Живот, Новини, Туризъм, Читателски

Писмо до Люба Маргарита

Александър Кондоферски
Венецуела, остров Маргарита, хотел Le Flamboyant, краят на март 2009 г.

Люба Маргарита, мила братовчедке, за Великден 2004 г. най-после се осъществи срещата с твоя любим брат Жан Клод! Той долетя със съпругата Франсоаз в един наистина велик ден, за да прегърне баща си, сестрите и племенниците. Две хиляди дни изтекоха оттогава.
Ти не го беше виждала никога през живота си.
Беше слушаха хиляди пъти за Жан Клод от баща ви, но на 52-годишна възраст го прегърна за пръв път. Него и Франсоаз.
Нетърпение, радост, ликуване… възторг, бурно щастие и тъга, че си тръгва обратно след седмицата престой в Кумана.
Слънчева дъга, дълга палитра от чувства те разтърсваха цялата, докато траеше посещението, отлагано поради волята на съдбата повече от половин век!
…Баща ви оставя Жано в Париж, при баба и дядо, на 3-годишна възраст, когато потегля за Венецуела през 1946 г….
Сега го видя пак, вече на 62.
Много пъти прочетох разказа ти за посещението на Жан Клод и Франсоаз. Възторжено есе, написано от блестящ ум, от невинна душа… с покъртителна чувственост.
Всеки път преживявам докрай, заедно с теб, тази среща.
Сигурно щеше да срещнеш любимия брат многократно при определени условия.
Ти го видя само три пъти до 14 ноември 2008 г.
х х х
Люба Маргарита, ти, която си на небето, при своята майка Максима Йесус Виланугва, знаеш и виждаш, че светът стана друг за нас, докато дойде последният час. Много ни липсваш, мила, всичко се промени. Завинаги. Баща на преклонна възраст, съпруг, трите деца, внуче, сестра, брат, леля, братовчеди и братовчедки, племенници, много приятелки и сродни души тъгуват за теб!
Твоята памет е свята за нас, спомените премрежват очите…
Защо ни напусна така рано, мила душичко?!
Защо остана само на 57 години?
Твоята майка си е отишла от същата болест на 62.
Заболяването на кръвната плазма е рядкост и коварен тунел, в който се влиза завинаги.
Един на сто хиляди земни жители крие в своите гени това заболяване.
В черен час то може да се отключи и да потегли по ускоряваща се спирала. От нея връщане назад няма. Медицината е безсилна да го лекува, може само да го забави. Да удължи болката и агонията, да отложи неизбежния край, но не да излекува.
Какво предизвиква отключване на болестта?
Това е една полупразна страница. Предположенията са много, но поради своята рядкост заболяването е изследвано недостатъчно и си остава загадка. Дали се дължи на преживяно силно вълнение, продължителен стрес, претоварване на определени неврони? На пренасищане или пък на липса на соли и минерали, химически елементи; струпване на фатални болестотворящи обстоятелства, кой знае това?
Няма никога да забравя как реагира на диагнозата ти дъщерята на чичо ни Георги. Отнесох при нея лично твоята диагноза, която получих по електронната поща от теб. Ети има 35 години лекарска практика и съм й имал всякога пълно доверие. Тя произнесе: “Това не е рак на кръвта, но е по-страшно нещо от рак на кръвта. Краят може да се отложи, но не за дълго.”
На пръсти се броят лекари като Ети и силно се стреснах от нейните думи, изречени с болка.
Всички живи знаем, че сме обречени, няма нищо вечно на този свят. Всеки от нас се надява краят да се отложи за колкото се може по-дълго време.
Да си представим близкия край на любим човек като теб беше много болезнено, скъпа.
Запазихме в тайна тези разговори с Виолета пред всички наши венецуелски роднини.
х х х
На 27 август 2007 г. ти пристигна заедно със Светлана в Европа. Няколко пъти това посещение беше отлагано, от 5-6 години говорехме само за него. Накрая ти събра сили за 10-часов полет над океана, за да се запознаеш с България, Франция и Германия. Заедно със Светлана, грижеща се трогателно през цялото време за своята болна майчица, вие посетихте Париж, Мюнхен, София, Рила и Алпите. За три седмици се насладихте на природни красоти, крепости, дворци, катедрали и църкви, паметници на културата и технически постижения на човечеството. Направихте над 4000 снимки за близките.
Останаха, въпреки цялото ни взаимно старание, безброй невидени забележителности и чудеса. Когато времето не достига, е много трудна борбата с предварителните амбиции. Посещението в Европа завърши с незабравим куриоз.
На 17 септември 2007 г. в 4 ч. сутринта Надето ни откара с нашата “Опел Корса” до летището в Мюнхен. До ден днешен не ми е ясно как се побрахме всичките в колата, заедно с целия ви багаж.
В багажника сложих куфар с доста големи размери, две чанти и две-три по-малки чанти. Отзад – на седалката помежду ви, още два куфара, в скута на всеки от нас – големи чанти.
За предаване на багажа попаднахме на 60-годишен чиновник, който се беше трудил през цялата нощ. Небръснат и кисел, той фучеше от нерви. Надя го намрази от пръв поглед и го нарече “нервак”. Предрече, че “този ще ни скалпира всички”. Аз пък се обзаложих, че точно такъв човек може да прояви благородство и снизхождение.
Везната показа 37 кг, като върху една от транспортните ни колички останаха пет или шест здраво натъпкани чанти плюс две-три торбички; всичко това – ръчен багаж, който двете пътнички щяха да вземат в ръце и през рамо.
Представих два самолетни билета за Каракас и “нервакът” още повече се задъха: ”Как, само двете ли ще пътуват, та това е багаж за 5-6 човека?! Скъпо ще ви излезе това нарушение ще струва ужасно много пари…”
Двамата с Надя знаехме отлично, че за всеки пътник се разрешава 20 кг багаж плюс 4 кг ръчен багаж, т. е. около 50 кг за двете заедно. Ние носехме общо от 145 до 150 кг…
Обясних най-старателно, че нашите братовчедки пренасят семейни реликви, подаръци от много роднини от три държави за роднините във Венецуела. Ако оставят част от тях при нас, ще оскърбят своите близки, приготвили ги с много обич и от много време /а българските роднини, отделяйки и от парите си за храна и лекарства…/. Оказа се, че всеки 1 кг свръх багаж за Венецуела ще бъде таксуван по 31 евро, т. е. трябваше да доплатим около 3000 евро. Аз имах в джоба пари, които можеха да покрият 20 % от тази глоба.
Застанахме пред посоченото от “нервака” гише, където в 5 ч. трябваше да отворят и “да ни скалпират”. Стана 5,15, още не идваше никой. Полетът бе обявен за 6 без 15, започнаха да отвеждат пътуващите към борда на самолета. Люба Маргарита и Светлана извадиха международни банкови карти, които щяха да преживеят голямо олекване и в това време виждаме как “нервакът” тича право към нас още по-кисел и начумерен. Изрече само: “Луфтханза” може да си го позволи”, задраска подписа си върху билетите, който изискваше таксуване “свръх багаж” и ни ги върна обратно.

Край на първа част

Leave a Reply