Реквием за село Бисерча и Извора на Белоногата…

“Видиш ли долу в полето,
дет се мержеят, чернеят
дестина дръвя върбови?
Там било село Бисерча,
в стари години, отколе,
там се родила, живяла
мамина мила Гергана.
Гергана, пиле шарено,
Гергана, кротко агненце…”
Няма българско сърце, което да не потрепне пред тези думи. Говоря за по-старите поколения. Днешните млади се вълнуват от други ценности.
Всеки от нас, по-възрастните, е учил в училище “Изворът на Белоногата” и се е чудил и дивил пред красотите на старото българско село, традициите, душевността на някогашните хора… Много поколения са възпитавани с подобни стихотворения, чак до времената на демокрацията. Тогава рязко се промени животът на много хора – за добро или за лошо…
В началото на февруари 2012 г. се скъса стената на микроязовир близо до с. Бисер, община Харманли. Ледените води с височина три метра удариха къщи и стопански постройки. Девет човека станаха изкупителна жертва на всеобщата безотговорност, трупана 20 години и повече… Китното село Бисер потъна в кал и вода. Няма го вече Бисерча, за което се пее в песента на поета. Осми февруари бе ден на траур за цяла България.
Джулия Бел, съвременна българска поетеса, написа преди време “В памет на убитото момче” – едно стихотворение, което разкъсва сърцето. Цитирам дословно:
“Коледа идва, а навсякъде плач, майка в черна забрадка.
Убиха брутално две деца – лъчезарни, мили, свикнахме…
Лекар на катерушка обесиха, уж случайно, много говорел.
Деца в дискотека се задушиха – погребахме, изпратихме, свикнахме.
Наказани няма, всичко покриха и чакат хората да забравят.
Убиват днес безнаказано, търсят луд, за да бъде виновен…
Близките вече сълзите изплакаха и просто мъртви, свикнахме…”
Нека към нейното стихотворение да добавим още един ред:
Село Бисерча, в кал и води ледени те удавихме… ще забравим…