История, Култура, Новини, Статии, коментари, Читателски

Познатият и непознатият Петър Боев

В родната, а и в световната история не са никак малко всестранно развитите личности. Такъв е и Петър Константинов Боев /1912-2000 г./. Той е фотограф, писател, художник, историк – човек, чиято обществена дейност надхвърля половин век. Той е и автор на единствената история на българската фотография в два тома.
Нека започнем отначало. Петър е роден на 29 март 1912 г. в София, но детството си (както посочва и самият той в своя статия) прекарва в Самоков, откъдето е и майка му Райна. Тя е дъщеря на поп Паке, сестра на Михал и Иван Поппакеви, произхожда от семейство със силно изявено чувство за хумор. Известни са ни многобройни случки. Ето една от тях: няколко жени гостували и когато видели голямата библиотека на свещеника, възкликнали: „Дядо попе, ти тия всички книги чел ли си ги?“ Той, в типичния си стил, на чист самоковски диалект им отговорил: „Оооо, колко пати!…“ Неговият син Михал пък издавал, макар и само в няколко броя, сатирично-хумористичния вестник „Тинтири-минтири“, което приключва с ранната смърт на издателя през 1943 г.
В семейство Боеви се раждат още две деца: Иван, който умира като дете, и Никола (Кольо). Последният избира (като баща си – полковник от Българската армия) военна кариера, която продължава до 1947 г., когато е уволнен от армията при една от проведените от комунистическата власт чистки. Това е част от превръщането на старата „царска“ армия в „народна“, каквито са термините от епохата. Писал е и статия за вуйчо си Михал.
Петър Боев завършва гимназия в родния си град, а след това право (1936 г.) в Софийския университет и работи за кратко като съдия. Учи известно време и в Художествената академия, но не я завършва. Голямата му страст безспорно е фотографията, с която започва да се занимава отрано. Още като студент, през 30-те години, печели конкурс в Белгия.
30-те и 40-те години на XX век са времена на тоталитаризъм; в Германия, Италия, СССР и на много други места управляват недемократични режими, които са съответно крайно леви или крайно десни.
Назряващите събития водят до подготовката и избухването на най-големия въоръжен конфликт в човешката история, който ще завърши с трагични последствия и промяна в границите на Европа за десетилетия напред. Става въпрос за Втората световна война (1939-1945 г.).
Интересни са случките около женитбата на Петър с момиче от бедно семейство на име Стефка. Тя е от Коньовица – един от сиромашките квартали на София преди войната, което е и причина родителите на Боев да са против тази женитба. Въпреки тяхната воля той отива да живее при Стефка и се откъсва от семейната си среда.
Мястото на България в големия конфликт е сякаш предопределено, особено след пренасянето на войната на Балканите. Нашият неутралитет, веднъж обявен, не може да бъде вечен. България е поставена пред тежък избор: немска окупация или съюзник с германците с всички сериозни последствия, които произтичат от това. Едно от тях е създаването на Дирекция на националната пропаганда, която просъществува до 1943 г., когато е заменена от Камара на народната култура. Петър Боев работи в нея, като започва създаването на фотоархив, който спасява (по негови думи) по време на англо-американските бомбардировки над София.
През 1942 г. участва в изложба в Загреб. По това време пише статии с патриотична, антиболшевишка и антикомунистическа насоченост в издания като сп. „Бранник“, „Млада воля“ и др., също и в местния вестник „Самоковъ“. Пак по линия на Дирекцията пише предговор към книгата на Змей Горянин „Духът на българина“ – изпълнена с патриотични примери на образи като Баба Тонка, Бачо Киро и т. н.
Особен интерес представлява книгата „Човекът в комунистическия рай“, която представлява критика на обществено-политическата система в СССР. Някои от написаните неща са верни, например тежките условия на труд или жилищният въпрос, докато други са дело на пропагандата: твърдението, че жените са общи или че децата се кръщават само Маркс, Енгелс, Ленин или Роза Люксембург (за момичетата).
След преврата на 9 септември 1944 г. у нас се извършват много преобразувания. Петър Боев е засегнат от т. нар. Народен съд. Този съд е извънреден, противоречи на Търновската конституция, която все още не е отменена. Заседава със съгласието и одобрението не само на СССР, но също на Англия и САЩ. Неговото провеждане е регламентирано както в проекта на англо-американското примирие, така и на Московското, подписано през октомври 1944 г. Друг въпрос е, че той вече се използва като политически инструмент и средство за разправа с политически противници.

Боев е съден от Шести състав, който съди хората, провеждали „прохитлеристка устна и печатна пропаганда“. В интерес на истината в книга на Боев няма нищо подобно, макар и действително да критикува СССР и комунистическата идеология като цяло. По този състав са съдени и хора като Райко Алексиев и Димитър Талев, които в никакъв случай не може да определим като хитлеристи. Боев изтъква дейността си, която не е политическа, и приятелството си с леви писатели като Георги Караславов. Това не му помага и е осъден на две години строг тъмничен затвор. Лежи, заедно с други интелектуалци, като всички работят тежка работа. В следствие на нея и премръзване почти оглушава с едното си ухо. Възстановява се по-късно благодарение на традиционна медицина.
След излизането от затвора работи какво ли не. Чак през 1952 г. постъпва в Държавния фотоархив, където работи след това дълги години. Резултат от тази негова дейност са над сто статии с фотографска проблематика, както и двата тома „Фотографско изкуство в България”. Първият том излиза през 1983 г. и обхваща периода до 1944 г., а вторият (излязъл през 2000 г.) обхваща периода на социализма и първите години на демокрацията у нас, до 1995 г.
Изследването има някои пропуски и грешки, но представлява единствената засега история на фотографията у нас. Първият том са ползва със закрилата на държавата, докато във втория липсва налаганата от социалистическата държава цензура. Двата тома, както и другите произведения на Боев, са обогатени с фотографии от личната му колекция, която възлиза на три хиляди снимки и днес се съхранява от наследниците му. Показвана е в няколко изложби през годините.
Според мен Боев е историк, защото не само описва, а и поставя събитията в контекста, в който са се случили, каквато е работата на историка.
Други негови по-малки произведения са интервюта с културни дейци относно фотографията, книгата „Разговор за фотографията“, албумите „Българинът и фотографията“ и „Златните пясъци“, фото репродукции за Йордан Йовков и Владимир Димитров-Майстора и др.
По време на промените, настъпили у нас след 10 ноември 1989 г., Боев, въпреки напредналата си възраст, продължава да бъде активен. Пише статии по различни наболели обществени теми, които малко или много са били табу преди това – за Народния съд, разговор с големия наш график проф. Васил Захариев, за убийствата в Катин и Виница, за началото на Втората световна война и др. Те са публикувани в „Демокрация“, „Век 21“, издавани от новосъздадени демократични партии и обществени организации.
Петър Боев почива на 15 ноември 2000 г. на 92-годишна възраст в родния си град София. Паметта му е почетена от Българския фотоклуб, както и от местната общност в Самоков. Издаденият от Фотоклуба некролог, заедно с негова снимка, са публикувани във в. „Приятел“ от 23 ноември 2004 г. /бр. 90, г. XIII/.
Въпреки всичко описано дотук, Петър Боев остава слабо познат извън фотографските среди. За него са писали приятелят му фотограф Петър Божков и Катерина Гаджева, изкуствовед. Може би тук роля играе и известната скромност на самия Боев, който почти не е писал за себе си, а в двете му книги има само три негови снимки.
Щастлив съм, че представих лекция за него на 12 ноември т. г. в Общинската библиотека „Паисий Хилендарски” в Самоков, за което благодаря. Огромна благодарност изказвам и на г-жа Росица Тренкова, оперна певица, наша съгражданка и роднина на Боев. Тя ми обърна внимание върху неговата личност, предостави ми материали от личния си архив и активно подкрепи всякакви идеи и инициативи, свързани с личността и творчеството на Боев.
Събитието в библиотеката включваше не само разкази и спомени, а бяха повдигнати и много важни идеи: да се осъществи последното му желание – организиране на негова изложба в Самоков, както и да бъде удостоен посмъртно с националната награда за фотография „Анастас Карастоянов“. Силно се надявам това да е само началото, а не край, за да събудим обществения интерес в Самоков към Петър Боев и да го почетем по подобаващ начин.
Бих искал да завърша, както и приключих лекцията си: със стихове, публикувани, във втория том на книгата на Боев и в негов некролог, които са и негов своеобразен завет:
„Със вас дойдохме на света,
за да оставим светла диря,
голяма или малка, но следа,
след нас която не умира.
И не със себе си да отнесем
това, що всеотдайно сме създали,
а да постигнат другите след нас
това, което са мечтали.”

Силвио Томов

Leave a Reply