Живот, Култура, Новини, Статии, коментари, Туризъм

Пътешествие около Кьонигзее

„Човек и добре да живее, накрая се пенсионира”. Така е записано върху някакъв камък, повече подробности знаят археолозите. Всичко е версия, в която тук-там има дори и капка истина. Лично аз бих добавил: „и продължава да блъска до гроб, защото само това е научил до този момент”.
Вече сме дискутирали с Надя какво трябва да правя през това „ново начало”, преди умирачката.
Първо, да проуча всичките привилегии, които ползва Негово Дъртофелничество Пенсионерът по закон. При пътуването с обществен транспорт получаваш отстъпка, която си е направо чиста печалба… Освен това имаш всички шансове друг пенсионер да отстъпи мястото си да седнеш, ако прецени, че ти изглеждаш по-зле от него. Отстъпка при посещаване на музеи, мавзолеи или пък зоологическата градина. /Законът е преценил, че и затворените в клетка животни имат нужда от шоу./… Ако участваш в протести и организирани недоволства, полицията те бие по-леко от другите млади участници, които все още могат да носят бой.
Пенсионерът получава отстъпка, защото е вече свикнал с боя. На пенсионера раздават почетни грамоти, значки и потупване по рамото, наричат го ветеран /вместо напълно изветрял/, подаряват му и лекарства с изтекъл срок. Отстъпка се прави при посещаване на обществена баня, изложба, цирк и концерт.
Второ, което ще се наложи да проучвам като кандидат-пенсионер, е къде по-натам мога да продължа да работя. Бодър като пингвин и с неотслабващо темпо.
Защото „който не издържа – умира” или го уволняват при първото съкращение. Когато вълкът остарее, става за смях на кучетата, гласи нашенска поговорка…
Преживял съм едно удавяне, три земетресения, осем уволнения и безброй обещания. /На правителства, президенти, дисиденти и претенденти за всякакви дивиденти./ Не можах да забогатея, но това не е никак зле, получих други обезщетения от живота. А сега ме очакват и привилегии… „ЩастливТ съм”, както го казва г-н Плевнелиев.

***

Alea iacta est. Die Wuerfel sind gefallen. Заровете са хвърлени.
За да отпразнуваме взетото решение да се пенсионирам 2 1/2 г. по-рано /има такава опция в Германия, ако кандидат-пенсионерът отговаря на определени условия/, двамата с Надя сме за четвърти път по бреговете на Кьонигзее /Кралското езеро/ край Берхтесгаден. Това е може би най-красивата част на немските Алпи, редом с Алгой и Гармиш. Един милион туристи годишно посещават този район, коктейл от дивна природа и съдбоносна световна история. Една трета от времето на 12-годишната диктатура на националсоциалистите фюрерът е преживял по тези места, вземайки най-важните политически решения.
В неделя, 19 октомври, при синьо небе и температура около 24 градуса, потегляме в посоката Берхтесгаден. След 2 часа пътуване по аутобана пренасям багажа в хотелската стая. След вечерята гледаме някаква американска глупост по телевизията, поредна промивка на мозъка преди сън.
„Седмицата започва добре” – казва преди 112 г. разбойникът Кнайсъл, когато в 7 часа сутринта в понеделник вижда през отворената врата на килията си католическия свещеник. Той е пристигнал, за да му прочете молитвата преди предстоящата екзекуция с гилотината.
Същото казвам в сладка просъница на жена ми в 7 часа сутринта, пак понеделник, когато непоносим вой на бургия и тежко тупане с чукове ни изтръгват безцеремонно от лапите на съня. „Сезонът на курортите изтече, в сезона на ремонтите сме вече”. Затова цената на туристическата услуга е три пъти по-ниска; за удобства да не отваряме дума. Удря часът на туристите-пенсионери.
Отличният главен готвач на хотела и първите му помощници получават два месеца отпуск. Заместват ги аматьори, най-вероятно някоя баба-готвач. Така и тя си донажда по нещо към своята пенсия.
Бояджии, паркетаджии, фаянсаджии с мрачни лица и изцапани дрехи се разхождат навсякъде по хотела. Управата се съобразява с всичките им прищевки, занаятчиите са на почит; голям глад за тях, а хотели – колкото искаш…
Стига да пожелаят, занаятчиите могат да почнат да тропат още в 5 сутринта. Така и така гостите на хотела са пенсионери, така и така сън не ги хваща /нито пък радиация/. Повечето от тях са будни още преди кокошките.
Закуската е обилна, без да те впечатли. Върху „шведската маса” са сложени всички остатъци от запасите на хотела, закупени „на ангро” при голяма отстъпка, най-вероятно още през пролетта. А пенсионерите, като истински скакалци, са привлечени да освободят в склада място… „Живея напук на пенсионното” – казваше някога моята майка, светла й памет.
Христинчето има днес рожден ден, седмицата започва добре. Тя е два пъти доктор и то с оценка „едно”. С диплома по медицина от Мюнхен, плюс докторат по оригинално изследване. Тя е една от стотиците хиляди българчета, данъкоплатци в централна Европа. „Железният канцлер” Бисмарк, преди сто и петдесет години го е измислил в Германия. Младите плащат всички разноски на старите и върху техния гръб функционира държавата. Сцената от театъра на живота е неизменна, сменят се само артистите. Така, както съм давал принос за пенсията на немските пенсионери, така сега някой ще плаща за мен. А башка мога да си работя чак до пълното оглупяване. Бил съм цял живот проектант и искам да си умра като проектант.
Нямам претенции да заемам депутатско място, както един стар приятел и съученик от гимназия „Константин Фотинов”. С него играехме шах, табла, ритахме топка и блъскахме волейбол. Пред него разказвах с голям кеф политически вицове, а скоро разбрах от последни разкрития на „Комисията по досиетата” /относно кандидат-депутатите/, че този мил, стар приятел имал и псевдоним – „агент Николов”.
ЩастливТ съм, че още преди 45 г. по собствен път бях наясно с тази негова доброволна дейност и много се кефех, когато той се изпускаше с терминология от рода на „бате ми Милко”. Всички младежи, привличани в курсове на ДОСО навремето по автомобилизъм, корабомоделизъм и пр., бяха безценна руда за ДеСе. ДОСО – ковачницата за кадри…
Какво означава новата дума „щастливТ”? /Стига сте плюли по президента!/ Това означава щастливец, който се вози с лифт към висините и на който му върви доста повече от акъла. И аз съм много щастливТ, понастоящем кандидат-пенсионер.
Берхтесгаден, 500 м надморска височина, 9 и 30 часа сутринта. При идеални условия и настроение тръгваме към Kehlstein /Келщайн/. Митовете за тази точка от планината с височина 1837 м над морското равнище се създават първо от тайните служби на англо-американците. Те издигат в култ и мистифицират „гнездото на адлера”. Изфабрикувани са най-невероятни предположения за прокопани тунели, укрепления, биохимически лаборатории, дори военни заводи, скрити подземно в снагата на могъщото възвишение. На 25 април 1945 г. 318 тежки бомбардировачи на британските военновъздушни сили, всеки с по 6 тона бомби на борда си, изсипват своя смъртоносен товар върху „гнездото на орела”. 1811 тона бомби вдигат във въздуха вековни ели и борове заедно с корените, канари и скали политат по склоновете на планината. Целта на тайната операция е пълното разрушаване на двете къщи на фюрера, както и на подземната крепост и лаборатория за тайни оръжия. Нито една бомба не пада върху къщата на върха, разрушена е само долната къща върху Оберзалцберг.
По-късно ще стане известно, че подземни заводи и укрития няма, само един подземен асансьор от паркинга на 1700 м н. в. до „гнездото”, проектирано от архитектурен професор Fick. Един мит умира завинаги.
И така, ние тръгваме по пътеките покрити с една педя дъбова, букова, лешникова, трепетликова, ясенова, яворова, от габър и всякакъв друг вид шума. Отделните видове шума, не зная защо, ми напомнят всички сегашни валути от ЕО и САЩ. Те олекват с покупателна стойност така, както олеква опадала шума. Доларът представлява букова шума, лирата – дъбова, еврото – шума от лешник.
Нашето левче е най-представително сред цялата световна шума. „Отваря” шумата като на „кенеф – нова дупка”. Преди четвърт век в кръчмите в Мюнхен халба бира струваше цвай дойче марк, понастоящем стига до четири евро. Това поскъпване от 400 процента показва каква е посоката. Младите да му мислят…
“Die Lage ist еrnst, aber nicht hofnungslos” – беше казал навремето канцлер Конрад Аденауер. „Положението е сериозно, но не безнадеждно”. Пъшкаме по пътеката, водеща ни към Оберзалцберг, потим се като прасенца в горещ летен ден и обсъждаме ситуацията. Трябва да се огледат всичките разходи. Доста от застраховките с моето пенсиониране ще отпаднат. Пътешествия до Аляска, остров Тасмания и Френска Полинезия засега ще прескочим, Хавай оставяме за Обама. Вместо 2 бири, само една в ресторанта. Хем доходно, хем здравословно. Пътуването по африканския континент – строго забранено. Ако човек не пипне ебола, в автобуса му се взривява съсед-джихадист.
Навреме всичко това направиха Явор и Яна. В края на пътеписа се разбира защо.
Не смея и да помисля какво ще се случи с международното положение, когато „умиротворителните войски” на НАТО напуснат в края на тази година Афганистан. Халифатът ще стъпи върху огромни пространства, простиращи се от Монголшудан, през Арабския полуостров, Северна Африка и Гибралтар. Където стъпи ислямът, няма място за други религии. Идват нови военни конфликти, умишлено предизвикани, както и болести, пред които ебола ще изглежда като безобидна настинка.
Влизаме в модерната нова сграда на „Документацион – Оберзалцберг”. Работно време от 9 до 17 часа, включително събота и неделя, посещаемост – половин милион туристи годишно. Името Адолф Хитлер не се изговаря, а когато се изговаря, е шепнешком. Купуваме няколко документални книги, защото сме от умиращо поколение, което все още чете книги. С уникални снимки, исторически данни без цензура и „шменти капели” от романизирани биографии… Една от книгите е за Фифи, дъщерята на Ребето.
Купуването на книгите е спонтанно, емоционално и се оказва грешка. И без това моята раница с вода, плодове, дрехи, въже, фотоапарат, фенерче и чадър тежи вече над 10 кг. С книгите натежава към 22 кг. Имаме да изкачваме още 900 м нагоре и после ни чакат 1400 м разлика във височините по обратния път. Турците казват: „Когато българинът прави за втори път – прави добре”, а американците: „първо стреляш, после мислиш”.
Друг път първо ще изкачим върха, а на връщане ще си купим книги, така ще „минем по-леко”. Преиздават ги в огромни тиражи, както едно време цели гори се изсякоха, за да издадат трудовете на бай Тошко Многотомов. О, темпора, о, морес!
След два часа и половина със стиснати зъби по стръмната панорамна пътека изкачваме паркинг за рейсове, които пристигат по път, изграден преди 75 г. заедно с вилата на върха и асансьора до нея от 3500 елитни работници за период от две години. Тогавашните разноски по тези строежи възлизат на около 30 милиона райхсмарки, отговарящи на покупателната възможност на днешни 200 милиона евро. Двигател и инициатор за тези по принцип безумни строежи е Мартин Борман, водачът на SS войски.
Селцето Оберзалцберг съществувало вече 300 години, когато идват на власт националсоциалистите. Ниски добиви от земите за обработване, болести по добитъка, тежък живот и оскъдица. Мартин Борман, бруталният оберщурмбанфюрер на всички стоящи под него и същевременно напълно сервилен охлюв по служебната стълба пред тези над него, построява при пълна секретност каре от казарми за своите подчинени. Войници с върхова физическа подготовка, дисциплина и ред, биомаса в ръцете на Борман.
Той открива природните красоти и стратегически данни на този планински район както за собствени, частни нужди, така и за частните нужди на фюрера. Борман отчуждава почти безвъзмездно, на символични цени, имотите на стотици местни жители, заграбва къщи, хотели, ливади, пасища и гори.
Подаръци получават Херман Гьоринг, шефът на Луфтвафе, арх. Шпеер, съветник и личен приятел на Хитлер, по-късно министър на военната промишленост, главните адютанти и адютантите на техните адютанти. Всички със сто процента арийска кръв и предани до смърт на фюрера. Същият получава като подарък за своята петдесетгодишнина 90 хиляди декара парцел с двете вили, гори, път, оранжерия и подходяща инфраструктура. Култът към личността от време на време избухва и в днешно време, както в богати, така и в бедни държави…
Култът към личността би могъл да бъде избегнат само ако се спазва първата Божия заповед: „Аз съм Господ, Бог твой, да нямаш други Богове освен Мен”.

***

Любим лаф на Весето /сестра на Диляна, наша приятелка/ е: „Нема лошо време!”
Съгласявам се с нея, но времето, докарано от урагана „Гонзало”, с неговата си хубост можеше да бъде далеч по-добро. Пороен дъжд завалява още във вторник, духа вятър, който кърши дървета по хребетите. Дъждът /от 600 м нагоре – сняг/ се излива до късните часове на четвъртък, непрекъснато три денонощия.
На 2000 м надморска височина пада 1 метър сняг, на 2700 – метър и половина и нашите намерения да изкатерим снагата на Вацман отиват по дяволите. Алтернативата да четем книги в хотела също пропада, защото занаятчиите над главите ни никак не се шегуват.
Три дни газим шума и киша, шибат ни мокри листа по пътеките, в пояса от 500 до 1000 м надморска височина. „Дишаме дъжд и пушим мъгла”, както е казал Емил Верхарен, голям белгийски поет. Екипировката ни с дрехи от небезизвестната марка „Мамут” е „профи”, носим допълнително и чадъри, но как да останеш сух, когато все едно непрекъснато те обливат с маркучи всички колеги на Бойко Борисов, взети заедно.
Потоците и рекичките полудяват, на 100 метра от хотела ни тече не река, а фурия, мътни талази с ширина 30 метра и дълбочина – три. След 4-5 часа ходене, измокрени до костите, се прибираме в хотела; добре, че сме взели по 3 чифта обувки и по няколко броя якета и панталони.
В петък газим по много стръмна пътека сняг до чатала и с доста голям зор стигаме до Blaueishuette /хижа на синия лед/. Екскурзията е кратка, само 5 часа, но натоварването е доста сериозно. Изкачваме 1000 метра нагоре, после обратно при ослепително слънчево греене и кристално синьо небе. Бързаме да се приберем в хотела, защото там ще се срещнем със забележителните приятели Явор и Яна, които живеят в красива и функционална къща сред Виенската гора. Само на 10 км от центъра на Виена, родното място на моята баба по майчина линия Херма Франц Кьохелхубер, светла й памет.

***

Предстои да прекараме заедно от вечерта в петък до сутринта на неделя. Утре ще има слънце, в неделя – също. От рецепцията вече ме информират, че нашите хора са тук и са запазили още една стая. Тя е за Петър, брат на Яна и тяхната майка. Той идва от Питсбърг, Съединените щати, изпратен е от фирмата в командировка като специалист инженер-металург. Пътят му продължава през Мюнхен за Истанбул и от там – обратен полет за Питсбърг.
Когато на обща маса се съберат 6 души българи са нужни най-малко три шишета ракия. Трябва ни и мезе, инак ще ни помислят, че сме пияници. Майката на Яна и Петър се е погрижила за превъзходно мезе, имаме също така ядки, кисели краставички и сме бурно щастливи от срещата ни, какъвто се вече представи ураганът „Гонзалес”. Жълта ракия „Трепач” се лее като река, вино и бира… Пием възможно най-доброто, животът е прекалено къс, за да пие човек калпави питиета! В края на вечерта 6 човека говорим разпалено едновременно. Изкуство е да приказваш и същевременно само с две уши да успееш да чуеш какво ти приказват петима души…
На сутринта в хотела е тихо, утрото е прекрасно и подходящо за реанимация и туризъм. Нашите хора спят, нова сбирка пак се предвижда за вечерта.
Тръгваме с Надя, аз съм напред, тя подир мен. След около час с мен се случва това, което се случва с чичо Пейо от разказа на Елин Пелин при срещата на узрели череши.

***

„Чух глух удар от сгромолясване на чувал с картофи върху пътеката и видях два крака да се веят високо във въздуха” – обяснява Надето като единствен свидетел на моето падане върху почти равна пътека. Одрах лакът, дясно коляно, буза, дланите на ръцете раздрах върху ситни и остри камъчета, които омекотиха удара. Не се разтревожих особено, дрехите ми останаха здрави. Надя с последни сили ме издърпа да се изправя. Няма счупване, пукната кост, как да не се зарадва човек на такова успешно падане!
Не ми се бе случвало цели 10 години изобщо да падам, тази година срещнах „малкия дявол” два пъти поред и се здрависахме с него приятелски. В края на януари, преди 9 месеца, в Ладир, кантон Граубюнден, няколко сантиметра сняг беше покрил коварно хлъзгав лед от пътеката. Литнах във въздуха и се проснах на твърдо като целият удар пое дясната лакътна става, видях само за миг американското знаме и ме боля силно няколко седмици.
Сега, в Берхтесгаден, пак в кратък миг на невнимание /бях стъпил на мокро бичме, напречно на пътеката/, можех направо да се пребия. Добре, че наблизо нямаше транспортна полиция, да подадат да надувам балонче. Сигурно щяха да ми приберат шофьорската книжка, както си бях „вчерашен”.
Вечерта с изключително удоволствие взехме участие в околосветското пътешествие на Явор и Яна в посока обратна на слънчевата. 6 или 7 часа гледахме снимки и филми; слушахме ненаситно техните разкази. За Япония, Австралия, Нова Зеландия /Окланд/, Френска Полинезия, Великденския остров, Чили, Перу, Боливия, Аржентина, Бразилия. За 47 дни около света, където вече навсякъде можеш да срещнеш българи и да пийнеш с тях чудесна ракийка, но затова – друг път.

Александър Кондоферски
Мюнхен

Leave a Reply