Новини, Статии, коментари, Читателски

Разпънати върху журналистическия кръст

Макар и на повече от 1500 км от Родината си и родното място, по интернет изчитам от кора до кора българската преса всеки Божи ден.
Деветдесет процента от нея в момента може да бъде определена като „жълта преса”. Сензации, невероятни глупости с „начало, изложение и заключение”, вулгаризми, партийни нападки и, нека да си признаем – понякога гадости.
Един път седмично прочитам и сериозен вестник, макар и регионален. Вестник, който е списван с обич и отговорност от неговите издатели, честно, почтено и с нелеката задача да служи само на истината. Този вестник се казва „Приятел” от Самоков, а двамата главни герои, разпънати върху журналистическия кръст на истината, са Надка Вардарова и Тодор Попов.
Да вземем последния брой – 39-и, от петък, 2 октомври 2020 г.
На стр. 2 под заглавие „Почит към избитите на Крива вада” редакторите напомнят за убитите без съд и присъда дейци на леви партии и безпартийни от Самоков на 27 септември 1923 г.
Убити са народният представител Борис Хаджисотиров и 13 негови сподвижници по най-жесток начин.
За Борис Хаджисотиров чух за пръв път още като невръстно дете забележителни и прочувствени слова от дядо си, свещеноиконом Христо Кондоферски. Били лични приятели двамата някога и дядо ми с възхищение ми разказваше за този достоен човек. Юрист по професия, с високи човешки качества и много други достойнства. От дете се прекланям и аз пред светлата памет на един достоен човек – гордост за родния град Самоков.

х х х

Нека прескочим направо на стр. 4 в същия брой, за да прочетем забележителната публикация на Надежда Карушева под заглавие „Света Петка спаси татко”.
…Превъртаме часовника на времето с 21 години и няколко дни, за да пристигнем в м. октомври 1944 г.: „Най-страшният, най-злокобният за нашето село Белчин, месец.
Дошли са главорези отнякъде. Намират съмишленици от селото и тръгват да прибират хора, които след час-два да претрепят…”
Хвала на вас, г-жо Карушева, за доблестта, честността и ясната памет, с която ни връщате към тези зловещи моменти от своята биография на невръстно дете! Вие сте народната памет на село Белчин…
Чест прави на редакторите на вестника, които не са се поколебали да публикуват това „есе на ужасите”, пред което бледнеят и най-ужасяващите разкази на Едгар Алан По, маркиз дьо Сад и Мопасан.

х х х

Както лекарите се кълнат с Хипократовата клетва, така журналистите при завършване на образованието си трябва да се закълнат да служат само на истината, колкото и горчива да бъде тя!
На същата страница с умиление прочитам и „Думи за „Винаги нагоре” от г-н Христо Христов – поет, литературен критик, музикант и общественик. С нескрита симпатия, обич и преклонение той ни представя новата книга на Райна Бакрачева. Не остарява тази наша знаменита съвременничка и ударите на съдбата само дялкат и острят нейното перо, за да се представя достойно във всички писателски жанрове…
На всички да е честита книгата „Винаги нагоре”, мила г-жо Бакрачева. Не само на теб!
Но след като си изкачила толкова високи върхове, накъде по-нагоре, питам те на шега, како Райно?
Страницата завършва със „Салам „Самоков” от Тодор Попов. Добре е разказал авторът за този колбас, за отдавна споминалата се „Родопа” и за своята леля Цецка, с която не са могли никога да се „изприкажат” до насита за родния край.
Добре ме подсети за този наистина вкусен салам, такъв като него не съм хапвал вече няколко десетилетия наред.
Ще си поръчам картина при Панчо – мой стар приятел, художник от Сан Диего, Калифорния. Той е велик човек на изкуството, с много дарби и ще се справи блестящо. Ще си поръчам при него картина със салам „Самоков” и ще я сложим на видно място в музея на града, за да й се радват идните поколения. Да й се радват и да се облизват…
С уважение към редакторите на вестника, всички техни сътрудници, печатари, разпространители и любезни читатели:

Александър Кондоферски

Leave a Reply