Празникът на армията – поклон, но и промисъл за бъдещето

Нашата страна е осеяна с паметници в прослава на войнството. Едва ли има населено място и в най-закътаните краища, където да не е увековечен подвигът на предците ни, воювали за свободата и независимостта на родината.
Самоков е едно от местата, където в самия център на града с три величествени паметника е изразена признателността на самоковци към саможертвата на воините.
На един от най-големите

паметници

в нашата страна – читалище-паметник “Отец Паисий”, отдалеч се чете: “На падналите герои – от признателното потомство 1912-1913 1915-1918 г.”, а върху 40-те мраморни плочи са изписани имената на 1019 самоковци от града и селата, загинали при Булаир, Калиманица, Кота 1050 и Криволак.
На паметната стела при Дома на армията с имената на загиналите самоковци по време на Втората световна война четем стиховете на безсмъртния поет-самоковец Иван Йончев: “Един завет оставили са нам дедите, велик завет, написан с кървав меч…”
Обичта си към армията самоковци изразиха и в по-ново време, след закриване на гарнизона през 2008 г. В центъра на града бе изграден мемориал, на който пише: “С признателност на воините от гарнизона 1878-2008 г.”
Откъде идва тази признателност и обич на самоковци към армията? Отговорът е категоричен – от приноса към бойната слава на Българската армия, който имат поделенията от самоковския гарнизон в своята 130-годишна история. Защото самоковци възприемат Българската армия като армия на народа, безрезервно изпълняваща своя конституционен дълг на надежден защитник на Родината. Защото я познават и като активен участник в ликвидирането на бедствия и аварии на територията на общината.
Бойната слава на поделенията от гарнизона е белязана с участието им и в 5-те войни, водени след Освобождението, но най-ярко се открояват славата и героизмът, проявени по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна воина.
Известието за мобилизация, обявено на 17 септември 1912 г., в навечерието на Балканската война, със светкавична бързина се разпространява в града и околията. Новината е посрещната с възторг от населението.
За съвсем кратък срок – 2-3 денонощия, се доокомплектоват поделенията от гарнизона и се формират нови. Картина, която трудно бихме си представили от позицията на днешния ден.
Превърналите се само за едно денонощие във войници самоковски занаятчии и земеделци проявяват чудеса от храброст и само за месец поставят на колене вековния поробител. Още в първите дни от войната, започната на 5 октомври 1912 г., самоковските поделения в състава на 7-а Рилска дивизия под командването на ген. Георги Тодоров навлизат дълбоко в многострадална Македония. Освободени са Благоевград /тогава Горна Джумая/, Царево село, Кочани, Пехчево, Берово, Петрич. Тежки боеве се водят по поречието на Струма за освобождаването на Симитли и околните села, както и при Демир Хисар и Серес.
Голямата си бойна слава самоковци постигат в боевете при Булаир на 8 февруари /по нов стил/ 1913 г. Не само участниците, но и историците определят този ден като съдбовен за целия театър на войната. Осуетена е и последната надежда за излизане от безизходното положение, създало се при Одрин.

Булаир

се превръща в рядък подвиг на бойна слава. Там, на стотици километри от родния Самоков, победи родният боен дух, възпитаван в сърцата на българите. Там воините ни – от генерала до редника, свързани в едно по дух, съзнание и дисциплина, обладани от високо чувство на дълг към Родината, показват истинско себеотрицание, беззаветна храброст и готовност за саможертва.
В най-критичния момент на боя, когато силите са изчерпани, редиците са оредели, общото ръководство е нарушено и се получава разколебаване, инициативата се поема от най-низшите чинове. Командирът на 7-а рота поручик Тановски, без оглед на прекомерната опасност, на която се излага, се изправя в цял ръст пред ротата си с думите: „Войници…, който от вас обича България, да ме последва” и с около 60 души костенчани стремително се спуска към противниковите окопи под град от куршуми. В резултат на отчаяната пушечна и ръкопашна борба противникът е унищожен, а духът на бойците – възвърнат.
Групата на младши подофицера Димитър Терзийски от самоковското село Широки дол ликвидира десетки вражи войници и пленява знамето на турски полк от 27-а низамска дивизия, а самият подофицер Терзийски гордо го развява над главите на своите войници.
След разбиването и паническото бягство на цялата дивизия в края на деня пред участъка на 22-и полк остават около 4000 убити вражески войници. Полкът губи трима офицери и 76 войници, а ранени са 5 офицери, 1 офицерски кандидат и 265 войници.
Спечелената слава и величие при Булаир от самоковския 22-и пехотен Тракийски полк биха били немислими без помощта и съдействието на другия самоковски полк – 7-и артилерийски полк, чиито батареи са пръснати от Егея до Мраморно море. Действията им се описват като “отлични”, “великолепни”, “повече от очакваното”. Независимо от лошите метеорологични условия – гъста мъгла и непрекъснат дъжд, стрелбата е съкрушителна и поразява противника.
В бележките, водени от командира на 22-и пех. полк полк. Сава Савов четем: “Първото поражение на противника нанесе нашата славна артилерия. Тя разнебити пехотните му части, уби и така слабия морал у турските войници. Това ясно се виждаше от по-нататъшното настъпление, което все повече се забавяше и ставаше неуверено, въпреки всички усилия на офицерите да поддържат духа на своите войници. Уверен съм, че ако не беше падналата мъгла, турците не щяха да доближат и на 1000 метра до нашите позиции. След вдигане на мъглата за малко време батареите доунищожиха противника на бойното поле”.
По данни, публикувани по това време, 75 % от турските жертви – убити и ранени, са били нанесени от артилерията.
Имената на командира на полка полк. Райнов, на батарейните командири майор Подгоров, капитаните Кърджиев, Панайотов, Радев, поручик Христов и др. за дълго остават свързани със сърцата на живите булаирци. 105 години ни делят от тези паметни дни, но и днес човек не може да не изтръпва и да не се прекланя пред подвига на героите, загинали за обединена България – светла мечта, но и химера!
Едва приключило освобождението на Македония, битката при Булаир, превземането на Одрин и подписването на Лондонския договор за мир с Турция, пред Българката армия се появява ново предизвикателство – война с бившите съюзници.
Започва

Междусъюзническата война

в която не по-малко героизъм показва българското войнство, в това число и самоковските поделения.
Македония е ябълката на раздора. И след като с дипломатически средства въпросът не може да бъде решен, се пристъпва към военни действия. Вследствие на недалновидността на българския политически елит на 16 юни 1913 г. е получена заповед за бойни действия срещу сърбите. С неувяхваща слава се покриват самоковските поделения в боевете при Злетовска река, Брегалница и кота 650, която в памет на загиналия поручик Душков е наречена на негово име – Душкова могила.
В началото бойните действия се водят с променлив успех. По много причини положението на нашата армия и на 7-а Рилска дивизия не е никак добро. Единствено самоковският 22-и пех. полк не трепва пред ужаса на неочакваната промяна, което кара командуващият армията да отправи справедлива похвала, обръщайки се към полка с думите “Тракийци, вие възобновихте славата си, с която се бяхте покрили при Булаир”.
Героичната съпротива на бойците от полка възпрепятства противника да заеме Калиманските височини, което им спечелва заслужено името “Първи и непобедими калимански герои”.
При Калиманица ожесточените боеве не спират ни денем, ни нощем. Двадесет и четири дни бойците не знаят ни сън, ни почивка, ни дневна храна. Врагът, убедил се, че не може с открита сила да превземе българските позиции, решава с ураганен дъжд от шрапнели и гранати да унищожи или да прогони защитниците на Калиманската позиция.
В тези напрегнати до краен предел часове нечуван героизъм проявяват ротите на самоковците поручик Кокошков, поручик Доспевски, поручик Ангелов, картечната рота на поручик Найден Андреев.
Отново, както при Булаир, поручик Тановски се обръща към войниците си: “Готови ли сте, юнаци, заедно да умрем с пушки в ръка в окопа”, а храбрият артилерист поручик /по-късно генерал/ Владимир Заимов с поведението и действията си завинаги свързва името си с полка и самоковци.
Калиманската позиция се превръща във втора Шипка. Когато запасите привършват и резерви не достигат, а положението виси на косъм, командирът на полка вика силно: “Музиканти, напред!” Сред ужаса на топовните гърмежи бойците долавят звуците на “Шуми Марица” и гръмогласното българско „Ура” се понася по цялата бойна линия. Врагът е отблъснат и прогонен с цената на много убити и тежко ранени.
В деня на прекратяване на военните действия в полка са останали едва 21 офицери от 74 в началото на Балканската война и 1630 войници от 4450 в началото на войната.
След обявяване на примирието командирът на полка полк. Савов, наред с многото други грижи, не забравя скъпите жертви от своя полк и оставените от тях нещастни сираци. Той основава при полка фонд за подпомагане на сираците от войните и за издигане на паметник на загиналите от Самоков и Самоковска околия, като пръв внася значителна сума от собствените си средства. Последват го и други офицери от полка. На основата на този фонд по-късно е изградена уникалната сграда на паметника-читалище “Отец Паисий”.
Още не отзвучала скръбта на близките по загиналите, оставили костите си в братските могили и незнайните гробове при Булаир, кота 650 и Калиманица, самоковските поделения вземат участие и в

Първата световна война

През 1915 г. 22-и пех. полк отново се сражава на Калиманското поле, на Соничка глава и Преслап планина срещу французи и сърби, а през 1916 г. води боеве в Серското поле срещу англичани и французи. Тук, при с. Горно Караджово (днешното Моноклисия), на 2 октомври 1916 г. е убит поручик Димчо Дебелянов в сражение с англичаните като командир на рота от 22-и пех. полк.
Отново на територията на Македония през заключителния етап на Втората световна война самоковските поделения участват в боевете при Струмица.
Мирновременният период след края на Втората световна война за самоковските поделения също е богат на слава. Борбата е за постигане на високи резултати по бойната подготовка. В благородната надпревара неведнъж самоковските поделения са били първенци сред сродните формирования и преходните знамена са красили стаите им на воинската слава. Оттук поеха пътя си и Ракетните войски на България.
Животът в армията е свързан с традиции. Тези традиции оказват положително влияние при обучението и възпитанието. Независимо през какви перипетии и катаклизми преминава обществото, те не могат да бъдат отхвърлени. Така е и в поделенията на Самоковския гарнизон. Дълги години самоковци отбелязват като свой празник 26 януари (8 февруари). Това е бойният празник на 22-и пехотен Тракийски и 7-и артилерийски полк. Празникът на поделенията за пръв път е отбелязан през 1914 г., а впоследствие се чества редовно.
Възрастното поколение на Самоков помни пищните Гергьовски паради, Богоявленските водосвети в града, тържествените паради след приключване полковите учения, офицерските балове и др.
През 50-те години на миналия век, подвластни на нови идеологеми, някои от традициите се позабравиха, други се обогатиха, трети се създадоха. Непрекъснато се укрепваха връзките с обществеността. Работеше се постоянно за патриотичното възпитание на подрастващото поколение. Организираха се съвместни изяви с гражданството, чествания, празници на рода войска, вечери на военната клетва, тържествени зари-проверки и др. Чести гости по различни поводи в поделенията бяха децата и учениците от града, кавалерите на Ордена за храброст, участниците във войните. Домът на народната армия беше център за културно и духовно израстване. При голяма тържественост се честваше и Денят на храброста и празникът на Българската армия в района на Бельова черква, където със заповеди по поделения се отчитаха резултатите по бойната подготовка, награждаваха се първенците, а денят продължаваше с общоградско веселие, музика и хора.
За някои това са само сантиментални спомени, но всичко това осмисляше войсковия живот.
Самоков е пребогат на история! Днес се възраждат позабравени традиции. Правят се възстановки. Но носталгията на средното и по-старото поколение по военните традиции е налице.Тук изпяха своята

лебедова песен

46-а ракетна бригада и 5-а артилерийска бригада, ракетната база и 35-и противотанков полк, 1-и ракетен дивизион, дивизионите на ПВО /Противъздушната отбрана/ и кой ли още не?! Отмина времето, когато военнослужащите с тяхната униформа бяха на уважение, внасяха в града спокойствие и завидно самочувствие. Градът ни отдавна забрави грохота на мощната техника и тропота на войнишките чепици. Няма ги стегнатите войнишки строеве, предвождани от знамето и оркестъра с безсмъртния Булаирски марш, няма ги военните клетви, които се превръщаха в празници за целия град. Казармите, градени и поддържани с толкова грижи и любов, днес, никому ненужни, са се превърнали в катакомби – без прозорци, без врати, потънали в бурени. Всичко, каквото е могло да се откраде, е откраднато. Домът на армията стана чужд за запасното войнство.
Заветът, оставен от дедите ни и загиналите герои – да пазим държавата от чужди посегателства, дълги години възпитаван в душите и сърцата на подрастващите поколения, изгуби своя блясък. Граденият години наред авторитет на армията се руши, а престижът, който имаха военнослужащите в обществото, се изгуби.
Днес не малка част от обществото ни е обхваната от чуждопоклоничество, нихилизъм, апатия, безидейност, стремеж към лесно и бързо забогатяване. На заден план останаха такива добродетели, възпитавани в армията, като героизъм, благородство, взаимопомощ, себежертва. Времето, в което живеем, е пълно с непредсказуеми събития. Поуките от историята са задължителни за всички ни – и стари, и млади. Дългът пред Родината налага всеки от нас да мисли не само за своите желания и потребности, но и за нуждите и интересите на обществото. Всичко това ни задължава, независимо от мястото ни в обществото, да работим така, че да има осмислено настояще и по-добро бъдеще, а миналото да не обрасва в забрава.
Честит празник на всички кавалери на Ордена за храброст, на ветераните от войните, на кадровите военнослужащи и военните служители, на воините от запаса и резерва!

О. з. полк. Симеон Симеонов