Покореният връх – в памет на Боян Петров

Васил Софин

Осъзнаваше го! Времето му изтичаше… Въпреки всичко не съжаляваше. Нито пък изпитваше страх. А животът, най-висшето благо, си отиваше!…
Умислено надули вечно свежите си бузи, ураганните ветрове, които го чакаха на върха, се опитваха да спрат полета на алпиниста. Неговият последен полет!…
Снегът и мъглата изобщо не успяха да се преборят с порива му. Знаеше! Горе, в скритата от облаци синева на небето, го чакаше вечността. Не биваше да я принуждава да чака.
Гласът на разумът му приказваше. Приканваше го да се откаже. Да се върне, да абдикира от поставената цел. Алпинистът отказа да се подчини. Заглушил в себе си жалостивия вой на разума, игнорирал сам себе си, той продължаваше своето изкачване. Подозираше, че е за последно, и затова притискаше докрай волята в ъгъла. Въпреки умората, въпреки рева на разума, изтощен, но не и предал се, успя да стигне върха! Знамето успешно влезе в предложената му цепнатина. Друго не носеше, освен духа си, който грееше в тази измръзнала от студ ледена планина.
Усмихна се. Може би за последно. Още не знаеше. Приседна. Поривите на ураганния вятър го облизаха, заскреженото му лице се сля с могъществото на майката Природа.
Внезапно видя нещо пред себе си в тъмнината да проблясва. „Бялата“ идваше!… Никой не бе в състояние да спре ледения й дъх.
Времето изтичаше. Сънят идваше полека, подчинявайки клепачите. Неговият вечен сън!
Върхът кимна покорен. Дали защото така на него му се стори или пък „Бялата“ вече бе дошла. Не разбра. Усмивката, последната усмивка, лъчезарната, бе останала изцяло запечатана на заскреженото лице.
Пътят свърши! Неговият път!
Времето бе спряло. Неговото време!…
Но не и славата, която оставаше. Всички го знаеха. Знаеха, че го няма. Но не знаеха другото!
Алпинистът беше жив! Достатъчно жив в сърцата на хората, заради които бе извършил последния си подвиг.
Подвигът да обединиш не само една нация, а няколко. Да накараш всички да повярват, че си заслужава да го сториш. Последното изкачване!
Там някъде, далеч от Шиша Пангма, там някъде в Европа, една малка страна, една България, оставаше да се гордее, че е отгледала поредния си велик син, за когото тепърва щеше да се говори.

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*