Живот, Култура, Новини

Прошко

Нещата от живота

Облачна привечер. Сивотата на деня отстъпваше мястото на вечерния здрач. Прошко седеше на една стара пейка пред софийската автогара и чакаше автобуса, който щеше да го върне обратно в неговия малък тих град. Погледът му блуждаеше безцелно наоколо. Не мислеше за нищо, защото беше смазан от блъсканицата по улиците и трамваите, в метрото и магазините. Чувстваше се направо разнебитен. Загледа се в сивите гълъби, които подскачаха по плаца на автогарата, търсейки храна. „Дори и този символ на Христовата вяра трябваше да се грижи за прехраната си” – това си мислеше Прошко. И така, както си отпочиваше на изтърканата пейка, дочу до него някой да плаче. Обърна се и видя възрастна жена. Оказа се негова позната – стрина Елена. Живееха в една махала от бащиното му село. Изненадата, че я виждаше да плаче, се засили още повече, когато тя сама започна да разправя за сполетялото я. Мъжът й беше починал в една от централните болници. „Дори и там се умирало” – с горчива ирония си помисли нашият провинциалист. Жената хлипаше и като подсмърчаше започна да разказва за скоро преживените неволи.
– Преди три дни говорих с лекаря, който го оперира. Питах го как е, ще се оправи ли Мите, успешна ли е операцията /Димитър се казваше мъжът й, пенсионер, бивш миньор./ А аз радостна тичам у дома, викам човек, закла най-хубавото агне… за доктора. Намерих и ново дебело родопско одеяло. На другия ден тичам обратно в София. Разбрах къде живее д-р…… Занесох му и агнето, и одеялото у дома. Той не искаше, не искаше, ама си прибра подаръците.
Явно мъката по съпруга й беше голяма. След малка пауза Елена продължи:
– Още неприбрала се на село ми се обадиха по телефона. „Елате да приберете мъжа си. Той почина”.
Прошко я прекъсна и се опита да я успокои:
– Няма да плачеш, стрино. И на мене баща ми си отиде преди три месеца. Такъв е животът.
– А бе, махни го дядо ти Мите. За него не жаля. Яд ме е за агнето и одеялото.
Така жената разкри болката си. И почна да кълне доктора така както знае само една жена от село да „благославя”. Не си спомням докторът да не беше и някакъв професор. Сигурно по това време ушите му са „горели” от проклятията и ако е бил дори в другия край на София.
По едно време жената спря изведнъж и каза уплашено:
– Пък и Мите имаше хубава пенсия, миньорска. А сега ….? – и пак продължи да си плаче.
Дойде времето. Прошко, жената и другите пътници се качиха на рейса. Опечалената съпруга седна някъде назад сама с празните си торби. Возилото тръгна. Нашият герой остана дълго време долепен до стъклото
и си мислеше:
– Момче, няма кой да реве за тебе, когато ритнеш „камбала”. Не си нито миньор, нито политик, дори и пожарникар не си. Ти си само един „прост” даскал, а и пенсия надали ще вземеш.
Автобусът като че ли ръмжеше от време на време в унисон с мрачните разсъждения на пътника, който задряма неусетно.

Leave a Reply