Живот, Новини, Туризъм, Читателски

Писмо до Люба Маргарита – 2, последна част

Александър Кондоферски
Венецуела, остров Маргарита, хотел Le Flamboyant, краят на март 2009 г.

Благодарих му спонтанно на немски, италиански, испански, английски, френски, руски, сръбски и български. Бях се стъписал и ошашавил пред внезапността на последвалите събития в рамките на един час. Живеех вече от 18 години в Германия и знаех, че компромис при нарушение от такъв размер е невъзможен и немислим.
Някои неща от живота си остават без обяснение; колкото повече размишляваш над тях, толкова повече се объркваш…
Светлана и Люба Маргарита ни прегърнаха за секунди, минаха без проблем през контрола за ръчен багаж, вече нямаше други пътници. Махнаха радостни и широко усмихнати вътре от залата за отвеждане и ние си тръгнахме като две лекокрили птички, оставили тежък товар. Цялото ни внимание бе погълнато малко по-късно, при обратния път за дома, когато с Надя обсъждахме току-що преживяното. По тази причина пропуснахме отбивката от аутобана, та се наложи да пропътуваме 30-40 км повече, докато се приберем.
х х х
Люба Маргарита, ти нямаш вече подобни грижи. Пет месеца след твоето отпътуване при Максима Йесус Виланугва ние сме пак заедно с Надя във Венецуела. Отново ни дава Господ възможността да прегърнем чичо ни Крум и всички останали близки.
На 18 март 2009 г. кацнахме след 12-часов полет с “Кондор” на Острова на Маргарита. Отново отседнахме в хотел Le Flamboyant, на брега на Plaza del Agua, където бяхме за пръв път преди 6 години и два месеца. На 27-и взехме такси до мястото, където преди 63 години е щял да се удави чичо Крум при корабокрушението. Сега там е пристанището Punta del Piedra /Пункт на камъка/. Взехме бързата лодка и в 17 ч. следобед, след 95 минути пътуване, се озовахме на континента, в пристанището на Кумана. Чичо Крум и Мигел Анхел ни очакваха вече там. След половин час пристигнахме в къщи. В България вече минаваше полунощ, но въпреки това се обадихме по телефона на Евгени, за да го поздравим за рождения ден. Няколко часа още разговаряхме с чичо Крум, винаги има какво да си кажем.
Говорим на много теми, но основната е за световната финансова криза. Чичо Крум ни разказва за ситуацията във Венецуела, трудностите, които среща Уго Чавес в момента за осъществяване на социалните си програми.
“От 63 години съм в тази страна и видях много диктатори и корумпирани политици. Уго Чавес е единствен досега, който прави нещо за народа на Венецуела с риск на живота си. Никой от нас не е идеален, сигурно Чавес има грешки в своето управление, но аз обичам този човек! Никога няма да чуете от мен лоша дума за него.”
Съобщавам на чичо Крум, че техният президент е критикуван особено остро в Европа, която се намира в пълна военна и политическа зависимост от САЩ.
За световната финансова криза има три основни причини: алчността на големите менажери, пълният провал на политиците навсякъде по света и мафиотското съпричастие на религиозните лидери.
Екологичната катастрофа е също така неизбежна. Тя ще има колосални размери и няма да се размине. Генетичните ресурси на планетата са сериозно засегнати от замърсяването на околната среда.
Идват нови кризи и неизвестни болести с непознати дименсии. Справедливост, законност и ред не съществуват никъде по света, правосъдието не е еднакво за всички. Двоен морал, фарисейщина, безсърдечие вземат навсякъде връх. Обикновените хора са напълно безсилни да се противопоставят на днешните негативни промени. На тях им остава само надеждата, че все някога нещата ще тръгнат към по-добро…
С чичо Крум се разделяме за нощна почивка малко преди полунощ, като се уговаряме как да премине събота, 28 март 2009 г.
х х х
В 10 ч. сутринта потегляме с джипа за гробищата на Кумана, отдалечени от къщи на няколко километра. По пътя взимаме надгробната плоча от мрамор, предназначена за теб, Люба Маргарита. Нейната изработка се беше проточила.
Едно много голямо сърце от мрамор с твоето име и датите. С лекота повдигам все още 60-70 кг, но твоята плоча ми тежеше като олово, скъпа.
Поставих я много внимателно върху бяло одеяло в багажника и не можах да спра сълзите си. Спряхме при продавачите на цветя и купихме красив и уханен букет, съставен от отделни букетчета. Бели, сини, червени, оранжеви и лимоненожълти маргаритки. За теб и за Максима. Наближаваше вече обяд и стана много горещо, над 40 градуса.
За пръв път в живота видяхме с Надя венецуелско гробище. Обширна поляна, равна като тепсия и с подобна форма, оградена от високи дървета. Тъмно зелена трева покриваше тази тиха поляна, много гъста и мека, като дебел килим.
Между гробищните парцели – мрежа от тесни пътеки за преминаване, очертани с друг вид, по-къса тревичка. Надгробните плочи лежат хоризонтално, положени в горната част на гробовете.
Няма алеи, посипани с пясък или мозайка, както при нас, в Европа. Няма метални огради, вратички, дървета и храсталаци, чиито жилави корени в течение на годините да разрушават струпаните връз гроба бетон и камък. Няма дори насаждения от цветя.
Разрешена е само каменна ваза, в която близките да оставят букети с цветя при своето посещение. Който си има все още близки… Пред смъртта всички сме равни и това го показваше с потресаваща сила венецуелското гробище.
Двама гробари на смени се грижат за тази поляна, покрита с надгробни плочи, вази и мека трева 12 месеца през годината. Не видяхме нито един запустял гроб. Тук и там имаше гроб с празна каменна ваза или изсъхнали вече цветя, все още красиви.
Надя прегърна чичо ни Крум, аз пък – Мигел Анхел, твоя сиротен съпруг, мила Люба, и заплакахме всички под безжалостните лъчи на слънцето. Мъчително е, когато загубиш любим човек.
Почивай в мир, скъпа!
Бог да ви прости теб и Максима Йесус Виланугва.

Край

Leave a Reply