Писмо до дядо

Здравей, дядо!
Не знам къде си сега, няма и да разбера. Никога. Както никога повече няма да те видя, нито да те прегърна. Никога повече няма да ме хванеш за ръка и да отидем заедно до центъра на Провадия… там, където изглеждаш като най-гордия дядо на света, а в очите ти се отразява нежната обич на възрастен човек, преминал през много изпитания в живота.
Аз винаги ще те запомня така. Ще изтрия спомена за студеното ти тяло в ковчега и ще оставя старите моменти да топлят сломеното сърце. За мен ти никога няма да изчезнеш. Никога няма да умреш.
Няма да усетя повече физическото ти присъствие, но знам: тленното е преходно, а душата – вечна. Вярвам, че тя сега е на едно по-добро място и че бди над нас.
Уроците по човещина, които си ми предал, никога няма да изгаснат. Нито ще останат недооценени или неразбрани.
Но най-важното, което научих от теб… това е примерът ти за силата на добрината.
Да се опиташ да помагаш на ближния цял живот, да обичаш другите и да ги уважаваш: това е най-големият подарък, който си направил на тази земя… Подарък не само към най-близките, но и към отделните, по-далечни хора, които си срещал през живота си. Защото ти се отнасяше добре с всеки – от обикновения чистач до по-висшия човек. Да си спомням за това колко те ценяха всички /и все още продължават да го правят/, ми дава сили. Сили да не се поддам на лошотията, която ме заобикаля /понякога по-интензивно, друг път – не толкова…/ Този твой подарък ми дава отговор на въпроса – защо е по-важно да бъдеш добър човек. Въпреки всичко. Защото добрината изпълва душата със светлина, а злобата я разяжда.
Един много специален за мен човек преди години ме попита какви биха били последните ми думи към умиращ човек. Тогава нямах конкретен отговор, но сега искам да се обърна към теб, дядо, където и да си, и да ти кажа:
“Никога няма да умреш в сърцето ми. Никога няма да забравя топлия глас, с който ми разказваше минали случки – за войната или за това как си прекосил онази река през зимата… или споменът за твоята майка и белегът с форма на грозд… Няма да забравя как рецитираше „Опълченците на Шипка”, но това, което винаги ще ми дава стимул да продължа напред, е споменът за човека, живял достойно. Човекът, който се гордееше с мен и вярваше в мен. За човека, който в последния си ден на този свят опита да помогне на жената, с която живя 62 години.
Прости ми ,че не можах да се чуя с теб, преди да ни оставиш. Вярвам, че вече знаеш причината. Но благодаря все пак, че успя да изчакаш да се прибера и да те изпратя.
Иска ми се да приличам на теб. И се моля да си добре сега. Защото знам, че не си изчезнал. Чувствам го.
Обичам те.”
П. С. Чудех се дали да публикувам това „писмо към починал човек”. Отначало го смятах за прекалено лично. Не спирам обаче да мисля за прекрасния човек, който беше и… вярвам, че това е начин да го почета поне мъничко. Чрез писането. Макар и объркано, това „писмо” е извор от душата ми.
Всеки от нас има близък, който вече не е сред живите. Много често забравяме да обичаме хората, докато ги имаме. Забравяме да им кажем колко ги ценим, колко важни са те за нас. След време спомените избледняват и изчезват напълно. А не трябва. Защото независимо дали починалият човек ни е роднина или не, близък или далечен, всяка среща в този ни живот ни е дала нещо и трябва да я оценяваме. Дано съм успяла да ви накарам да си спомните за хората, които вече не са сред нас, и да им отдадете почит още веднъж. Дано не съм ви повела по пътя към мъката и болката. Дано просто сте се сетили за липсващите – и да сте благодарили, че сте ги имали. Това е истинското богатство.

Виктория Георгиева