Новини, Статии, коментари, Туризъм, Читателски

Пътешествие по горното течение на Рейн

Рушайн

Предпоследната седмица на януари 2014 г. бе доста напрегната и за двама ни с жена ми – тя на 20 поредни дни „ротативка” при трите възможни смени в голямата болница „Богенхаузен”, аз – под кръстосания огън на трима от моите възложители на проектантски задачи. Нищо сложно не изпълняваме с Надя по професиите, които имаме, но все пак отговорност, издръжливост и добро равновесие трябва да притежава всеки работник тук, за да не му мрънкат или за да не го изхвърлят като кирлив фес. При капитализма лабаво няма!
На 24-и започнах още в 7 с добро настроение, защото спокойно щях да се справя с исканото от мен до към 4 следобед. Три часа по-късно ми се обади Щефан, който освен възложител, се явява често в ролята на мъчител. Щефан поиска, преди да заминем за нашата едноседмична отпуска, да му предам напълно завършен план на стоманобетонова плоча – около 900 кв. м с всички гредостени, греди и колони по нея. Реално това са 3-4 дни работа при нормална нощна почивка. Разполагах с 25 часа време, за да изпълня тази извънредна задача.
Контролен инженер на проекта по част строително-конструктивна ни е един грък, дошъл и завършил преди повече от 30 години в Германия. Един претенциозен, дребнав и мързелив грък, макар и с докторска титла пред инженерската. Както цялата Европейска общност в момента си пати от Гърция, така си патя и аз, само че в личен план.
Щом се е впрегнал човек в каруцата, да откажеш поради кратък срок или болест е невъзможно. Единствено ми остава „да си спретна акъла”, както се изразява Фифи, дъщерята на Ребето, още известен сред по-старите самоковци.
Точно в 11 ч. в събота Щефан пристига да си получи чертежите, а аз влизам в банята да си взема един душ след 28 часа непрекъсната работа /от които 16 – на електрическо осветление/. Напрегната работа, без почивка, под звуците на класическа музика.
Закусваме с Надя. Тя е приготвила, както винаги, много багаж, без да пропусне вино и ракийка. Пренасяне и подреждане в нашата „Мицубиши Колт” по начало е моя работа. Употребявам двойно по-дълго време за тази дейност. След тази напрегната и безсънна нощ всичките ми движения са забавени и доста неадекватни.
Точно в 12 се качваме на колата, Надя – шофьорче, бодра като пингвин, аз – като вече дълбоко заспиващ багаж. Някъде близо до Линдау, преди да навлезем за кратко в Австрия и половин час по-късно в Швейцария, се събуждам и си припомням първо как ми е малкото име, после – фамилното.
Денят е слънчев, небето – синьо, шосето – сухо, сняг – само по далечните планини. Винетки за двете държави – вече залепени на стъклото. Надя ми пуска диск с „Бургаските вечери”, спомняме си за Гого – забележителен музикант. Да го прости Бог и още много български поколения да слушат негови песни!
Настроението – добро, оставаха още малко повече от 100 км, аз се събуждах успешно от наркозата на съня, а до Зимната олимпиада в Сочи ни деляха само две седмици. Нас ни очакваха цели 6 дни в дивна Швейцария, сред снегове, ледове, смълчани гори и диви простори.

х х х

Швейцария ни е слабост вече 10 години, всичко в нея е с много високо качество. Нейните 26 кантона ги разучаваме кантон след кантон. Тази година, на 1 август, ще се навършат 725 години, откакто първите 3 кантона – Ури, Швиц и Унтервалден, сключват „Ewiger Bund” – „Вечен съюз”. Към тях постепенно се присъединяват още 23. Преди 515 години този народ фактически се откъсва от „свещената римска империя”, а юридически – 49 години по-късно, с подписването на Вестфалския мирен договор. На латински девизът на Швейцария е:
„Unus pro omnibus, omnes pro uno!”
„Uno per tutti, tutti per uno” /итал./
„Un pour tous, tous pour un” /фр./
„Einer fur alle, alle fur einen” /нем./
„Един за всички, всички за един” /български/.
Швейцарците нито са по-умни, нито са по-кадърни , нито са по-работливи от останалите народи в Европа. Осем милиона души говорят на 4 официални европейски езика и няколко диалекта, но се разбират отлично и разрешават всичките си проблеми благодарение на този девиз.
На площ Швейцария е 3 пъти по-малка от нашата родина България, но все още не сме видели и 10 % от нея. Пак сме в кантон Граубюнден и по реката Рейн, бистра като сълза в горното си течение, наближаваме вече градчето Иланц. А на няколко километра от него и 500 метра по-нависоко се намира селцето Рушайн с по-малко от 400 жители, където е нашето ваканционно жилище. Бяхме точно преди година за пръв път в живота си тук. В 16 ч. пристигаме на адреса. Г-жа Урсула Беели-Кадерас пристига да донесе ключа и да получи ваучера срещу него от нас.
Оказва се мило и много любезно момиче, отскоро омъжено. Завързваме дълъг и интересен за двете страни разговор, от който лично аз научавам доста нови неща. Оказва се, че има за роден език реторомански, от който имало пет диалекта само в кантон Граубюнден. Урсула е потомка на испански преселници, напуснали своите родни места заради епидемия или нашествието на маврите преди няколкостотин години. „Ние отлично разбираме каталунски, почитаме и се гордеем със старата си родина”, заявява възторжено тя. Реторомански се явява като пети официален език за този кантон с площ от 7100 кв. км и общо 194 хил. жители население.
Разтоварвам багажа, качвам куфари, чанти и раници от гаража в мазето до третия етаж, където е нашето ваканционно жилище. Надето разпределя по гардероби, хладилник и шкафове, готви нещо набързо и сядаме да отдъхнем на масата. Сипвам две чашки от бате Мончовата ракия – ценен подарък от него и с превъзходно качество. Слушаме местното радио „Гришун”, където приказват на пет езика, пием страхотна гроздова, само от грозде /без подсилка от захар, компоти и всевъзможни други боклуци/ и гледаме през прозореца в хола. Прозорецът е с размери 5 на 2,40 м, виждаме долината на Рейн под нас. От другата й страна започват 7-8 вериги от бели хребети амфитеатрално, неповторимо – до 3500 м надморска височина. Светлинки от отделни къщи и махалички потреперват от студ сред тази снежна пустиня, постепенно се спускат мъгли, мрак и пълно мълчание. Умората ме връхлита внезапно. Пия „последен изстрел” от бате Мончовата ракийка и както заспивам дълбоко, така се будя няколко пъти от преумора и връхлетяло ме главоболие.
Все пак сънувам как на Народното събрание в София, на Ректората и на други по-видни места в големите градове протестиращи групи от хора закачат националния ни девиз, написан на три европейски езика:
„Einer gegen alle, alle gegen einen” /немски/; „Uno contro tutti, tutti contro uno” /италиански/; „Един срещу всички, всички срещу един” /български/.

х х х

Обещавам, че продължавам с пътеписа, без съобщаване на незначителните подробности. Съобразявам се с препоръката на чаровна дама от Самоков, около средната възраст, един от творците на Самоков, която ми заяви, след като хвърли „професионален поглед” върху пътеписа за Лондон миналата година: „Лягане, ставане, ядене – скучни подробности, които следва да се избягват.” Съгласявам се с вас, мила госпожо. Животът е пълен с безброй скучни подробности, но без тях представлява нерендосан налъм без каишка…
По радио „Гришун” седмицата започва с новините от Лондон в 8 ч. Английската кралица иска да ремонтира доста покриви на дворците „Уиндзор”, „Бъкингам”, но й липсвали средства, затова поставя въпроса пред парламента да бъдат осигурени съответните такива. Европа закъсва, щом милиардерите го закъсаха, какво да кажем за пенсионерите от България. Явно разноските по бебето Джордж-Луис-Александер са екстремно високи, а и смирените поданици на Нейно величество все повече обедняват. Това лутане на кралицата е голяма грешка и само загубено време. В парламента седят безброй бюрократи /някои полузаспали/, които ще дискутират безкрайно. Има опасност покривите да се срутят, не дай си Боже, да падне 1 метър сняг.
Предлагам кралицата да възложи ремонта най-официално на самоковски баш майстори – пенсионери. С техническо ръководство от бате ми Зарчо и бате ми Митко. Ноу проблемс, само им трябва една преводачка – да разберат какво се иска от тях. Хем ще излезе десет пъти по-евтино, хем всички ремонти ще бъдат изпълнени в срок. А нашите хора за кратко време ще си преместят „аперативките” от „Тихия кът” в Бъкингамския дворец и „Уиндзор”…
Пълня раница с дрехи за преобличане, в 9 потегляме в посока Ладир. Снимаме много къщи, от които могат да бъдат заимствани оригинални архитектурни идеи. Дворчетата са малки и криви, но гъмжат от живот. Странни птици, патета и джуджета, таралежи, диви козлета, агънца, гъбки – всичките изработени от дърво. С много любов, търпение и фантазия.
На сеновал, построен преди няколко века с тежки греди и дъски, които до ден днешен не са помръднали, виси люлка с красива парцалена кукла. Много е стара куклата, но е запазила детските си черти, за да не плаши децата. Причудлива е плетката на въжето на люлката. Тя самата е с изящна резба. Една от гредите завършва като грамаден разсърден бухал с грабливи нокти и огледални очи, кацнал в тъмното, под стряхата, зорко да бди над парцаленото момиченце.
Къщите са с обшивки от прясно и старо дърво, събрали най-топлите цветове на дъгата. Фантазия на дърводелци, някои необразовани и невежи по отношение на четмо и писмо, но притежаващи безпогрешно чувство за красота и пропорции. Търпение и уважение пред всеки най-дребен детайл, това отличава творците от другите хора.
След Ладир потегляме за Фалера по панорамен път с пейки, от време на време и кошчета, обезопасен при всички опасни участъци, много добре поддържан и 4,5 м широк. Машина за утъпкване на снега не е минавала, при 10-15 см снежна покривка това е сторено от туристите. Шестте километра до центъра на Фалера извървяваме бързо.
Срещаме и разпознаваме мила и срамежлива бабка над 85, почти на същото място, както преди година. Тя ни познава също така и споделя, че е счупила глезен на левия крак, затова сега върви бавно и много внимателно. Пожелаваме с Надя „Gute Besserung” /”Добро възстановяване”/ и пак да се срещнем, добър Господ, през следващата година!
Близо до пътя някогашна стопанска постройка е реставрирана като истинска вила с широки стрехи и покрив, покрит с половин метър сняг. Пред къщата виждаме малка табелка с черни букви на бял фон.
„Bitte, keine Steine auf Dach und Sonnenkollektoren werfen”.
/„Моля, не хвърляйте никакви камъни върху покрива и слънчевите колектори!”/
Надписът ни учудва, защото от всички деца на света най-възпитани, добри и вежливи са щвейцарските. Явно се е намерил малък немирник, който от скука е хвърлял камъчета по покрива и може би е направил беля.
Немирник отново възкръсва и в мен, 50-55 години по-късно. Надя е няколко крачки напред, оглеждам се, вадя от джоба черен флумастер и добавям към втората дума от текста буквата „л”. Получава се: „Bitte, kleine Steine auf Dach und Sonnenkollektoren werfen” /„Моля, хвърляйте малки камъни върху покрива и слънчевите колектори!”/
Пет дни по-късно правим прощална разходка по този път и забелязвам, че втората дума е задраскана и над нея е написана думата „alle”. Получава се: „Bitte, alle Steine auf Dach und Sonnenkollektoren werfen” /„Моля, хвърляйте всички камъни върху покрива и слънчевите колектори”/. След толкова радикални корекции на собственика не му остава нищо друго, освен да махне табелката или колекторите, или и покрива, и колекторите!…
Преди Фалера, около километър от горната страна на пътя, зад дърво с голи клони, стар сеновал извисява снага на 5-6 метра от минувачите. На видно място отпред е закована дебела хоризонтална дъска на около 2 метра височина от нивото на терена. Върху дъската са наредени 7 красиви джуджета, Снежанка липсва, вероятно е на гастроли. Джуджетата са от 20 до 40 см високи, в разноцветни дрехи, майсторски изработени от дърво. За пръв път ги видяхме преди година.
Човек се разсмива неудържимо като види тези джуджета, разсмяхме се и сега. Между Ладир и Фалера в двете посоки по панорамния път преминават по 500 човека на ден. 365 дни през годината, тази година пак, през 2016 г. – 366. Как не се намери един човек, дете или възрастен, да прибере тези дървени скулптори за собствената градина? Да постави тези истински украшения вкъщи, на видно място?
Швейцария си е Швейцария, не е Абсурдистан, Бойкоситистан и т. н. Моят въпрос е глупав, не прелива от интелигентност, може би е обиден за някои хора или държави, но е фундаментален. Намериш ли нещо в Швейцария, което не е било твое до този момент, то не престава и по-натам да не бъде твое. Какво би се случило, ако ентусиаст с душа на поет постави полица със 7 джуджета покрай алеята за разходка някъде по Ридо?…
След доверчивото синьо небе, хубави гледки, разходка, лека умора, скучни размишления и сериозно огладняване се прибираме с Надето „вкъщи”.

х х х

В понеделник денят започва със сняг на едри парцали, без да е мокър и неприятен. Избираме цел, отдалечена на 10-ина км от нас и на 850 м във височинно отношение. След два часа небето пак се избистря, като сме извървели две трети от пътя. Крачка по крачка, без друго човешко присъствие, мудно катерим височината. Тръгнали сме без снегоходките, подценявайки новия сняг върху силно отъпкан и заледен стар такъв. Два пъти падам, добре че не счупвам нищо.
Всеки туризъм е скучна работа, подобно на всяка трудова дейност. Възнаграждението обаче си заслужава скуката. Виждаме отведнъж три диви кози, които слизат за водопой към дерето. Две от тях свирват през ноздри тревожно и чевръсто подскачат обратно през просеката между скали и изкоренени от ураган борове и ели. Третата спира само на 10-15 метра от нас, без особено да се впечатли от нашето присъствие. Сигурно се чувства защитена от швейцарското си поданство и продължава да си пасе. Надя прави отблизо ясни и хубави снимки, успява да хване на кадър и другите две кози, макар и доста отдалечени. Не правим излишни и резки движения, не говорим и не вдигаме шум.
След четвърт час наблюдение и любуване на козата продължаваме към избраната цел. Никак не ни е лесно, защото от последната по-сериозна екскурзия в планините край Бехтерсгаден и Кьонигзее са минали повече от два месеца. Имаме дрехи за смяна, храна, нож, кибрит, въже и фенерче, времето ще ни стигне, стръмнините остават под нас и настроението набира градус. Съвсем близо до нас е връх Муота със своите скромни 1931 м надморска височина /ние сме тръгнали от около 1100 м н. в./. Ясно върху насрещните заснежени масиви се виждат църкви, параклиси, сеновали и къщи върху участък от 100 кв. км. Това са селцата Luven, Flond, Surcuolm, които искрено се надяваме да посетим някой ден. И там ще срещнем природни картини, които могат да ни изкарат от равновесие от възторг. Ще срещнем слънчеви и любезни хора, с които има какво да си кажеш и то часове наред. Щастливи се връщаме в къщи, за да слушаме радио „Гришун”…

х х х

На сутринта ни очакват още 15 см нов сняг по пътеката. Този път взимаме снегоходките и си поставяме доста далечна цел. В горния край на Рушайн от дърводелската работилница излиза мъжага в размъкнат пуловер, посипан със стърготини, десетина години по-млад от мене. Поздравяваме се взаимно и го питаме откъде препоръчва да минем, за да достигнем избраната туристическа цел. Разговорът ни продължава повече от половин час, дърводелецът е любезен човек с висока обща култура. Когато разбира, че двамата с Надя сме с българско потекло, завързваме дълъг разговор за родината ни. Оказва се, че нашият събеседник е информиран почти колкото нас за ситуацията в България. Разбрал е за кризата в Югоизточна Европа.
„При нас не расте нищо освен трева и шишарки, въпреки това нямаме запустели земи. При вас земята е плодородна, ражда се всичко и то в изобилие. Защо я оставяте да запустее? Това граничи с престъпление! Сигурно хората са мързеливи и некадърни, с друго не мога да си обясня това пропадане на България”.
Мил човек, но наивен, макар и швейцарец. Обяснявам му най-търпеливо, че обикновените българи са работливи, добре квалифицирани и способни хора. Причината не е в тях, причината е в управниците. Мафията в България е на нивото на италианската и колумбийската. Хората ни не обработват земята, защото получават за труда си жълти стотинки. Прекупвачите и търговците, мафията и бюрокрацията печелят от техния труд!
„В Швейцария правителството раздава милиарди дотации на заетите в селското стопанство и скотовъдството. Държавата поема по-голямата част от разноските и хората са заинтересовани да произвеждат. Още по-акцентирана е подкрепата на семейството във всяко едно отношение. С детски надбавки, спортните занимания, зимна и лятна ваканция за учениците, изцяло на разноски на държавата, детска градина, занимални, допълнителни курсове за езици и самодейност – всичко това плащат данъкоплатците. Имаме само 5 % според статистиката, които са бедни, но и те не живеят зле. На тях им заплащаме подслон и храна, курсове за езици и преквалификация. Останалите 95 % швейцарци живеят чудесно!”
Съобщавам, че в България нещата са реципрочни. 5 % живеят добре, останалите 95 % живеят бедно, макар някои от тях да имат по 45-50 години трудов стаж. Със средна българска пенсия могат да бъдат закупени стотина литра бензин. Не може да става и дума за достоен човешки живот!
„Майка ми, която е на 82 години, да е жива и здрава, със своята месечна пенсия може да купи около два тона бензин”.
Разделяме се с дружелюбния дърводелец, като не знаем кой е по-шокиран от чутото – той или ние…
Този ден, както и през оставащите, събираме по седем часа на ден здравекалории. Те ще ни трябват до следващата екскурзия, която ни предстои в планините над „Лаго ди Гарда” – Италия. В къщи вече ни чака пълен чувал с ангажименти, но – добър Господ, има и светли мигове в този живот. Дай Боже такива на всекиго!

Александър Кондоферски

Leave a Reply