Размисли след една пратка

Снимка: https://www.guystuffcounseling.com

Ето ме и мен пред куриерската фирма, с пратка.
Влязох. Вътре четирима служители добросъвестно обработваха документи. Застанали на пост, двама клиенти търпеливо чакаха да ги обслужат. Присъединих се. Тъкмо свършиха с единия клиент и се присламчих. Ненадейно до мен се промъкна млад мъж, който до преди миг пушеше цигара отвън и като ме погледна свирепо, сякаш бях изял черешката от тортата му за рождения ден, избълва неприветливо:
– А, бе! Ти оти се опитваш да ме превариш? Кьорав ли си, та не видиш, че съм пред тебе!? Мястото е мое!
Изненадах се. Как така бил пред мен, като го заварих отвън. Запитах се, кой ли му бе запазил мястото, та се репчи така пред мен като младо, неоперено още петле. В този миг прозвуча моят учуден глас, който чух да казва:
– Аз да се опитвам?
– Да, вие дори сте след този господин – посочи ми „неопереният“ клиент, който тъкмо в тоя момент биваше обслужван от служителите.
„Нагъл тип, мина мисъл бърза в главата ми. Твърди, че мястото е само негово. Откъде да знам. Може и да си го е закупил предварително.”
За някакъв миг пред мен проблесна стар спомен. Видях началото на демокрацията. Когато се редяхме за насъщния. Тогава младежът, който сега подскача недоволен до мене и ръмжи за място, е бил едва на три- четири години. Учил се е да ходи правилно. Ами и ние, нашето поколение, ако бяхме същите като него!? Като нищо щяхме да се избием помежду си. Поне тогава имаше повод важен – хлябът. Вместо да водим нервен диалог, ние тогава си приказвахме, уверени, че всяко зло е за добро и че все някога ще тръгнем напред, към бъдещето, което неуверено в действията си, ни чакаше в тъмното. Премръзнали тогава, някои от нас палеха огън близо до фурните. Но това е друга история, нали?
Реших да покажа великодушието си пред неоперения младок и му заявих, че не бързам за никъде. Само времето бърза без милост и ни прави хора, които все още търсим мястото си в обществото, което днес явно само спи и сънува цветни сънища от миналото.
Наглецът ме изгледа учуден от думите ми, нищо не разбрал, и като поклати глава, в която явно изобилстваха само разгневени бръмбари, обслужен бързо, раздвижи невярващ „гребен“ и без дори да изкукурига, се изсули навън.
В този момент отново се запитах откъде ли си взимат такива хора. Мислят се за прекалено умни, а всъщност са въздух под налягане. Не са научени на поведение, на труд. Знаят явно много за филмите, промиващи мозъците им, за телефоните, компютрите. Но явно така и най-важното в живота още не са научили. А то е да бъдем търпеливи и великодушни в отношенията помежду си. Ако можем да помогнем на изпаднал в беда човек, да го сторим без нищо в замяна. Да се научим да обичаме, защото омразата, родена в нас, ще погуби всичко красиво в свят, който непрекъснато унищожаваме, без да се замислим за бъдещето.

Васил Софин

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*