Родолюбецът и спортен деятел Стоян Саладинов: "Човек е не това, което взема, а което дава!"

Стоян Саладинов е роден през 1956 г. в Долни Окол, в много бедно семейство. Като дете и юноша тренира в София борба, джудо и самбо. Още като гимназист става шампион при мъжете по самбо. Едва 16-годишен е национален състезател по самбо и джудо. В тези два спорта по-късно е многократен шампион. Вицешампион е по карате. Световен вицешампион по самбо. Основател е на бойното самбо в България и треньор на националния тим, който е трети в Европа.
Завършил е Националната спортна академия. Две десетилетия е служил в Специализирания отряд за борба с тероризма. Бил е главен инструктор на поделението. През този период е придружавал всички престъпници при екстрадирането им от страната. Най-голямата му гордост е залавянето на опасни престъпници и спасяването на деца.
И сега носи много дини под една мишница – докторът на науките е преподавател в НСА, треньор и директор в системата на компанията „Главболгарстрой”.
Дарител е на спортни клубове и училища. Вярва в приятелството, в Бога и в това, че е дошъл на този свят да помага на хората.
Председател е на инициативния комитет за възраждане на Долни Окол. С даренията на Саладинов и на останалите членове на комитета бе построена и открита наскоро оригинална чешма-паметник в селото на загиналите за свободата на България воини от Долни Окол.

– Г-н Саладинов, как у вас се зароди идеята за паметника?
– Когато почина баща ми разбрах, че камбаната на черквата в селото ни я няма, била открадната. Тогава като че ли за първи път нещо се събуди в мен. Казах си – не може така!… Буквално след 5-6 дни намерих камбана. Купих я, но пък разбрах, че няма къде да я закача. Затова построих хубава камбанария до черквата. После закупих още една камбана. Кръстих тези камбани на моите две дъщери – Зорница и Кристин.
Направихме освещаване и в момента, когато ударихме камбаните, изпитах нещо, което пожелавам на всеки! Нито един поет или писател, мисля си, не е описал и не може да опише това чувство – когато зазвъняха камбаните, почувствах се сякаш нямам тяло, а само дух – всичко трепереше в мен…
– За поетите и писателите не знаем, но самият вие го описвате толкова вълнуващо…
– Това като че ли ме зарази. За паметника… Събрах съмишленици, които обичат родното си село, патриоти са и имат някакви материални възможности. Всеки месец се събирахме. Подготвихме си план за бъдещата работа. Всяко събиране завършваше с даряване на суми от нас, инициативния комитет – кой колкото може да отдели. Нарочно се кръстихме комитет, защото не желаем да кандидатстваме по никакви програми или за помощи – каквото можем, правим със собствени сили.
– Фактически оригиналната чешма-паметник изградихте с дарения?
– Да, изгради се с даренията на инициативния комитет за възраждане на нашето село. Осем човека сме. Архитект е Чавдар Георгиев. Проектът е дарение от него. Строителството, самото изпълнение, е извършено от “Главболгарстрой”. Нарочно имаме за всичко фактури, документи – да се знае, че всичко е платено с наши средства.
– Сигурно този инициативен комитет, който сте го нарекли да работи за възраждане на Долни Окол, има и други планове за бъдещето?
– Имаме много планове. Предстои да направим тук, в центъра на селото, детска площадка. След това параклис – там, горе, където е светилището на селото. Проектите за тях са готови. И те са дарение. Както бе и за камбанарията преди това…
Предложенията какво да се направи идват едно след друго. Всичко това е много заразително. Просто искаш пак да изпиташ онова невероятно чувство… Разбрах, че никоя вещ – каквото ще да купиш за себе си, не може така да те зарадва, както когато нещо дариш!
И тук няма някакъв норматив – всеки дава колкото и каквото може. Никой на никого не се сърди и не гледа кой колко е дал – важното е да се направи нещо добро.
– Водим този разговор в Деня на Независимостта на България. Какво е за вас родината?
– България за мен е родното ми място, за мен това е най-свещеното място. Пътувам много. Когато съм в чужбина и носталгията ме натисне, вярвайте, сънувам само това място…
Даже моят внук, който живее в Америка, казва: “Искам в България!” Като отидем в друг град, той нарича “България” нашата къща и нашето място.
Надявам се моите послания да стигнат до всеки българин – трябва да ни е ясно, че България – това сме ние, това са нашето родно място, роднините, приятелите. И нека да вярваме, че всичко зависи от нас.
Животът ме научи, че човек е не това, което взема със себе си, а това, което дава за другите. Затова посвещавам живота си винаги да помагам на всички с каквото мога. И ще работя, докато мога.