на народната армия /ЦДНА/ в София, за царския дворец “Бистрица” в Боровец и др. Леля Пенка помни и поръчка на килим с дължина 20 м, както и широки килими, за изработката на които на стан са работели по 5 жени…
През годините се обособява и още един килимарски етаж в сградата. Помещението е по-ниско и подходящо за по-малки станове и килими, а работничките са предимно млади жени. Становете тук са 12 – също широки, но с по-малка височина. Подготвят се и задължителните складови помещения – за прежди, за другите необходими неща на производствения процес и
за готовата продукция. Наети са и хора, които се грижат за поддръжката на
специфичните работни инструменти – малките ножчета за отрязване на нишката след всяко клупче, големите и леки ножици, които трябва да са постоянно остри и добре режещи, набивачките, които са метални и тежки… Самите станове също имат нужда от поддръжка.
Огромните производствени помещения първоначално са отоплявани на дърва, с печки тип „кюмбета”. Впоследствие е монтиран парен котел за производствените нужди и по тръби и издухвачки до цеховете е качен топъл въздух, като по този начин се подобряват и работните условия.
Работата е напрегната и изисква пределна концентрация. Предимно женският колектив е като цяло добронамерен и сплотен. Жените се разбират помежду си, помагат си, подкрепят новите попълнения в екипа, умеят да се веселят на празници и да проявяват взаимно уважение. Организират чествания на Бабинден, новогодишните празници, екскурзии, заедно отбелязват лични празници… „Бяхме задружни”, обобщава сега леля Пенка.
…Труден и дълъг е пътят от насноваване на един персийски килим до последното възелче и т. нар. преплит, но и след това има много работа по него, докато стигне до клиента. Готовият килим се реже, сваля се от стана, измита се, изтупва се и се разпростира в цеха. После, нагънат на руло, се сваля в пералното помещение /поредното помещение, което е било задължително и съществува още от началото/. За пръв перач е обучен бояджията Димитър Станилов. Прането също си има своите тънкости. Всеки килим се пере с подходящи материали и задължително със студена вода. Прострян в пералнята, се залива с вода и намокрен отвсякъде, се посипва с хлорна вар, разредена в подходящата пропорция сода каустик и специален препарат /за омекотяване на косъма/. После със силна водна струя и с гребло се чисти, докато се усети скърцане на косъма от чистота. Трябва да се е получил и копринен блясък.
След това е ред на сушенето. Нужна е естествена топлина. През лятото това става навън, на слънцето, а през зимата – вътре, в пералното помещение или в обособеното по-късно сушилно помещение. Навън килимите са простирани на дървени опори в двора, като някои са сушени с дни наред /в зависимост от климатичните условия/.
Въпреки че са били лесно достъпни, времената са такива, че никой не посяга на тези иначе истински скъпоценности! Леля Пенка помни само един разрязан килим – ножът на злосторника е преминал през повече от половината му дължина. След това с дни тя събира и съшива частите му, за да може все пак да бъде продаден, макар и на минимална цена…
Изсушените килими се носят обратно в цеха, където внимателно се нагъват на руло, загъват се с амбалажна хартия и зебло и готовата бала се зашива. Всяка бала се надписва с метален шаблон с боя и вече е готова за експедиция. Вътре се поставя и съответната спецификация с данни за килима – модел, размери и т. н. Екземпляр от нея остава в цеха за архив, има и за митницата, както и за търговската организация “Разноизнос” в София. През повечето години именно това е организацията, която се занимава с търговията, търсенето на
пазари и всичко необходимо по експедицията на производството на цеха.
Основното производство са персийските килими, но в търсене на клиенти и за поевтиняване на изделията в Самоков са внедрявани и някои нови видове килими. Така през 1969 г. Пенка Шехтова прави съчетание от технологии и е създаден нов тип килим, наречен „Боровец”. Той наподобява персийските – по красота, разцветки и начин на работа – преждата се връзва, но се изработва с по-дебели вътък и основа и спори повече. От 1971 г. започва производство и на чипровски килими. Изработват се на самоковските станове, но шарките и всичко друго е запазено като на чипровския оригинал – преждата се провира между нишките и килимите са тънки и гладки. До края на 1981 г. пък наред с изброените до тук видове, повече от 15 години се произвежда и килим тип „Рила”. Този килим се изработва с много дебела /усукана от 7 ката/ прежда, има гладка тъкан с двойно лице, много е топъл и здрав.
Рекламата на килимарския цех е правена предимно по панаирите, най-вече на Пловдивския мострен панаир. Именно на изложение там през 1967 г. килимът тип „Рила” получава медал. Самите конкретни поръчки в цеха са идвали като специални задания – за брой килими, размер, модел и пр. Понякога е искано да се произведе килим само по изпратена снимка. Това е налагало рисувачките да превърнат всичките орнаменти и детайли от нея в модел, готов за работа. Има и няколко килими, изработени по модели, създадени тук, на място. Прибягва се и до помощта на художници. Такъв е случаят при създаването през 1958 г. на един от най-красивите и всеобхватни модели, който е кръстен на името на Захарий Зограф. Лука Зумпалов и известният самоковски художник Георги Белстойнев преплитат в неповторима амалгама орнаменти от иконостаса на Митрополитската черква, цветя, вейки и форми от заобикалящата ни природа. Дело на Белстойнев е моделът и на килима „Язовирът”, изработен за хотел „България” в София.
Разбира се, колкото по-труден за изработване е един килим, толкова по-скъпо струва той. Затова е и естествено, че продукцията през годините е почти изцяло по поръчки на организации, хотели, държавни институции…
Износът пък се е извършвал предимно за Австрия, Норвегия, Швейцария, Чехословакия, Испания и др. Разбира се, и за СССР. Голямата съветска страна става и най-голям купувач на килимите “Рила”. В продължение на много години огромният руски пазар е спасявал самоковското килимарство.

х х х

…Всичко на този свят обаче си има край. За самоковското килимарство /поне засега!/ той настъпва в средата на 80-те години, когато всички опити за неговото спасение удрят на камък.
“Машинната продукция е по-олекотена, защото е изработена не от чиста вълна, а от изкуствени прежди и съответно поевтинява. Може би затова е и по-търсена. Но за сравнение в качеството и дума не може да става! В нашите ръчно тъкани килими сме използвали такива качествени прежди и бои, които и след 40-50 години не губят цвета си. Аз имам такива, върху които съм отгледала децата си – те освен че са много красиви, и много топлят”, споделя сега леля Пенка и ми показва няколко килима, различни по големина и шарки.
Влюбилите се в този занаят жени и в следващите години редовно си организират срещи, в които си припомнят своята дейност, позабравени познати, весели случки. Много от тях желаят това производство да се възстанови, да предадат занаята на своите деца и внуци, на млади жени и момичета.Уви, около 30 години след затварянето на килимарския цех в Самоков, безработицата е над 20 %, а предприятията се броят на пръстите на едната ръка. За съжаление, за самоковското килимарство не се вижда светлина в тунела, а думите на леля Пенка за „нейния си занаят” са изпълнени с много носталгия.
Пенка Шехтова вече е възрастна и да вдъхне нов живот на килимарството й е невъзможно. Има обаче своите живи спомени, в които трудното, проблемите, са избледнели и са останали само тези, които радват и са свидетелство за един трудов и житейски път, изпълнен с тревоги и отговорности, но и с много щастливи моменти, с верни другари. Има го и истинското удовлетворение от факта, че е обучила и дала занаят на толкова много жени и че двете й ръце са създали десетки красиви произведения на тъкачното изкуство.
Б. А. В публикацията са използвани и данни от книгата на Христо Я. Манов „Самоков – занаяти” /1996 г./.
Безкрайно благодаря и на дъщерите на Пенка Шехтова, с чието любезно съдействие този материал вижда бял свят.

Делян Василев

Моделът на килима, кръстен на Захарий Зограф

Leave a Reply