А можеше да е по-зле

Разказ на Ангелина Белокрила

Natūra nihil facit frustra…[1]

          – А можеше да е по-зле, нали, Вир? Например, само си представи, ами ако нямах тази брада? Какво щях да правя тогава?
          В легена с вода се отрониха две черни капки и се пръснаха бързо като зари по повърхността. Над легена, седнал на ниско, грубо издялано дървено столче, се беше надвесил млад мъж. Черните му къдри сега бяха полепнали безредно в размекналата се по лицето му бяла пудра. На капки надолу по страните му течеше черният грим, който очертаваше големите му още по-черни от грима очи. Карминено червеното му червило беше единственото нещо, което още имаше цвят по лицето му. Дрехите, противно на този, който ги беше облякъл, бяха във всевъзможни живи, пъстри цветове. Панталоните му бяха на жълти и лилави кутийки и поне четири размера по-големи от необходимото. Върху снежно бяла риза с висока къдрава яка се затягаше тревисто зелен фрак, който беше поне два размера по-малък от правилния и беше закичен отдясно на гърдите с голям изкуствен гербер, прихванат с безопасна игла. Младият мъж беше обут в огромни ярко жълти кожени обувки с розови връзки. Обувките бяха разлепени отпред, на подметките, и като живи бяха немощно оплезили стелките си като езици. Под голямата яка беше пристегната кървавочервена папионка на бели точки.
          Изведнъж една мургава яка ръка стисна младия мъж за рамото, така че той неволно трепна.
– Извинявай, не те слушах. Мислех си нещо – смотолеви притеснено Вир.
          – Няма нищо лошо в това да мислиш, стига да не мислиш нещо лошо – потупа го бодро мургавата ръка.
          В огледалото на стената сега изплува образът на тъмнокожа тъмнокоса жена с хубава снага, с умни очи и… брада.
          – Помисли само, понеже така или иначе обичаш да мислиш, ако нямах тази брада, Вир – продължи жената, като извади гребен и взе да я разресва грижовно. – Какво щеше да стане с мен?
          – Нямаше да си в цирка сега, Серва… – отговори директно младият мъж, като още няколко пъти енергично изплави лицето си в легена, така че гримът му съвсем се развали.
          – Точно! – възкликна въодушевено жената. – А ако сега не бях в цирка, кажи ми, къде щях да бъда?
          – В някой университет, навярно. Ти си много умна… – каза Вир и надигна зачервените си от грима очи, за да види през рамото й лицето й, отразено в огледалото. Ако очите му не бяха зачервени и не сълзяха от грима колко ли би го било срам да признае, че той плаче!…
          – Ха! Глупости, Вир! Много добре знаеш, че светът е за богатите. Всичко е за тях – от малко до голямо. От образование до дреха, до топла храна, до това да имаш семейство или почтена професия. Още когато те замесват, вече соят ти е предопределил твоето бъдеще.
          Тогава тя се обърна и се потресе от неговото изражение.
          – О, Вир, кажи ми, че очите ти сълзат така ужасно заради грима, само не заради мен! – изрече с топлина и грижа Серва и се доближи до него.
          – От грима е в действителност. Уморих се от него. Толкова често нося с него нечие чуждо лице, че вече забравям как изглежда моето собствено… – проговори Вир и гласът му неволно потрепера.
          – Не, недей така. Не хули грима, Вир. В крайна сметка той ти служи вярно. С него изкарваш хляба си все пак. Кажи ми, виждал ли си палячо без грим? Кой би повярвал на истинското ти лице, че си весел? Аз обичам да те гледам с грим, Вир. Тогава ти сияеш и няма човек, който, когато те види, да не се засмее или поне да не се усмихне. Не, Вир, ти не криеш истинското си лице. Тази маска е истинското ти лице. С него ти носиш щастие на света и разсейваш грижите на хората. То е истинското ти лице, Вир, понеже говори на хората с тайната на сърцето ти. Тайната ти е, че ти искаш всички хора да са щастливи и да няма тъга по света.
          – Всичкото това е така, но аз не мога да помогна на никого в действителност да е щастлив или поне да не е тъжен – и младият мъж сведе глава и се взря в образа си в легена. – Боже, какво чудовище! Какво жалко, уродливо същество съм…
          Серва взе в шепи лицето му и пръстите ѝ се омазаха в бялата му лепкава пудра.
          – Не си чудовище, Вир. Ти си Ангел. Това, което ти даваш на хората, е най-насъщното за тях, това, което не може да се купи с пари – смехът и усмивката. Това, от което светът има най-голяма нужда, е радост.
          – Понякога тези, които търсят да зарадват другите, го правят, понеже те самите са лишени от радост и знаят колко много, непоносимо много може да тежи тъгата… – въздъхна палячото.
          – Природата не прави нищо напразно. Светът има нужда от нормални и от анормални, има нужда от радост, но има нужда и от тъга. Не хули тъгата, понеже тя е най-вярната ти спътница и приятелка. Ръката ѝ нанася рани в твоето сърце, но през тези рани влиза светлината. Ако не беше тъгата кога сърцето ти би станало толкова добро? Ако ти сам не беше нещастен щеше ли да можеш да забележиш чуждата тъга и да намериш начин да я разсееш? Не, можеше да е много по-зле, Вир. Сега можеше да си някой богат бизнесмен и да водиш под ръка някоя прекрасна стюардеса. Точно така – прекрасна. А под прекрасна имам предвид без брада, без мустаци и най-вече – без мозък. А до нея ти щеше да вървиш с пълен джоб, със слепи очи и пусти гърди. Съжаляваш ли, че не си нормален? Ако на нормалните им е добре, защо си им нужен ти, за да се усмихнат? Те са тези, които са бедни, ограбени, жадни и обезобразени. Не аз и ти, Вир. Ти си красив. Не го вярваш? Аз също ли съм грозна, Вир? Аз също ли съм чудовище?
          – Не – и младият мъж вдигна погледа си и се взря в нея с огромните си тъмни очи. – Красивите хора не са добри. Добрите хора са красиви. Много по-добра, много по-умна си от всяка друга жена и това те прави много по-красива, много по-желана от всяка друга жена.
          – Нямаше да съм такава, ако бях нормална. Аз съм благодарна на Бог за своя недъг. Ако трябваше да избирам между чудовищно лице и чудовищно сърце винаги бих избирала чудовищното лице, стига то да върви с човешко сърце. Хубаво нещо е тази брада. Ако не беше тя, баща ми наместо на цирка щеше да ме продаде на някой публичен дом. А като циркова актриса живея достоен живот – и Серва се спусна насреща му и го целуна. Хареса ѝ вкуса на сладкото му карминово червило и на солените му сълзи.
          – Достоен живот? – сподави се от гняв Вир. – Спиш на земята в сламата, пълна с урина и животински фъшкии в клетката с цирковите животни и делиш с тях студ, глад, тежестта на камшика на дресьора, бремето на постоянния път и присмеха на хората. Ти не заслужаваш подобен живот! Брадата жена целува гримиран мъж – Боже, какво извращение!…
          – Аз имам повече от всяка друга жена, Вир – отри кротко сълзите му Серва. – Имам искрената любов на един мъж, който е по-велик от всеки друг, понеже умее да обича нещо грозно и несъвършено. Не плачи, Вир, всичко е наред.
          И като каза това взе да разкопчава ризата му.
          – Хайде, ще ти помогна да се преоблечеш и да махнеш грима. Трябва вече да отиваш в болницата. Нима забрави за децата, Вир? Час, прекаран с теб, може да удължи живота им. Една усмивка може да пропъди от тях и смъртта. Хайде!
          Двамата станаха и влязоха навътре в шатрата.

***

          – Нищо ли не можете да направите? – плачеше високо една жена в коридора на детско отделение, а нейният мъж подкрепяше тресящата й се от шок снага.
          – Съжалявам, госпожо… – промълви докторът и се отдръпна от тях.
          – Но що за доктор сте тогава? – неволно изрече в скръбта си жената.
          – И аз съм човек като Вас, госпожо – не можа да удържи гнева си и й отговори докторът. – Не съм магьосник!
          В този момент се сблъска на вратата с млад, слаб мъж с гъсти черни къдрави коси и големи черни тъжни очи, облечен във вехт костюм.
          – А, супер, палячото идва тъкмо навреме! – присмя му се докторът и като го удари с рамото си, отмести го от пътя си. – Героят, за когото всички деца говорят. Жалко, че не си взел със себе си и фокусника, понеже за този случай ще ти трябва магия, за да помогнеш.
          И като каза това, придърпа вратата след себе си. Вир тихо се отправи към изливното помещение, където му бяха позволили да се преоблича. Разтвори кожената си торба на пода и бързо свали износения официален костюм. Взе да набира широкия панталон на ситни жълти и лилави кутийки, завърза розовите връзки на големите жълти разлепени кожени обувки. Закопча бялата си риза, наметна с усилие малкия тревистозелен фрак. Закичи се с изкуствения гербер и завърза на врата си кървавочервената си папионка на бели точки. После извади от джоба на фрака си малко спукано огледалце и взе с черен молив да рисува очите и веждите си. Когато нанесе бялата пудра и начерви устата си с карминовото червило, постави гумения си нос и накрая и голямата кичеста перука с цветовете на дъгата. Остави чантата си отворена на земята, а вътре сгъна грижливо и прибра цивилните си дрехи, за да не са измачкани, когато ги облече след работа. Сега, когато лицето му не беше вече подвластно на тъга, но беше победоносно изрисувано с непомрачимо весели черти, той се усети готов и излезе вън, при разстроените близки на болното дете.
          – Къде е малкото ангелче? Ще покажете ли пътя на веселяка? – попита ги със закачлива интонация Вир.
          – Не си правете труда, господине – каза санитарката. После снижи глас и като дръпна палячото за ръкава, заговори му на ухо. – Детето няма да го бъде… А и е заразно, недейте…
          – Кой Ви каза, че детето няма да живее? – проговори с почуда Вир. – Докторът? Той не е човек…
          – Че не е човек, знам, но е доктор и от медицина, за разлика от човещина, разбира – и като въздъхна тежко, санитарката се върна обратно към своята си работа.
Вир стърчеше насред коридора раздвоен.
          „Детето щяло да умре. Заразно било. Не трябвало да ходя. Нямало смисъл. Не, аз ще отида. Детето ще се оправи. Ами ако не се оправи? Ще умра заедно с него! Да, точно така. Какъв край по-подходящ за един палячо от трагичния? Но може и да бъде весел краят. Може би никой няма да умре. А и ако някой задължително трябва да умре, по-добре да съм аз. То е просто невинно дете. Сърцето му е още чисто и добро. То има тепърва за какво да живее, какво да даде на света и какво да вземе. А и може би жестът ми ще трогне сърцето му толкова силно, че то никога няма да може да бъде покварено от жестокост или тъга. Помисли само колко скъп е животът на един такъв човек и колко е нужен на света.“
          Тогава той, като свали и огледа с умиление изкуствения си гербер, с уверена крачка тръгна към родителите в дъното на коридора.
– Детето Ви ще се оправи – заяви Вир на съсипаното от скръб семейство.
Каза го с такова убеждение, че изведнъж майката спря да плаче и се взря отчаяно в големите му черни очи с клепки, натежали от пудра и грим. Той ѝ подаде гербера си като истинен залог за своето обещание и се усмихна. Тя пое цветето и не усети кога е отговорила на усмивката му с усмивка.
Тогава палячото със смукане на разлепените си обувки влезе в стаята при болното дете и затовори след себе си вратата.

***

– Оформихме документите, можете да си вървите – изпрати докторът семейството до вратата на отделението.
Те сега не изглеждаха така, както вчера – лицата им бяха светли, а очите им оживени. За ръка водеха русо момиченце с коса, хваната на две високи опашчици. То беше с любопитни сини очи и румени страни. Зад едното си ухо имаше закичен голям изкуствен гербер.
Когато те си отидоха докторът седна зад бюрото в кабинета си и като подпря глава взе шумно да сърба врялото си кафе.
В този миг санитарката влезе, за да изсипе кошчето.
– Кажи ми как стават тези работи? – смръщи чело и събра вежди докторът.
– Кои неща? – погледна го въпросително санитарката.
– Това дете беше нелечимо болно, току-що го изписахме здраво. Изследванията не показват и следа от болест – продължи ядосано докторът и като се изправи, сведе се над санитарката и заговори ниско. – Кажи ми без да лъжеш. Какво направи палячото с детето?
– Просто го накара да се засмее.
– Да се засмее? И как така това го излекува? Лекарствата бяха безполезни.
Санитарката сви рамене и продължи работата си.
– Знаеш ли какво? Има нещо друго. Вие криете от мен и ме правите на луд, но аз ще разбера какво е. Явно този шут е дал на детето някакво лекарство, каквото в назначението не е упоменато. Той обикаля целия свят с този цирк. Явно някъде е намерил някакво непознато за нас лекарство. Лично ще го разпитам. Трябва повече хора да се ползват от него. Като говорим за палячото, той къде се бави тази сутрин въобще? Вече трябваше да е дошъл на работа…
Изведнъж телефонът в кабинета звънна.
– Д-р Ингенс, слушам Ви – обади се той и взе да си играе с кабела на стационарния телефон. – Сериозно? Не е шега? Не, аз просто… Да, новината е потресаваща. Не, аз разбирам. Съжалявам. Благодаря, че се обадихте. Дочуване.
Щом затвори телефона докторът наметна халата си и прелетя покрай санитарката.
– Какво има, докторе? Нещо не е наред ли? – озадачи се от реакцията му тя.
– Палячото е умрял. Аз не казах ли на всички ви, че болестта е силно заразна и нелечима! Трябва да отида да изпуша една цигара…
Санитарката сведе глава.
– Смешникът е мъртъв. А сега кой ще лекува хората?…