История, Новини, Статии, коментари, Читателски

Последният ми урок по родолюбие

Черквата в Алино

През май м. г. мои ученици, родени в 1950 г. /50-и набор/ честваха 65-годишнина в ресторант в Самоков. Поканиха и мен – класната им ръководителка. След обичайните прегръдки и целувки естествено бе аз да открия тържеството. Като гледах памучните /побелелите/ им глави, си мислех какво ли ще ги заинтересува и ще им бъде от полза в бъдеще?! Нали още от първи клас им е внушавано да слушат своята учителка. Макар че някои от тях сега знаят повече от нея. Казах: „Бъдете послушни и си потърсете цип за устата!” След като се изненадаха, се досетиха какво искам да им кажа, и започнаха да се смеят. А аз трябваше да се обоснова…
От раждането до навършване на зрелостта си те са слушали своите родители. Били са в детските си години слаби и безпомощни, напълно зависими от тях. И когато младостта ги е придружавала с хубостта, са били доволни да гледат децата си, да им се радват, да полагат всички сили да ги изучат, да им създадат условия за по-добър живот, да дочакат внуци…
Но настъпват превратности в живота. Започваш да усещаш все по-често, че не си това, което си бил някога, дори преди две-три години. Усещаш слабост, умора, безсилие, признаци на някои болести, и си казваш: „Напада ме оная, лошата – старостта; макар че тя върви с мъдростта, никой не я пожелава, но не може да я избегне.”
Моите ученици бяха стигнали до тоя период от живота си. Ако се огледат в огледалото, ще се попитат: „Аз ли съм това?” А ако срещнат познат, ще попитат: „Ама ти кой беше?” Тя, старостта, така добре си върши работата и ни моделира по свой образец, че ставаме нито за гледане, нито за чуване, както се казва в една народна песен.
И така – кого да слушат? Естествено – децата си. Защото те сега много повече знаят и могат от самите тях. Да не им се натрапват със съвети, ако не ги питат, да не правят постоянно забележки или както се казва – езикът зад зъбите. Така ще постигнат по-голямо уважение и ще изживеят по-спокойно старините си.
Помислих обаче, че съветът да бъдат послушни не е достатъчен, и реших да им изнеса последния си урок по родолюбие. Хайде, милички, да си припомним кои сме ние. Пак учудване. Ние сме алинци, без мене, нали? Родени и израсли в най-богатото село в Палакарията. Не материално, а духовно. Това наше Алино, за чието име се носят различни легенди, но като че ли най-достоверна е, че когато турците го запалили, отдалеч се виждали пламъците и хората от съседните села казвали: „Селото отсреща гори, аленее се, червенее се…”
Защо е богато нашето село? Неговата земя е най-плодородната в околността. Слънцето щедро ни грее по цял ден. Имаме гори, вода, чист въздух – дар от природата. Но безценен дар, който с нищо не може да се купи, е този, който ни е оставила историята. Трябва да знаете, че история без култура не може.
Ние сме щастливи, че сме наследници на това, което са оставили предците ни, и което много хора биха мечтали да го имат. Нашето наследство съществува от векове не, ами от хиляди години. Най-стари паметници край селото са могилите, които се намират над воденицата, чията постройка вече е разрушена. Те са още от тракийската епоха. За начина на живот на тогавашните хора има много що да се каже и пише. Предполага се, че това са надгробни могили, в които предците ни са погребвали своите големци.
Имаме хилядолетен паметник, може би на 1200-1300 г. – саркофагът Момата – или Пулхерия, както е истинското й име. Той е от римската епоха. Когато великата римска империя завладява Балканския полуостров, и в Самоковско идват заселници, но само в алинските земи остава спомен от тях. Саркофагът е голям каменен гроб. Изработен е от гранит в две части: ковчег за тялото и похлупак. Но иманярите още навремето не са го пощадили и две от страните му са разбити. В него е погребана мома, която е била управителка на този район. Саркофагът се намира в едноименната местност, на километър и половина от селото.
Легенда разказва, че тогава селището било много голямо и се намирало в тази местност. В съседство на м. Момата се намира м. Св. Рангел. Някога тук е имало манастир с черква, стопански дворове, земя и др. Наблизо до черквата има аязмо с лековита вода. Много страдащи идвали тук да търсят помощ. Хвърляли стотинки в кладенеца, пиели вода, миели си очите и като отплата окачвали на близките храсти някакъв дар. Над черквата имало сливови дървета, и сега има. Пред черквата пък имало гробище и може би затова Пулхерия била погребана тук, насред полето.
Черквата съществувала до средата на миналия век. След това е разрушена и ограбена. Днес са останали само няколко много големи камъка, които също са обръщани от иманярите. Имаше един много ценен свидетел с надпис – гранитен кръст, който пък се хареса на една учителка по история и под предлог, че ще прави музей в училището, накара големите ученици – измъкнаха го от земята, донесоха го в училището и накрая нито музей, нито училище, нито кръст… Бях свидетел на всичко това.
А манастирът „Св. Спас”! Само след 10 години – през 2026-а, тази света обител ще стане на 400 години. Четири столетия! Манастирът е изографисан през 1626 г., а построяването му е станало много по-рано, може би и преди турското робство. На 8 км е от селото, в полите на Плана, близо до крепостта Калето, в малка долчинка от лявата страна на реката, която идва чак до селото /но няма име – знае се като Реката/ и се влива в Палакария.
По това време в Алино имало умни, будни хора. Те за кратко време събират средства и построяват черквата. Тя не е голяма. Широка е 3.80 м, дълга е 7.80 м, а височината й е 4.20 м. Входната врата е само 1.02 м. Навеждаш се при влизане през тази малка врата, но когато пристъпиш и видиш изографисаните стени с иконите, които все още са запазили по нещо от себе си /иконостасът е откраднат, но иконите на св. Спас и св. Богородица са там още/, си казваш: „Да благодарим и да славим ония родолюбци, които са ни оставили този дар!”
Записани са имената на ктиторите /дарителите/, по новому – спонсорите. Тези имена са на кир поп Златан, поп Стойко, поп Вълко, двама йеромонаси, единият от които носи името Елисей. Игумен на манастира бил отец Доситей, дошъл от Рилския манастир. Има и други имена на хора от селото, в делото са участвали много люде.
Манастирът е действащ. Всяка година се чества храмовият празник. Идват гости – не само алинци и техни наследници от другаде, а и хора отвсякъде. Младите родолюбци Станчо Брейчев и Иван А. Волев пък дават курбан за здраве.
Наблизо се намира кладенец – Момина сълза. Легендата разказва, че красива девойка от селото била харесана от турчин и за да не попадне в лапите му, се хвърлила от скала. И днес от тази скала падат капки и образуват кладенеца. Водата, която се събира там, се смята за лековита. Затова съборяните си наливат от нея за здраве.
Имаме и друг столетник – на 153 г. – черквата „Св. Никола”. Тя се намира в североизточната част на селото, под хълма Чуката. Строителството й продължило две години. Дело е на цялото село. Местните хора доставяли материалите, плащали на майсторите и ги изхранвали. Всяко домакинство било длъжно, като му дойде редът, да храни майсторите. Затова някои бедни семейства се изселили, напуснали родното си място. Няколко семейства се заселили в пазарджишкото село Карабунар, а други – чак в Македония.
Това ми разказа преди време дядо Христо Бодуров, роден през 1889 г. и отдавна покойник. Откъде обаче знае за алинските македонци? През Балканската война, когато бил в Македония, попаднал на селце, наречено Алинци. Не знаеше човекът дали то има връзка с нашите алинци, но предполагаше, че е така.
Красива е черквата в Алино. Всичките й стени са изографисани със светиите от зографа Никола Кожухаров. От южната страна има добре засводени колони, които й придават още по-хубав вид. За осигуряване на добра акустика куполът беше покрит със стомни и гърнета. Когато обаче преди време започна ремонт на покрива, бригадата с отговорник, който не разбирал от тези неща, премахна стомните и гърнетата и ги остави в двора на храма. Заличени бяха и иконите от южната страна до входа. А те бяха дарение от няколко семейства – Шишкови, Карушеви, Рогачеви, Бикови, Гергинови и др.
Вътре в самата черква има малко кладенче. То се намира пред олтара и се смята за свещено. От него се взима вода за лечение. Не по-малко значение има и камбаната. Тя е една от най-благозвучните в околията. От нея се разнася такъв силен и меден звук, че се чува на талази далеч в простора и стига чак до съседните села. И когато някой там го чуе, казва: „Алинскио камбал бие!” Не се знае кой изкусен майстор е правил камбаната, но втори звук като нейния няма. През 1952 г., при кметуването на Тоше Биков, идват хора от София, от самия храм „Св. Александър Невски”, за да искат камбаната, като предлагат да я заменят с друга. Кметът обаче отказва, като добавя, че това е най-ценният дар, който селото притежава.
За всичко това по-подробно съм писала в книгата ми „Алино – благословено от Бога и природата”. Съвестно ми е обаче сега да не отбележа големия дар, оставащ в историята, който бе направен от родолюбивия местен жител Иван Василев Малканов, който построи преди няколко години параклиса „Св. Илия”.
Има в околността още три свети места: „Св. Богородица” /който се намира на изток от селото, до р. Пипнат/, „Св. Тодор” /на север от Алино, в м. Самовилник; там е било старото гробище/, „Св. Атанас” /на северозапад от селото, в м. Пальовите алчаци/.
Много са имената на местности, свързани с историята. В м. Черкезките къщи 16 години са живеели черкези в периода между Кримската война и Освобождението. Калето е крепост до манастира, а Тепето – отбранителна зона при някогашните военни действия.
Други имена на местности отразяват поминъка на населението. Освен отглеждането на животни и земеделие местните хора в миналото са се занимавали и с рударство. От там произлизат имената на местностите Виднята, Рудища, Рудината, Рударски дол, Букова глава, Купеница и др.
С този мой последен урок сметнах, че докоснах сърцата на учениците ми. Надявам се те сега да започнат да се замислят, да оценяват това, което притежава родното им място, и заслужено да се гордеят с него.
Споделих на срещата, че имам и една мечта. За да се осъществи, търсех спонсори, убеждавах местните кметове, но всички ми отказваха съдействие. Сега се надявам моите някогашни ученици да ме послушат и според възможностите си да възстановят комплекса на святото място Св. Рангел. То е запустяло от 50-60 години, а с аязмото, разрушената черква, близостта до саркофага Момата би предизвикало интереса на много посетители.
…Размърдаха се моите ученици. Започнаха да разговарят, а накрая ми казаха: „Добре, другарко, ще се опитаме да направим нещо.” И наистина направиха, но… скрито от мен. Искали да ме изненадат! А аз почти цяла година бях в неведение и продължавах да търся спонсори… Учениците ми пък през това време се събрали, независимо че живеят на различни места в страната, избрали отговорник – Кремена Рогачева /която живее в селото/, определили известна сума, която да отделят от скромните си пенсии, и започнали работа. Закупили параклисче – от подвижните, почистили кладенеца /аязмото/ и едва 3-4 дни преди откриването ми изпратиха хабер на 4 септември в 12 ч. да съм готова и да чакам пред вратата, за да ме вземат.
Едва не припаднах! Такъв голям подарък получих, такава блага вест – добре, че се разплаках, та се поуспокоих… Чрез тази необичайна статия във вестника искам да благодаря от цялото си сърце на моите ученици, да им кажа, че много ги обичам не само за тази постъпка, а и затова, че на тези години продължават да са сговорни и единни.
Това беше клас от 30 ученици. Нямаше голяма разлика в знанията им. Нямаше неприятни случаи, с които да ме предизвикат да се ядосам. Отличниците бяха момичета – общо 6. За всичко благодаря на моите ученици, гордея се с тях!
…За самото тържество ме закараха малко по-рано и имах възможността да наблюдавам прииждащите. Кой с кола, кой пеша, те се трупаха около параклисчето, разглеждаха го, опитваха се да палят свещи. Силният вятър не позволяваше, но светлината като че ли идваше от държанието, от лицата им. Изглеждаха щастливи, че са дошли на този празник.
След богослужението и поздравленията от свещ. Любомир Мишков – млад, образован и много приятен човек, аз разказах историята на това свято място, на саркофага и че няма друго село като Алино в околията – с толкова много ценни паметници.
Курбан нямаше, защото организаторите не могли да си позволят да го направят, но затова пък опитахме прекрасните пити, баници и сладкиши, приготвени от изкусните ръце на алинки, които щедро черпеха всички. Посетихме и аязмото, където донесените дарове бяха окачени по околните храсти, както в миналото. Посетен бе и саркофагът Момата.
Сега отправям молба към всички, които се чувстват алинци и обичат родното си място, да помогнат да се възстанови черквата /макар и не голяма/ тук, на истинското й място – да може в този храм да влезе човек, да запали свещ и да се помоли. Призовавам и алинци, които носят имената Рангел, Михаил, Милчо, Рада и други подобни, да се обединят и на 8 ноември – св. Архангел Михаил, да дадат курбан и да сложат началото на честването на един празник, който да се отбелязва заедно тук всяка година.

Надежда Карушева

Leave a Reply