История, Култура, Новини, Статии, коментари

Подарък за самоковци по случай Паисиевия юбилей

Мария Деянова

За нас, самоковците, които чакаме някой да ни подари разпечатка от Интернет, за да научим интересна за нас новина – с радост споделям две новини. Голямата се отнася до Втория самоковски препис на „История славянобългарска”. Напомням, че той беше предаден от софиянец със самоковски корен през 1998 г. и се пази в Националния исторически музей. Издаден е фототипно още през 2004 г. и се надяваме общинската библиотека „Паисий Хилендарски” да се снабди с него в чест на юбилея на патрона си.
Мнението на Божидар Димитров, че това е авторската белова на „Историята” беше опровергано от експерта по филиграноложки анализ ст. н. с. Н. Вутова, защото беше датиран въз основа на водните знаци върху хартията му към 80-те години на 18 в., т. е. след смъртта на Паисий през 1773 г. /според Епархиалния поменик в Зографския манастир и „Хилендарската кондика от 18 век”, изд. 1998 г./. Проф. Бор. Христова пък пише през 1998 г.: „ Палеографският анализ на писмото дава всички основания да се твърди, че преписвачът е принадлежал към Самоковския книжовен център…, от който е бил и самият Паисий Хилендарски” /цит. по статията на Ив. Радев „За т. нар. Втори самоковки препис и неговия автор” в Интернет/.
Названието „Втори самоковски препис” е прието по предложение на д-р Христо Темелски въпреки „усилията на проф. Н. Драгова да разколебае това естествено налагащо се схващане” /Ив. Радев, пак там/. То има вече своето най-важно основание: акад. проф. Ив. Радев е открил автора на преписа от 80-те години на 18 в. чрез сравнение на почерка на преписвача с почерка в една от приписките към Самоковския препис на поп Алекси от 1771 г. и почерка в няколко бележки към един „Псалтир”, изд. в Москва през 1791 г., притежаван от самоковския жител Георги и брат му Никола и пренесен в Петропавловския манастир край Лясковец от преподавателя в Самоковското богословско училище Н. Жеков.
Освен идентичността на почерците важно доказателство на откривателя е съдържанието на тези бележки. 1. Един читател на Попалексовия препис, въодушевен от Паисиевото слово, решава: ”Сию историю писуемъ азъ николае даскалъ, да има се прочатити извесно предъ народомъ болгарскимъ, да разумео како имамо царе болгарски и да имамо ответъ от всего народа… но да сме известни искусни и мудри и добродетелни”. Тук /според мене/ писуемъ означава „непременно ще препиша”, „готовността” /Ив. Радев/ на писача. 2. В бележките към Псалтира три пъти се посочва Самоков и с. Широки дол, където „дошли кърджалии” през 1800 г. Една от бележките е написана от Георги /от Костенец/, а друга – от „Николчоте, киръ Гергювъ братъ”, 1792 г. 3. Даскал Николае е автор – според отношението си към брат си /”податлив буди пияному брату”/ и почерка – и на две нравоучителни изказвания: в Псалтира – „Не противися человеку, аще противися человеку, то естъ Богу противися”, а във Втория самоковски препис – „Аще бихме сами себе разсуждали, не бихме осъждени били”, което според автора се родее с житейската поука от Псалтира, която принадлежи на даскал Никола.
Нека ми бъде позволено тук да предложа към тези две поучения да се прибави и завършекът на приписката от Самоковския препис от 1771 г. „да сме… мудри и добродетелни”, подписана от „Николае даскалъ”.
Заключението на откривателя е: “Така се открива възможността към групата известни ни първи автори на преписи и разпространители на Паисиевата ”История” – поп Стойко Владиславов, йерей Алекси Велкович, йеромонах Никифор Рилски, Стоян Кованлъшки и Дойно Граматик – да добавим един книжовник, даскал Никола. И то – свързан с родния край на великия Хилендарец.”
Това убедително заключение се потвърждава и от някои допълнителни факти. Формата Николчоте издава самоковското гражданство на писача, защото в книгата на Христо Семерджиев намираме множество такива форми, напр. в главата за вътрешната уредба на еснафите – на Зашоте, от Иованчоте, от Славкоте и пр. и пр. Второ, в приписка от Псалтира е споменато „Тараловчето”, а в Самоков е известно семейство Таралови и е запазена стара тяхна къща до училище „Св. св. Кирил и Методий”. Баща ми имаше приятел Стоян Таралов, от когото през 1925 г. е получил сватбена фотография /изпратих я на проф. Радев/.
Втората хубава новина е, че Димитър А. Големинов /който според цитирано от проф. Б. Ангелов негово писмо от 1875 г. е притежавал препис от 1779 г. на Паисиевата „История”/ е – според книгата на Хр. Темелски „Самоков през Възраждането” – самоковският гражданин Дим. А. Големинов. Той през 1870 г. е бил избран в ръководството на читалището, през 1874 г. – избран за член на комисия за построяване на богословското училище, а след Освобождението – за съветник в четиричленния Самоковски градски съвет /вж. с. с. 342, 267, 460 и последната снимка в приложението към книгата/.
Според акад. Радев, който посочва сведението у Б. Ангелов, възможно е да става дума за преписа на даскал Никола.
Едно е сигурно: можем да се радваме, че два от най-ранните шест преписа на „История славяноболгарская” са направени в Самоковския книжовен център… Колко ни задължава това! А на проф. Радев – нашата благодарност!

Leave a Reply