Култура, Новини, Статии, коментари, Туризъм, Читателски

През Страстната седмица /Semana Santa/ в Коста дел Сол

Фани Радичева и Димитър Йончев

Пътепис от Испания

Не зная как е при вас, но моите най-хубави преживявания, свързани с пътуване и отдих, винаги са се случвали без дълги и отегчителни подготовки – неочаквано и набързо… Та и този път така.
Едно изненадващо братовчедско телефонно обаждане с покана за едноседмична екскурзия до Андалусия. Веднага в съзнанието ми изникват грациозните тела на страстните танцьорки на фламенко с разкошно надиплените рокли и кастанети в ръце, чиито танци грабват и ума, и сърцето ти, за да ги издигнат в небесните селения на любовта. С една дума – Испания, моя мечта!
Първоначално отказах – внуци, домашни ангажименти, други причини. Последваха настойчиви уговорки от всички вкъщи, примесени с щипка чувство на вина пред батко ми и… Едно бързо пренастройване на седмичната програма – повече задачи за краткосрочно изпълнение и готово! Неочаквано бързо дойде съботата на 12 април 2014 г.
Терминал 2 на аерогара София ни събра. По европейска програма с грижа за пенсионерите, наречена „55+”, излетяхме 26 души. Поне десетина бяха по-подходящи по възраст „55-”, но това е друга тема. Последва три и половина часов полет на „Еърбъс” с изцяло български много симпатичен екипаж, покана да се подготвим за кацане и чудо – под нас грейна с цялата си белота испанското средиземноморско крайбрежие Коста дел Сол, в превод Слънчев бряг!…
Кацаме в Малага, столицата на провинция Андалусия – слънчева, гостоприемна, ослепително чиста и примамлива; с летище по-голямо от тези в Мадрид и Барселона, с история, събрала в едно маври, евреи и кастилци, за да напомня сякаш колко красота крие съзиданието, когато в основата му е вложена толерантността. Симпатичен екскурзовод – българинът Марин ни поема, настанява ни в луксозен резедав автобус, чийто шофьор Франци ще ни изумява всеки път, когато с лекота катери стръмните и не особено широки улици на андалуските градове и майсторски взема опасните многобройни завои по тях. Истински виртуоз на волана!
35 минути път между изумително красиви в архитектурната си неповторимост здания, кокетно накацали по баирите, опасващи крайбрежието; екзотична средиземноморска растителност – палми, магнолии, кипариси, цъфнали в най-ярки цветове дървета, храсти и цветя. Спираме пред хотел „Фуенжирола палас”, носещ името на едноименния град, простиращ се на 13 км по брега на морето. Две огромни седеметажни крила, съединени с топла връзка, отделят вътрешен двор с басейн. Хотелът е на примамливата втора линия край морето. От стаите се вижда магическата линия вода – небе и нежното движение на вълните, които само един ден бяха застрашително побелели от гняв, сякаш напомняйки изпитанията на Исус Христос от понеделник до деня на неговото възкресение.
Вечерта преди първото ни посещение в ресторанта правим програма за седмицата. Ние с батко си избираме Гибралтар и Гренада. В Малага можем да отидем още на другия ден с влакчето, чиято спирка „Торебланка” /”Белият хълм”/ е на петдесетина метра от хотела. Пък и в деня преди отпътуването обратно имаме предвидена обиколка из столицата на Ал-Андалус. Когато Марин пита има ли въпроси, братовчед ми се изправя, представя се като „дедо Митко от Самоков” и пита кога е откриването на тържествата за Страстната неделя. Не се наемам да пророкувам колко от групата успяха да чуят отговора, но още същата вечер всички българи знаеха името на „дедо Митко” и общуваха с него като с отдавнашен познат. Такъв си е той. Винаги е възприемал титлата „Дедо” като най-почетното звание, макар че има други такива…
Неделя, 13 април – слънчева утрин, окъпана в морско синьо, бяло и зелено. Ето причината фабриката за фаянс в Гренада да прави изделията си точно в тези цветове: първият – ясно защо; вторият – поради преобладаващия бял цвят на сградите; третият – заради отморяващото присъствие на свежата растителна зеленина навсякъде – и в градовете, и по хълмовете, чиито височини катерят постройките в цяла Ал-Андалус.
Нетърпеливи да видим повече, още след закуска тръгваме из Фуенжирола. Като слизахме от автобуса, бяхме зърнали един рид /като самоковския/ на стотина метра от хотела, на чийто връх внушително се изправя черен бик в близост до стара цилиндрична кула. Сега, излизайки от хотела, го виждаме бял. Обясняваме си тази зрителна измама с шеговитата милувка на слънчевите лъчи, които сутрин го огряват директно. Когато споделяме това на обяд, малцина ни вярват, понеже след пътуването са започнали деня си след 9 часа местно време, но последвалото любопитство след това ги отвежда рано на наблюдение и видението ни е потвърдено.
Тръгваме по крайбрежния булевард към пристанището на града. Макар и абсолютно невежи в испанския, благодарение на отзивчивите местни хора, насядали по ниския зид, отделящ улицата от плажната ивица, успяваме да разберем, че портът е на повече от 4 км в южна посока. Многобройни любители на джокинга ни срещат или задминават, сподиряни от прохладната нежност на морския бриз.
Очите ни се разширяват от възхита пред изумителния архитектурен гений на арабите /маврите/, завзели някога тези слънчеви земи. Разчупени фасади, прозорци, скрити навътре в овални тераси в търсене на хладина, фантастични скосявания и еркери – красота! И чистота! Сигурно не им се налага на андалусците да чистят природата си за един ден…
Стигаме до пристанището. С дядо Митко от там честитим Цветница на всички роднини и близки по телефона с пожелание да им е толкова светло и цветно, колкото на нас. Информацията, че точно на този празник започват големите тържества за Semana Santa – католическата Страстна седмица, ни отвежда към спирката на влакчето, което ще ни откара в Малага. Както научаваме, името на столицата имало различни варианти, но все близки по значение до „принцеса”.
…Лека суматоха за групата ни от пет души при закупуването на билети. Автоматът е като скрин /от ония, бабините/ с информация за дестинацията, броя на билетите, посоката – само отиване или и връщане. Натискаш копчета, появява се необходимата сума. Има прорези и за банкноти, и за монети. Ако всичко е наред, на отреденото място се показват билетите и рестото. Дядо Митко вади цял арсенал от жестове, мимики и словесни пояснения, които услужливите испанци явно разбират, така че се сдобиваме с необходимите ни за пътуване картончета. Качваме се на симпатично влакче и през половинчасовото пътуване се любуваме отново на архитектурното великолепие, което не престава да ни удивлява, без да ни уморява.
Слизаме в Малага-център. Тук на изхода минаваме през електронна контрола на билетите. На връщане това става още при влизането.
Само на стотина метра от жп станцията се намира главната улица на шествието за Semana Santa. По цялото й протежение и от двете страни са наредени сгъваеми столове. В някои участъци има и амфитеатрално разположени столове – вероятно постоянен елемент от уличното „обзавеждане”. В подреждането на останалите са ангажирани много хора. Те трябва да осигурят комфорта на хилядната публика, която през цялата седмица ще наблюдава зрелищните шествия като израз на почитание и съпричастие със страданията Исусови; като желание за покаяние и пречистване на участниците и като върховно изживяване за всички – свои и чужди.
Нашата компания се настанява на стратегическа позиция за наблюдение и броим минутите до започване на церемонията. Междувременно обсъждаме с Ани, Нели и Влайко впечатленията си от испанците, които се разхождат наоколо. Преобладаващата част от мъжете изглеждат като Санчо Панса – ниски, с обемисти бирени шкембета, но добродушни и естествени. Много често ще видите доста пълнички хора, както и у нас впрочем. Говорят силно и бързо, сякаш изричат скороговорка.
В 18 ч. най-сетне започва това, което ималите вече удоволствието да го видят, оприличават на някогашните манифестации у нас. Но то е нещо различно – участието е доброволно. Извършва се ритуално движение с малки стъпки вляво-вдясно, достолепно, тържествено, вглъбено. Начело върви група от деца-тийнейджъри, всички облечени в дълги бели дрехи, препасани с педя широки жълти папурени колани. Всички носят на главите си островърхи шапки с маски – пак бели, подобни на куклуксклановските – с прорези за очите. Дълбокият смисъл на тези одежди са покаянието, изкуплението, съпричастието. Затова в редиците на всеки такъв блок често се виждат и боси крака.

Отпред вървят трима водачи с ритуални кандила и звънец, поставени на специални богато инкрустирани дръжки. Носещият звънеца дава командите за тръгване или спиране, тъй като по-нататък в шествието са включени огромни пищни платформи, целите отрупани със свежи цветя, амфитеатрално разположени свещи, дебели 10 и повече сантиметра. Върху платформите за всеки ден от седмицата е представена точно определена сцена от скулптурни фигури в естествен ръст, облечени в кадифе и дантела, коприна и сатен, богато извезани и импозантни.
Здрави и силни мъже, облечени в безупречни черни костюми с бели ризи и вратовръзки, в две колони от по трийсетина души, плътно наредени един зад друг, носят платформите върху раменете си, придържайки ги с едната си ръка. Гледайки шествието по телевизията вечерта, установяваме, че отдолу, под самата платформа, невидими за страничните наблюдатели, вървят най-малко още поне две колони носещи – представете си каква тежина ляга върху плещите на тези мъже! Те пристъпят безмълвно, тържествено, вглъбено, под звуците на духов оркестър, чиито барабанисти създават особено остра доминанта на музиката.
След платформата отново блок от каещи се, вече мъже изцяло в лилаво, отново предвождани от трима със съответните атрибути, но не с качулки, а с корони. Те задават темпото и ритъма на движение. Всички носят в ръцете си огромни – 1.5–2 м свещи, дебели най-малко 10 см. Пред блоковете, а и пред платформите, наречени пасос, вървят мъже със специални тънки пръти, с които палят угасналите свещи – както на каещите се, така и тези върху пасото.
Явно тежестта на едно пасо е огромна, защото носачите вървят кратко време, полюшвайки платформата тържествено, и по сигнал я спускат върху някакви крака, които не се виждат, защото цялата й долна част е опасана с ярка копринена завеса. Тъкмо заради нея не се виждат вътрешните носачи. Следва почивка следва отново сигнал и платформата е повдигната върху раменете на носачите.
И така пред смаяните ни погледи се занизва безкрайно сякаш шествие-парад в един запомнящ се спектакъл. Малко преди първата платформа минава групата на градските първенци, водена от главните духовници на Малага в типичните бели одежди на католическите епископи.
Цяла година енорийските братства подготвят костюмите и платформите за Страстната седмица. По предварително обявения маршрут шествието бавно се отправя към катедралата. Бавният ход на процесията често се прекъсва от стряскащия звук на барабаните, който приковава вниманието и възцарява тишината, за да се чува музиката на оркестъра или песента-молитва на някой майстор на фламенкото, наречена саета. Това е песен, изпълнена със страст, ридание и особен магнетизъм. Неусетно ставаш част от цялото съобщество, прекланящо се пред мъките и страданията Христови. Неописуемо е да се опише – трябва да се види и преживее…
На Разпети петък, когато върху платформите се извисяваше разпятието с прикования Исус, телевизията показа освен оркестрите, които видяхме на Цветница /Палмовата неделя/, и няколко взвода военни музиканти в по-различно облекло. Оказа се, че те са специално наети и извозени от Мароко за Semana Santa…
Понеделник, 21 април. Пътуваме за Гибралтар. Ще изминем 150 км на югозапад от Фуенжирола, за да посетим стратегическото великобританско владение на територията на Кралство Испания.
Отново сме в резедавия автобус заедно с група немци и познатия Марин, който като робот сменя българския с немския в усилията си да ни разкаже колкото се може повече. Движим се по обикновен, но отлично поддържан път между закръглени ридове и селища с приказната архитектура, която не престава да ни пленява.
Минаваме покрай Марбея – прочутия напоследък испански курорт, плод на далновидна местна политика и щастливо съвпадение на личния с обществения интерес. Така решението на крал Фахд – държавния глава на Саудитска Арабия – да разшири пристанището на тогавашното рибарско селище, за да могат да акостират собствените му яхти, и последвалото закупуване на терен, върху който е изградил дворец – умалено копие на Белия дом, отприщва оживлението на инвестициите и превръща Марбея в град на богатите. Тук имения имат Антонио Бандерас и редица други световноизвестни личности, оградили зад високите дувари кътчета от рая за собствено удоволствие. За привлекателността на този курортен град говори и фактът, че Мишел Обама избра преди няколко месеца най-луксозния хотел именно в Марбея, за да празнува рождения си ден.
Неусетно стигаме до Ла Линея – испанския град на границата с Гибралтар. Следва гранична проверка, кратка за щастие, и автобусът навлиза в английското владение, пресичайки полосата на най-опасното летище /поради ограниченото му пространство/. Една огромна скала – територията на Гибралтар е 3.5 кв. км, като към нея се добавят нови, извоювани от морето. И тук щедрата ръка на Фахд е направила далновидно капиталовложение в разширяването на порта. Въпреки мрачното и ветровито време забелязваме стотици яхти и кораби, акостирали на пристанището. По информация на Марин вътре в скалата има няколко тунела, в които са разположени 2500 английски войници. Официалната валута е паундът, но свободно се търгува и с евро, като търговците бързо извършват трансфера.
Автобусът катери скалата. Виждаме остатъци от крепостните стени, строени още от арабите, нови постройки – големи хотели, чиито апартаменти са частна собственост, болници – дори „Болница на тъщите” и др. По пътя срещаме маймуни – характерните обитатели на Гибралтар, които общуват закачливо с многобройните туристи. Влизаме в пещерата – прекрасно творение на водата във варовиковата скала, живописно осветена в зелено, жълто и синьо, пригодена и за концертна дейност поради великолепната си акустика.

На автогарата получаваме безплатно туристическа карта на Гибралтар. И за пореден път констатираме, че никъде не се заплаща тоалетната… Следва свободно време, в което се смесваме с многобройната туристическа тълпа из центъра на града. Бръснещият вятър не успява да помрачи гледките и впечатленията ни, освен че изпитва издръжливостта на онези, които са си позволили да са леко облечени. Облаците скриват от погледа ни африканския бряг, но и без тази гледка Гибралтар ни впечатлява със своята физиономия, атмосфера и дух.
Следващите дни прекарваме разнообразно – на плаж край хотелския басейн, на разходка пеша до хълма Торебланка, до центъра на Фуенжирола – на три спирки с влакчето. Комуникативният дядо Митко открива и българка сред помощния персонал в хотела. Цели осем години тя живее в Испания, харесва я, но носталгията по родната България е голяма. Голям е и нашият контингент тук – особено ценени са програмистите.
На Велики четвъртък, освен шествията за Semana Santa, телевизията излъчва пряко финалния футболен двубой „Реал” /Мадрид/ – „Барселона” – 2:1. Гледаме с интерес оспорвания мач за кралската купа. Победителите получават трофея лично от краля Хуан Карлос, а феновете на неговия клуб дълго и бурно ликуват.
За приказната Гранада, възпята с любов, страст и преклонение в едноименната песен, с която Пласидо Доминго вдигна на крака многохилядната публика в „Арена Армеец” през февруари т. г., сме оставили петъка. Потегляме рано в слънчевото утро, нетърпеливи да видим магията на този град в подножието на снежната планина Сиера Невада. В автобуса сме само българи и Марин е в стихията си да ни засипе с информация – историческа, икономическа; изумителна и поучителна.
Край пътя се нижат хълмове с обширни маслинови градини – подредени като войници дървета в масиви, различни по възраст. Маслиновото дърво живее до 30 години – стопаните грижливо подготвят нови насаждения до старите. Всичко в Андалусия се полива по капков път. Градините са осеяни с инсталации за напояване – пестят водата, осигурявайки необходимата за растенията влага.
Накацалите по високото селища живописно се белеят на фона на зелената растителност. За едно от тях нашият гид разказва, че когато Изабел Кастилска и Фернандо си връщат Ал Андалус, заварват удивителна картина. Хора от всякаква вяра – евреи, мюсюлмани и християни, са погребани в общо гробище и то… прави, поради липса на обширна площ. В XV век тукашните успели да намерят единение даже в смъртта!
Един американски писател – Уошингтън Ървинг – със своите „Приказки за Алахамбра” завладява въображението на хората от западната култура през XIX век и прави магията на Гранада изкусителна, мечтана, завладяваща. Този град-образец на ориенталската архитектура, е последният бастион на маврите, които след шестмесечна обсада от войските на католическите владетели Изабел и Фернандо са принудени да го напуснат със сълзи на очи. Предавайки доброволно ключа на града на християнската Реконкиста, последния им крал Боабдил Малкия, придружен от майка си, за последен път се обръща от планинския проход към града и се разплаква. Сега проходът се нарича Въздишката на мавъра, а легендата разказва, че майката казала на сина си: „Щях да те укоря, че днес се разплака като жена, но ти постъпи като истински мъж, като не позволи да се пролее невинна човешка кръв в прекрасната Гранада”.
Три мюсюлмански династии градят тази андалуска перла, осигурявайки религиозна толерантност и прекрасни условия за разцвет на науката и изкуствата. Така те привличат творци и мислители от Европа, Африка и Близкия Изток, които съграждат великолепния комплекс Алхамбра, разположен срещу стария квартал Албайсин.
Три часа не ни стигат да обходим най-посещаваното туристическо място в Испания, без да повторим нещо по маршрута. Кралство на величие, богатство, красота и поезия е Алахамбра. Хиляди туристи ежедневно се любуват на великолепните дворци, градини, фонтани и дворове на този червен комплекс, кацнал на върха на хълма. Мавританското великолепие изкушава и Карл V да построи свой дворец в очертанията на крепостта, някога ограждала цял самостоятелен град с четири порти. Несридският дворец и райската градина сякаш наистина те пренасят в едно земно подобие на небесното блаженство.
Не оставя очите ни да почиват Гранада. Тротоарите тук са с мозаечни фризове с ориенталски мотиви – бели, сини и зелени камъчета очертават краищата им като килим. Градът е признатият център на медицинското образование в Испания. Тук още Изабел е построила огромна болница, чийто строеж завършил месеци след смъртта й. Прекрасни фонтани освежават въздуха в града и му придават допълнителна прелест. Макар че е Страстната седмица, сувенирните магазинчета работят. Примамени от българската реч, на няколко пъти ни се обаждат сънародници, работещи тук. По улиците се разхождат местните жители сред гъмжилото от туристи, любопитни да се докоснат до града на Федерико Гарсия Лорка – най-великият испански писател на XX век.
Където и да погледнеш в Гранада, има какво да те впечатли. Съвременните постройки мирно съжителстват с творенията на маврите и представителите на барока и готическия стил. А на хълма Сакромонте ни показват пещерите, в които живеят цигани и сега, в XXI век.
Сбогуването ни с този приказен град е повод за уединено размишление за миналото, чиито уроци за съзидание, далновидност и човечност в обществото – конгломерат от етноси и вярвания, не бива да се забравят.
На другия ден привечер летим от Малага за София. Разменяме впечатления, правим сравнения, дишаме свежия въздух на провинция Андалусия, но родното ни зове. Сещаме се за познатия самоковски лаф: „Домке ле, нийде ми те нема!…”
Когато сутринта потегляме към кацналия на Коста дел Сол град на Пабло Пикасо, чиято управа с европейски средства изградила една част на метрото, но за другата не достигнали финанси, се срещаме и с файтоните – тези незабравими тук превозни средства, придаващи романтична окраска на Малага.
Не се поколебали градските власти да замразят вече издигната огромна постройка, която се оказала опасна за експлоатация заради високо съдържание на азбест. Не могли и да я разрушат, тъй като се намирала над линията на метрото. Опакована със защитна мрежа днес тя стои като предупреждение за цената на грешките, които засягат много хора.
Докато разглеждаме Малага за последно, в един от марковите магазини в центъра на града човек от нашата петорка – Влайко, става жертва на кражба – портфейлът му с пари и документи неусетно е измъкнат от неговата чанта.
И това го има в Испания. Различното обаче е, че веднага в магазина идват полицаи и макар че намесата им не е ефективна, у нас остава усещането за отзивчивост и съпричастност.
Обирът помрачава настроението ни, но посещението ни в испанската провинция Андалусия през великата седмица на Христовите мъки и Възкресение ни кара да си спомним оня крилат и особено по житейски значим надпис над сградата на нашето Народно събрание: „Съединението прави силата”.
Благодарим ти, Коста дел Сол, за напомнянето, че всичко съзидателно и добро се корени в общата добра воля и усилия, в умението да подчиним егото си на общия просперитет. Защото след нас остава сътвореното.

Фани Радичева

Leave a Reply