Новини, Статии, коментари, Туризъм

Пътни бележки от Лондон

На гости на английската кралица

Не че Нейно Величество ни е поканила. Не че сме нейни поданици, които очакват всяка новина за кралското семейство с трепет, възторг и благоговение. Например, как се справят Кейт, Уилям и докторите с коликите на кралското творение на природата Джордж Александър Луис. Или на принц Филип.
Просто до този момент наш крак – на жена ми и мой, не е стъпвал в Лондон и имаме още доста туристически цели, които да си наваксваме. Не беше лесно за всички рожби на социализма да пътуват на Запад едно време „по 12 причини”, както се изразява моя стар приятел и съученик Васил Чешмеджиев. Апаратчици от ДС бяха особено бдителни в търсенето на враг и саботьор, така че Рим, Бон, Париж, Лондон, Стокхолм, Ню Йорк и т. н. можеха да бъдат гледани само по филмите и то след като минат през съответната цензура.

х х х

Планираното още преди половин година посещение на Лондон включва доста подробности. Хотел, самолет, метро, забележителности за посещение, всичко трябва да бъде добре обмислено, защото сме отделили само пет дни от нашето ценно време! Хем да е евтино, хем да е атрактивно – не сме на държавна сметка. Разбрали сме се да бъдем в Лондон с наши роднини от Самоков, така че задачата става достатъчно комплицирана. Доста мъдруваме с Алма – шефка на райзебюро „Пирин” от Мюнхен, но както и всеки друг път, тя се справя блестящо. Ние летим с „Луфтханза” от Мюнхен, пет часа по-късно роднините – с „Бритиш еър” от София.
Настаняваме се на централно място на „Глостер теръс” 42, W2, хотел „Принц Уилям”, отдъхваме малко и пак отиваме на летището, за да посрещнем нашите близки. Цените в сравнение с други тризвездни хотели от Лондон са ниски, може би най-ниските. Стаите имат по две легла, закуската влиза в цената, мястото е близо до автобусни линии и метро.
Разглеждаме Лондон за пет дни, след това предстои да изпратим нашите близки на „Хийтроу” за полет към София, а няколко часа по-късно да литнем двамата с Надя за Мюнхен. Речено, одобрено и предварително заплатено…
Пет месеца след виртуалната подготовка идва времето на реалната. Надя подготвя куфарите на 22 август, аз пък сменям нашите евро за английски фунтове /паунди/. Заспиваме на пресекулки, преуморени и двамата от непрекъсната работа.
На 23 август в 7 без 5 поръчаното такси пристига навреме, товарим го и веднага потегляме. След половин час сме на съответния терминал на летището в Мюнхен, а след предаване на багажа, проверка на ръчен багаж и на особите ни със скенер, навлизаме бодро в залата за отвеждане към самолетите. Летен сезон е, ваканция и затова пътниците са доста на брой. В самолета за Лондон само 10 % от всички седалки остават празни. Полетът трае точно два часа от Мюнхен и преди да кацнем, връщам часовника си с един час назад. Вече е 10.30 ч. английско време. След изравняване на броя на успешните излитания с този на успешните кацания стъпваме с Надя на английска земя за пръв път на летището „Хийтроу” – Heathrow airport. Огромно летище, което приема 70 млн. пасажери годишно, трето в света след Атланта и Пекин. На голямата площ от 1230 ха са разположени пет терминала. Обслужването на пътниците се извършва от 76 хил. чиновници и други служители. Терминал 5 е открит на 14 март 2008 г. от английската кралица, като разноските по изграждането му надхвърлят 4.3 млрд. английски фунта /лири/.
За пръв път в живота си се намираме на такова гигантско летище. Летището в Мюнхен има капацитет „само” 35 млн., колкото Терминал 5 на „Хийтроу”. Естествено, че многолюден град като Лондон се нуждае от мегалетище, което да може да го обслужва. Качваме се на метрото /”ъндърграунд”/ – линия „Пикадили”. След пътуване над 50 минути слизаме на Хайд парк. Минава 12 ч. и от катакомбите на метрото се оказваме изведнъж с близо 40-килограмов багаж на свят, слънчево и много горещо, сред многолюден народ. Температурите са „само” 27-28 градуса, но влажността на въздуха е висока. Синьо небе без нито едно облаче се намира над нас заедно с жаркото слънце, което пече право върху главите.
Нека сега да издам една тайна. Хем сме неканени гости на английската кралица, хем сме гости на моя незабравима съученичка – Агнеса, която живее вече от 11 години там заедно със семейството си. Водили сме телефонни разговори няколко пъти с нея и съм записал подробно как да намерим хотела! Записал съм всички забележителности, покрай които трябва да минем, докато стигнем Марбъл Арч /Мраморната арка/. От там още малко търпение и повишено внимание, докато намерим хотела „Принц Уилям” /Prince William/. Куфарът е на колелца и не ни е проблем със своите 26 кг, но ръчната чанта гони 15 кг. След час и двайсе минути успяваме да намерим „Принца” на всички хотели – „Принц Уилям”, а след настаняването ни в него на 4-ия етаж в стая с „внушителна” площ от 7 кв. м Надя ми заявява, че по-справедливо име на този хотел би било „Мизерията на принц Уилям”. Тони, балдъзата, няколко часа по-късно, след посрещането на Терминал 5 и след настаняване в съседната стая заедно с дъщеря й, има също собствено мнение как следва да се нарича хотела. Тя намира „Депресията на принц Уилям” за по-подходящо име… Все пак „обширните” стаи разполагат със собствена тоалетна и душ кабина, а цената от 75 фунта на ден е направо ниска за Лондон…
Настаняваме нашите хора, изкъпваме се с водица, която църцори от душовете както от казан за ракия, и правим вечерна разходка до гарата Падингтън. От двете страни на улицата са разположени ресторантчета, барчета и магазини, тротоарите са задръстени от туристи. Всички възможни видове ресторанти предлагат всички възможни видове нездравословна храна, предимно аламинути. „Макдоналдс”, заведения „куче марка” за бърза храна /Fast food/, бързи закуски – рибни и месни буламачи с различни форми и цвят, се предлагат на всяка крачка. Аз съм на скромното мнение, че рано или късно заведения като „Макдоналдс” и други ще бъдат съдени и осъдени за престъпления към човечеството, за които няма давност и ще трябва да заплатят огромни глоби.
Избираме италиански ресторант, доста спретнат на вид. Цените са много умерени, най-отдолу с най-ситни букви пише, че към тях се добавят още 10 % – такса обслужване. Изобретателни хора са ресторантьорите и хотелиерите, очаквам в скоро време да сложат и такса мебелировка заради маси, столове, легла и гардероби, които ползва клиентът. Поръчвам лазаня и бира, двете сестри от компанията – пица и сок, детето на Тони – спагети и кола. Сметката е повече от скромна – само малко над 50 фунта, което прави към 120 лв.! Всеки български пенсионер може спокойно да заплати толкова ниска сметка със своята месечна пенсия… /ако си позволим малко горчива ирония/.
Агнеса пристига точно в 23 ч., както ми бе обещала предварително. Не сме се виждали с нея над 4 години след последното ни събиране със съученици на 30 май 2009 г. Другите от компанията се запознават с Агнеса и прекарваме заедно в разговор цял час във фоайето на „Принц Уилям”. Агнеса идва направо от работа, ставала обикновено от сън в 6 ч. сутринта и работният й ден някой път продължава 15 часа.
Изглежда чудесно и се гордея пред жена ми и компанията с младежкия вид на моята съученичка, по баща – Карабельова. Получаваме указания от нея какво да посетим на другия ден, обещава ни да вземе почивен ден и да прекараме заедно 25 август, неделя. Лягаме след полунощ и веднага заспиваме неспокоен сън. От жегата, която излъчват тухлените стени на сградата, от преумората – от емоции и пътуване и кошмарен вой на полицейски коли, които летят по улиците през цялата нощ, се будим безброй пъти. От 5 до 7 ч. сирените млъкват, та всеки от нас изкарва по някакъв сън.

Братовчеди на бат`Сали от Самоков

Ставаме в 8 без нещо, къпем се даже с топла вода, която тече малко по-силно, та успява да отмие сапун или шампоан. Нашите хора са се приготвили вече, та дружно потегляме двама с асансьора, двама по стълбите към мазето, където е столовата. Там ни очаква „английска закуска”, която влиза в цената на предлаганите хотелски услуги. Слушал съм много, а и съм чел за прочутата английска закуска, която била богата и разнообразна до такава степен, че човек започва да усеща глад чак в късния следобяд. Тези от нас, които слизат четири етажа по стръмните тесни и дървени стълби, са по-бързи от двамата, слизащи с асансьора.
Мазето спокойно може да бъде ползвано като сауна поне през лятото – точно толкова е горещо и задушно. Закуската ни очаква, подредена от две полякини, които след като свършат работа в столовата, започват оправянето на стаите. По наша преценка – между 40 и 50 на брой.
Има на масичка с огледало зад нея кана с прясно мляко, два вида мюсли, два вида квадратни филийки хляб, два вида пакетчета с конфитюр от 25 г едното и пакетчета от масло с тегло 20 г. На най-видно място в елипсовидна чиния са складирани правоъгълни листчета жълт кашкавал, доста мазен, та се преглъща лесно. Прибори за храна и чаши има достатъчно. Картината се допълва от автомат за студена вода и доста стара кафе машина, произвеждаща тъмна на цвят течност, която можем да наречем кафе. Салфетките намирисват яко на мухъл.
Закусваме дружно и се потим обилно при тази първа английска закуска в мазето-сауна на хотела с помпозното име „Принц Уилям”. И сме щастливи, че дишането на въздух е разрешено от Нейно Величество и короната, при това тази възможност е напълно безплатна…
Като техническо лице, занимаващо се със строителство през последните 39 години, съобщавам на моите хора, че нямаме никакъв шанс за спасение при евентуален пожар, ако сградата пламне някоя нощ със своите дървени гредореди и дървена стълба. Единствената надежда е човек да намокри с вода юргана /или одеяло/, да се завие през глава с тясна пролука поне за едното око и да се пързаля върху капак от тоалетна чиния по стръмните стълби. Затруднения може да се получат при намокряне на юргана, защото вода в банята почти не тече, и от задръстването на стълбите, щом побягнат панически стотина човека.
Картината на описаното от мен възможно бедствие не оказва влияние върху липсата на апетит при тази забележителна английска закуска. На мен ми е ясно какво да решим по-натам и малко да си заблагнем престоя тук. Ще купя от магазина шунка, салам, зеленчуци и плодове и ще преминем от утре на разширена английска закуска, която да носим с нас.
В 9 ч. тръгваме по посока на Хайд парк и завалява проливен дъжд. За Надя и Цвети има чадъри, аз нахлузвам найлонов плик до ушите с формата на готварска шапка, а Тони, с нейните гъсти коси, дъжд не я плаши.
Навлизаме в Хайд парк и забелязваме десетина на брой братовчеди на бат`Сали от Самоков. До ден днешен не мога да свикна с модерното име – роми, кажа ли цигани, може да ме осъди някой за потъпкване на човешки права. Използвам изявлението на бат`Сали през парламента, с което той гордо определи своята персона от кой род и вид произхожда, така че съм чист пред законите за правата.
От проливния дъжд всичките братовчеди са вече мокри и това е добре дошло за тях. Дъждът лека полека ще ги изкъпе, а също така лека полека ще изпере дрехите. Имат нужда от баня, защото цял месец не е валяло. Групата е от 10 човека, брадясала и тъмна на цвят, с куфари и колички, дюшеци, юргани, нещо голямо и черно лежи до тях на тревата. Надя, нали има бърза мисъл, се досеща веднага: „Мечката”! Изказвам съмнение, че е мечка, защото една бивша артистка, Бриджит Бардо, направи много за мечките, но с това отне поминъка на братовчедите на бат`Сали. Наближаваме групата и се оказвам напълно прав. Не е мечка, а черно-кафяв денк с големината на три чувала. Там най-вероятно са продоволствията, дрехи и други богатства на групата. Ден по-късно разбираме от Агнеса, че в Хайд парк имало много на брой лебеди, които за месец напълно изчезнали. Жълтата преса започнала да гърми, че „тъмни балкански субекти” изяли лебедите, а сериозната преса потвърдила тази сензация!
От Hyde park навлизаме в Kensington Gardens и дъждът се усилва. Млади хора от всякаква националност правят сутрешен крос по алеите, едри катерици със сива козина идват съвсем спокойно на метър от нас с надеждата да получат нещо за хапване. Шоколад, кифла, парче хляб, пуканки. Влизаме в монументалната сграда-палат и разглеждаме всичко, което може да се разгледа гратис. Земята, тревата, дворците, дори въздуха, който дишаме – всичко е собственост на Нейно Величество! Вече е 21 век и все още има величества, притежаващи континенти, езера и реки, върхове…
Нека не споменаваме колко на брой местни величия завладяват имоти, средства за производство, гори и земи, инфраструктура; човешката глупост работи неуморно и денонощно за местния феодал!
Днес е лош ден за кралицата. Единодушно решаваме поради липсата на достатъчно средства да не оставяме нищо в касите на Величеството, за да разглеждаме откраднатите от цял свят шедьоври. Трябват ни 600 до 700 паунда за тази цел, което е доста сериозна сума. Освен това нямаме време. Пред някои от атракциите се стои на опашка по 4-5 часа, както преди 50 години се стоеше в Халите пред Петрачко за Първи май, за да си купи човек агнешко…
По-късно пак така се стоеше и чакаше на опашка за банани и за маслини, шоколад, вносни стоки и пр. Имам достатъчно трудов стаж по опашки и не разбирам хората, плачещи днес за придобивките при народната власт. Тези, които имаха някога привилегии, ги разбирам защо плачат, но те наброяват 10-15 %. Останалите – защо? А пък зад всеки преуспял капиталист в България днес се крие бивш кариерист с партийна книжка преди промяната. /Не закачам идеалистите/.
Вървим много време през Notting Hill, посещаваме църкви и катедрали, снимаме, зяпаме и ни вали дъжд. Някой път се превръща в порой, влизаме в магазин. Жените са амбициозни, пробват дрехи, обувки. Око да види, ръка да пипне. Аз като придружител и бодигард търся места за сядане и отварям донесен от Тони вестник да прочета набързо нашенски „сензации”. Попада ми „Уикенд” в ръцете със 120 страници простотии – коя от коя по-уникална… Всеки със своите занимания, на мен дрехи не ми трябват. Имам два гардероба с нови обувки и дрехи, за които ми трябват 50 години да ги износя.
В 15 ч. се прибираме в хотела за кратка почивка. Имаме нужда от нея, защото краката ни не издържат повече. Влизаме в нашата стая номер 40 с Надя и ситуацията в нея ни стъписва донякъде. В ъгъла, точно пред вратата за санитарния възел, е поставен плексигласов сандък с размери 50 на 70 см. В него има вече една педя вода, която шурти от тавана. За щастие има мегдан за още две педи вода в него. Припомням си думите на великия Миал Попакев от Самоков, отпечатани във в. „Тинтири минтири” преди близо 100 г., и цитирам на Надя тържествено: „Отвсекъде сгода и от тавано вода!…”
Считам, че г-н Георги Маков и г-н Пламен Пиргов от Самоков, самобитни и даровити писатели-сатирици, биха измислили нещо свежо и остроумно в подобен случай, аз си припомням само Миал Попакев.
Надя изобщо не иска да чуе какво е рекъл Миал и макар че е с кротък характер, не е от тези хора, които оставят магарето си в калта. Незабавно със своята племенница отпрашват надолу по стълбите да протестират пред хората на рецепцията. Аз пък се занимавам с орязване и измиване на връзка червени репички, които нямат никакъв вкус. Ако не виждам с очите си, че са репички, при ядене никога не бих предположил, че са такива.
Надя пристига с доста по-приповдигнато настроение, носи ключа на стая номер 43. Отиваме в нея и констатирам, че е близо 12 кв. м. Освен това телевизорът проработва, леглата са две с нормални размери, а в банята има действащ вентилатор. По стените има жълти петна, но от тавана не капе нищо. Нито вода, нито трудолюбив паяк, паяжина не забелязваме.
Направо по норматив се пренасяме с Надя в новото жилище, всички зяпачи на инцидента се разотиват доволни по своите стаи. Вероятно такава е директивата на кралицата, хотела да притежава резервна стая в случай на природно бедствие /на другия ден не вали вече и забелязвам, че настаняват двама японски студенти в стая номер 40/.
Лондон се пука по шевовете през август, Лондон е пълен със скитници и туристи. Статистически този град наброява 8.3 млн. за център, метрополията е 14 млн. Тази цифра се удвоява през летните месеци, никой не знае колко на брой са нелегалните жители /в това число брат`чедите на бат`Сали от България, Румъния и Унгария/.
В 17 ч.- тръгваме пак в посоката Марбъл Арч с рейс 390 и слизаме на Edware Road, един булевард с тротоари два пъти по-широки от самото пътно платно. Виждаме хора от всички раси, страхотна гмеж. Преобладават араби, тъмнокожи от черна Африка и хора с индуидни лица от Пакистан, Бангладеш и Индия. Това е проклятието на големите колониални държави като Англия, Франция, Испания и Италия. Един ден колониите отиват „на гости” на колонизаторите си и остават там завинаги. Има цели райони на Лондон, заселени с араби, други – с евреи, индуси, руснаци. Всички райони са общо 33 на брой, има райони, където преобладават истински англичани.
Християните са близо 2/3 от всички жители, останалите религии са застъпени от мюсюлмани, хинди, евреи, сиксти, будисти и над 100 вида секти.

Х Х Х

Докато Надя, Антоанета и Цвети търсят късмета си в магазините в продължение на 3 часа, намирам къде да седна, за да зяпам тълпата. Минават арабки, забулени в черно от глава до пети, виждат се само очите. Някои са сложили даже и черни очила, та не можеш да видиш дори и очите. Около всяка арабка се движат 6-7 деца, някой път наброяват и до 10. Ръцете на всички са заети с торби, пълни с покупки. Арабката спира такси, което рядко си позволява бял англичанин, и подканя децата да се качат с думата „Хайде” или „Айде”. От Южна Арабия и Емиратите тази дума през Турция е пристигнала в родината ни, а чрез арабите в Лондон – и в Англия. Много богати арабски семейства купуват имоти в Лондон и вдигат цените, децата следват в колежи и университети. Не рядко в идеалния център квадратен метър струва над 10 хил. паунда, цените нагоре нямат таван. Къщи най-често с маломерен парцел до тях, струват 5-6 млн. и повече.
Спомням си пътеписа на Марк Твен преди 100 години за Кайро, удивлението му от гъстотата на населението, от бедността и богатството. Какво ли би казал за Лондон днес, ако все още живееше този писател? Ако видеше 2 млн. араби, 2 млн. индуси и пакистанци, 2 млн. негри, 10-15 млн. туристи?!
Пренаселеност, безработица, много бездомници, невъзможност да бъдат поддържани жилищен фонд и инфраструктура поради липса на средства – това е проклятието на големите градове, мегаполиси…
Вечерта посещаваме гръцко ресторантче до нас, като без изключение оставаме много доволни от кухнята на „Колосси”. При наличие на ливански, китайски, индийски, турски, сирийски, либийски и от всички останали националности ресторанти, с най-чистоплътен вид се представя пред нас „Колосси”. Не откриваме немски, австрийски или испански ресторанти в този квартал на града.
Лягаме в 23 ч., като тази нощ спим по-добре.

СЛЕДВА

Leave a Reply