По повод представянето на „Ангария”

Всъщност точно такова нещо нямаше. Но да започна отначало. Получих покана от Националния дарителски фонд „13 века България”, „Самоков-Инфо” и ИК „Кралица Маб” да присъствам на 24 януари на представянето на четвъртия том „Избрани съчинения” на Асен Христофоров, съдържащ романа „Ангария”, и ако реша – да взема участие в разискванията.
Разбира се, на такава покана не бих могъл да откажа, още повече, че имам сериозно отношение към проблемите на литературата изобщо.
Гостите, специално поканени да представят романа – според поканата професорите Николай Аретов и Румен Аврамов, всъщност говориха за биографията и общо за литературните му перипетии, както и за блестящата му икономическа подготовка в чужбина, която Асен Христофоров не е могъл да реализира в България. И, разбира се, за живота му в Говедарци.
Но за романа „Ангария” – нито дума! Защо, така и не разбрах!
Моя милост прочете открито писмо от един най-истински патриот /какъвто беше и баща му д-р Кондоферски/ – Александър Кондоферски, адресирано до проф. Аретов и самоковската общественост.
Преди мен обаче представител от Говедарци, вече човек на години, говори за писателя Христофоров – как хората в селото го уважавали най-искрено, как го търсели за съвет, как учел децата на английски, как му помагали безплатно да изгради вилата си над селото, как участвал в живота на Говедарци. Това предизвика моето намерение да говоря, освен да прочета писмото на Кондоферски.
Казах, че съм имал щастието да срещна няколко пъти Христофоров и че някои хора, естествено, са ми го показали. В края на шейсетте бях ученик, виждал съм го на пазара в Самоков и в Говедарци. Отдалече! Винаги беше сам!
И продължих, защото това, което каза колегата от Говедарци, сигурен съм, че не е било вярно. Доста анекдоти се говореха за Христофоров от онова време, а и досега. Той е бил изгонен от Софийския университет като човек със западно образование и идеи. Направил си вила в Говедарци и се отдал на литературна дейност. Наблюдавайки живота на хората от района, изследвайки историята, нравите, обичаите… Такива, каквито са! Без идеализиране!
Говедарчани са го избягвали. Да не говорим за самоковци. Не са го приемали. „Добросъвестни” партийни и комсомолски активисти са писали доноси срещу него. Бил е и в лагера в Белене. Младежи са разбивали вилата му, когато не е бил в нея. Смятали са го за шпионин, защото така официалните власти са го наричали. Голямо „доказателство” е било доставянето му на радио с антена, което внесло смут сред селското население. Криели стоката от магазина, когато влизал да си купи нещо и т. н. Оттам и крилатият израз „Кокошки нема, яйца руча!”, в който има достоверност, въпреки шеговитостта.
Хората от Говедарци не са го обичали. Защото доста обективно ги е описал, без никаква идеализация, в повестта си „Мацакурци”, което наименование и досега е останало като нарицателно за хората от селото. Та второто издание станало „Вуцидей” /по прякора на колоритен местен жител/. В него даже описва жените на средна възраст, и по-стари, как пикаели дори по време на разговор – нали не носели гащи, та когато им „идвало”, те просто се разкрачвали малко и… готово. Това на никого не правело впечатление, но на писателя направило. А говедарчани се сърдели.
Малко е имал преки контакти и затова не е схванал истинския местен диалект. Героите в неговите творби използват шопски, македонски, родопски, тракийски и т. н. думи и изрази, което е абсолютно неавтентично. Това може би се дължи и на факта, че не е филолог.
Вярно е обаче това, което бе казано на срещата; Асен Христофоров откри за българската литература нови герои – планинарите. В „Скици от Рила” той ги описва като истински, шегобийци, обикновени, благородни и героични. Някои от тези планинари, като чичо Светла например, и аз съм познавал и помня.
Христофоров написа и една малка книга за историята на Самоков, която не само аз съм чел безброй пъти. В нея той може би за първи път пише не само че Отец Паисий е от Доспей, но и че е умрял в Самоков и че е погребан в двора на черквата „Св. Никола” /”Св. Николай Чудотворец”/.
Не разбрах само защо колегата от Говедарци на срещата трябваше да говори нелепости. Всъщност отговорът предварително е открит в творбите на писателя. В третия том от избраните му съчинения има такива психологически портрети на хора от селото, които след Девети септември всички се писали комунисти, въпреки че преди това били други.
Но нищо ново. Ако беше жив и след тези промени, авторът щеше да види вечната политическа нашенска метаморфоза.
За романа „Ангария” не стана дума, а писмото на Кондоферски беше именно за него. Защото за сюжет писателят е използвал предоставените му записки на дядото на Сашо – свещ. Христо Кондоферски, който добросъвестно ги записал, слушайки разказа на свой приятел от Борика, Ихтиманско. Но проф. Аретов споменава с условности това в послеслова на романа, несправедливо игнорирайки източника за темата и сюжета.
Знаейки някои публикации и изказвания на професора относно понятието „присъствие” вместо робство, Кондоферски категорично се противопоставя на изопачаването на историческите факти.
Моя милост много пъти съм изразявал мнение, че историята не е наука. Защото науката борави с неопровержими факти и доказателства, а в историята фактите и събитията се коментират според господството на идеологията в дадена епоха. Някои се превъзнасят, други отиват на заден план, изкривяват се, забравят се… По този повод изказах мнение, че не омекотяването на историческите факти ще ни направи по-обичащи се. Защото ясно е, че не трябва да се предизвиква омраза. Но изкривяването на историята, убеден съм, именно предизвиква омраза.
А истината – такава, каквато е, ще помогне правилно да оценим миналото, да си вземем поука, да си простим и да вървим достойно напред.
На срещата това, определено, мисля, че се прие със задоволство.
Самото заглавие – „Ангария” говори, че не е ставало въпрос за „присъствие”, а за насилническа, робска, икономическа експлоатация на населението. Отговор обаче от професора нямаше!
И за край, мислейки за доказателство мнението си, че историята не е наука, да попитам знае ли някой от присъстващите какво е станало на 24 януари 1944 г. – точно преди 75 г. Може би някой би се досетил. Сутринта на този ден, след 7 ч., чух от кореспондентка на радиото от Враца /знаех за казаното преди това, но не помнех точната дата/, че на този ден е… бомбардирана Враца най-неочаквано! Загинали повече от 130 души, много повече били ранените, а центърът на града бил превърнат в руини И защо? Защото бомбардировачите – американски и британски, тръгнали да бомбардират София, но над столицата се оказала гъста мъгла. Не трябвало да се връщат с бомбите и решили да хвърлят смъртоносния си товар над нищо неочакващия старопланински град. Няколко дни преди това същото се случило и в Дупница.
Цял ден и вечерта чаках да чуя от централните медии нещо по въпроса, но – Нищо!
По повод бомбардировките над столицата ни наскоро четох, че Чърчил бил казал София да се изравни със земята и на това място да се насадят картофи. Представяте ли си?!
Е, това история ли е? Ще речете – нали сега сме приятели. Има вече и паметник на американските летци в София!
А жертвите?! А забравата?! А паметта?!
Ами ако София, Враца и Дупница бяха бомбардирани от други самолети!…
Самоков много дължи на Христофоров за всичко, което е написал и оставил за поколенията. И като такъв мисля бяха поздравителните адреси от най-високо общинско ниво към издателите на неговите съчинения!

Христо Христов