Култура, Новини, Статии, коментари

Петър Ангелов за юбилея на читалищата и днешните проблеми

Читалището в село Бели Искър. Снимка: архив

Честването на 160-годишнината от създаването на народните читалища в България е празник за всички читалищни дейци. Тази е може би единствената самобитна организация в света, която служи за поддържане и развитие на културата не по върховете на държавната йерархия, а на обикновените хора по села и градове. Зададем ли си въпроса защо точно в България се е родила тази идея, единственият отговор е, че нашият народ тогава най-много се е нуждаел от самоизява на българския дух, а революционната борба е имала необходимост от просветени българи.
Самоков е един от първите възрожденски градове, които създават свое читалище. Има ли в страната такъв паметник, каквото е нашето читалище-паметник „Отец Паисий”!? Може ли човек да мине покрай него и да не сведе глава пред стотиците имена на герои, загинали за обединение на народа ни. Към тях трябва да прибавим и имената на загиналите през Втората световна война на стената на Военния клуб /ДНА/.
Когато говорим за тези забележителни дела, нека си припомним за личностите, работили за развитието на читалищното дело в някогашната Самоковска околия, за забележителния хор на Попвасилев, за групите на Саулов, Стрински и др. Ако говорим за театрална самодейност, трябва да отбележим, че самоковските самодейци не отстъпваха на професионалните театри. Не може да не посочим имената на бай Иван Близнев, Крум Дикански, братята Любослав и Борислав Стефанови, Коцева, Сиракова, Хаджикотева и много други.
С вълнение си припомням надпяванията и фестивалите, които се провеждаха в читалището-паметник „Отец Паисий”. Много отдавна – от 1950 г. насам си спомням какви всеотдайни читалищни дейци, патриоти и възрожденци, сме имали. Такива бяха Донка Кацарова /Белстойнева/, Пейчо Пейчев, Славчо Кьосев, Иван Торлаков.
Имаше и Околийски съвет на читалищата, след това Общински съвет на обществени начала. По стечение на обстоятелствата моя милост без прекъсване бе член на тези съвети и много добре познава и хората, и проблемите, които решавахме с успех. Всичко онова, което ставаше в градското читалище, даваше дълбоко отражение и в дейността на селските читалища, в това число и на нашето читалище – в Бели Искър.
Читалището в селото ни е едно от първите в Самоковска околия, което поставя началото на театралната самодейност. Изключителна роля за това има тогавашният учителски колектив, състоящ се от четирима учители начело с главния учител Сотир Н. Руменкин, запасен офицер, участвал във войните за обединението на българските земи в началото на 20 в.
Комунист не само по убеждение, но и човек – патриот и педагог, той поставя началото на цялостния духовен живот в селото ни. Самодейците към читалището ни гостуват в съседните села Мала църква, Говедарци, Маджаре, Доспей, в примитивно пригодени класни стаи в техните училища. Представяните пиеси, предимно с родолюбива тематика, битови драми и комедии, бяха истински празници за селата от Искровете.
Взаимно си гостуваха и певчески, и танцови състави. Това стана традиция. Местното население вече познаваше по-изявените самодейци. Такива бяха Симчев от Мала църква, Жижи от Бели Искър, Манчев от Маджаре, Кьосев от Доспей. Изявите, организирани от читалищните дейци в неделните дни в нашите села, наред със сватбите, се превръщаха в истински празници.
Размахът на читалищната ни дейност и най-вече на самодейността беше в истинския смисъл възраждане. В работата на читалището, наред с развитието, се явиха и проблемите му. Желанието за изява и любовта на цялото население към читалището, както и към училището в Бели Искър, спонтанно родиха идеята за построяване на самостоятелна читалищна сграда. По това време в училището се откри и прогимназиален курс и беше невъзможно всички изяви на читалището да стават в училищната сграда.
През 1958 г., преодолявайки невероятни трудности, бе построена читалищната сграда само за няколко месеца – от април до ноември! Това беше чудо невиждано, отбелязано и в централния печат. Условията за работа, които се създадоха в новата сграда, удвоиха успехите ни. Читалищната библиотека стана първата в България селска библиотека със свободен достъп до книжния фонд. В Бели Искър идваха много читалищни деятели да видят новостите в библиотечното дело и да ги приложат при тях. Читалището и специално библиотеката бяха посещавани и от чужденци, спомням си – от румънска делегация. Броят на читателите се увеличи и достигна 32 % от населението! Представянето и обсъждането на литературни творби по време на Седмицата на детската книга бе истински празник за децата и учениците. През април идваха известни писатели за среща с нашите деца. Незабравима бе срещата със самоковския писател Славчо Ангелов, който чете свои творби.
През този период, пък и преди това, училище и читалище бяха едно цяло. Ръководителите и на двете институции бяха учителите и останалата интелигенция, която не бе малко в селото. Чест и гордост бе за всеки жител на селото ни да участвува в изявите на самодейните състави. В Бели Искър гостуваха не само самодейци от съседните села, но и държавни театри – от Пазарджик и Благоевград. Когато през есенно-зимния сезон нямаше интересна културна проява в читалището, това се посрещаше с недоумение и недоволство от местните жители.
За духовния живот в селото може да се пише много. Грозно и обидно е да се изопачават факти и събития, на които ние сме били и свидетели, и участници, не само в местен, но и в национален мащаб.
Постепенно нещата в културно-просветния живот в селото се промениха из основи /това не е изключение и в национален мащаб/. Нова вече е и ценностната ни система. Безспорно е, че някои от фундаментите на цялата ни база се промениха или тя е изцяло нова. Променена база, върху която се изгражда духовният живот в едно село като нашето, изисква и нов подход за развитието му.
Библиотечната дейност на читалището днес значително отстъпва на предишната. Повече от 10 хил. тома наша и чужда литература вече са излишни. Нови книги на съвременни наши и чужди автори не се купуват. Финансовите средства, които се осигуряват от бюджета, освен че са крайно недостатъчни, се изразходват почти единствено за певческите състави. При това без решение на читалищното настоятелство, по хрумване на някой негов член. Пътува се до отдалечени места без покана. Имаше участия и изяви и извън страната. Кой и как взема решения – няма никакви документи. Няма и солидна проверка не само за необходимостта от пътуването, но и за начина на изразходване на средствата. През последните години между читалищни деятели се водят с нищо неоправдани спорове, повече на лична основа.
Не познавам работата на други читалищни ръководства, но това, което е при нас, е крайно време да се прекрати. Наложително е отговорниците за читалищата и за културата в общината да се намесят и да помогнат за подобряване на работата на читалището. Абсолютно необходимо е кметът на селото, който е бил първият щатен читалищен секретар и който работи в същата сграда, да следи за законосъобразността на цялостната читалищна дейност.
Още нещо буди тревога – че читалища в други села в общината със значително по-малка дейност получават по-големи субсидии. Но искам да отбележа и още нещо твърде важно. До 1958 г., когато селото ни бе самостоятелна община, читалището се построи с данъци от местното население и пряка финансова помощ от тогавашното Министерство на финансите. Обзавеждането на читалището стана със средства от самооблагането, което беше 1.5 % върху приходите на населението. Днес в сградата на читалището кметството ползва три помещения за двама служители. Пощата ползва две помещения, за които плаща наем на Община Самоков. Читалищната библиотека и книгохранилището се отопляват с примитивна печка на дърва.
През 1958 г. построихме обща сграда: кооперация с четири помещения, магазин, сладкарница и ресторант; читалищни помещения плюс киносалон за 250 зрители с балкон и модерни столове, просторна сцена и две гримьорни.
Преди десетина години бяха построени няколко малки помещения до самата сграда, от южната страна. Те са с размери по 10-15 кв. м и са предназначени за обслужване от медицинска сестра, за кабинет за зъболекар и за музейна сбирка, останалите помещения са неизползваеми.
Бели Искър е едно от сравнително големите села в общината, но освен модерното и добре поддържано заведение „Сладко и солено” друго няма. Няма клуб или обикновено селско кафене, или дори пивница, ако щете, за по-възрастните хора, няма помещение за младежи, особено по празници, ваканции и лятно време, когато има и много гости в селото, които безцелно се разхождат по улиците.
Имаме основание да се гордеем с вида и чистотата на селото ни, с печата за европейско село с билбордове и с асфалтирани, чисти и осветени улици. Много от нещата са за показ. Можем да се гордеем и с прекрасните празници, които се организират всяка година: Празникът на рилския зелник и съборът в деня на Голема Богородица, храмов празник на селската черква „Успение Богородично”.
Парадоксално е обаче при наличието на толкова сгради и помещения да няма едно, където да се събират по-възрастни хора и пенсионери. Няма помещение /клуб, кафене, сладкарница/ за младежите, учащи се и за пристигналите през лятната ваканция гости. Не всеки може да си позволи да влезе в представителното „Сладко и солено”.
Дейността на читалището се изразява единствено чрез двете певчески групи за гостуване извън общината. Не се поставя въпросът за дейността на читалищната библиотека.
През последните години Община Самоков продаде намиращите се в селото детска градина на два етажа, здравен пункт, гатер и мелница с прилежащи към тях 2-3 дка земя. Това са приходи за общината.
Бели Искър е със затихващи функции, но трябва да се има предвид, че селото е неделима част от дестинацията Самоков – Боровец – Соколец – Бели Искър, което е голямо предимство и е достатъчен повод много неща в с. Бели Искър да се променят и да намерят своето съвременно решение.

Петър Ангелов

Петър Ангелов

Leave a Reply