Родът Манови

Пред Деня на народните будители

Началото на този стар възрожденски род е поставено в последните десетилетия на 17 в. и началото на 18 в. На житейската сцена са преминали вече десет поколения на рода. Родоначалник е дядо Черньо. Той е роден вероятно около 1680 г., а синът му Стойко – през първото десетилетие на 18 в.
Името на хаджи Стойко, поклонник от Шипочан, откриваме в епархиалния списък на манастира Зограф от 1740 г., на стр. 13. Преди това Стойко е посетил и светите места в Ерусалим, защото виждаме, че пред името му стои уважаваното звание хаджи. За Стойко Чернев има документ от 1745 г., в който се посочва, че е закупил в Скакавишкия дял на Рила „паша за 500 овце”. Тази местност заради титлата му е наречена Хаджийска планина. Край Шипочан има гора, която и днес носи името Хаджийско усое. По онова време хаджи Стойко Чернев е авторитетна личност, предприемчив и заможен българин.
Има редица документи, които показват, че той закупува и много други пасища и гори. В 1745 г. купува пасището Демир капия, в 1759 г. – пасището Капеджиница, в 1781 г. – част от Заврачица, а в последното десетилетие на 18 в. и част от Големия Маркуджик.
Синът на Стойко – Филип Стойков Чернев, умира млад и неговите синове – Гено, Христо и Мано, още малки и неукрепнали, остават сираци. Те обаче наследяват от предците си много пасища и гори. Тяхната предприемчивост, пестеливост и стремеж за себеутвърждаване също им помагат. Това се отнася най-много за Мано Филипов Шипочли – така го наричат, когато вече се установява да живее в Самоков.
Най-големият му брат – Гено, остава в Шипочан. Негови наследници в селото са фамилиите Генови и Коцеви. За втория брат – Христо, малко се знае. Името му на дарител, заедно с имената на братята му Гено и Мано, са записани върху иконата на св. Мина от 1875 г. в черквата в Шипочан. Христо продава имотите си в Шипочан и заживява в Самоков, има син – Михаил, умира през 1889 г.
Мано Филипов Стойков Чернев е роден в Шипочан през 1807 г. Остава сирак и майка му го изпраща да слугува в Самоков. За една година спечелва три гроша, които донася завързани в малка кърпа и ги дава на майка си. Тя не остава доволна от печалбата и му се скарва. Това Мано никога не забравя. Слугува на различни места, но слугинският хляб навсякъде е корав и оскъден.
Когато възмъжава, сериозно се замисля за бъдещия си живот. Своята бъдеща съпруга Христина Стаменова Мано за първи път вижда да продава метли пред Митрополитската черква в Самоков. Христина е от въглищарското Ново село, което се намира в района на Широката поляна, в м. Селището, над сегашния Боровец. Там хората бягат от чумата през 1815 г.
Стари хора разказват на времето, че Мано докарва булката си в селото с голяма волска каруца, в която бил чеизът ѝ.
Като проявява голямо трудолюбие и постоянство, Мано създава малко стопанство. Отглежда овце, разработвал ниви на местата, които били наторявани през лятото. Построява къща, стопански сгради, започва и търговия с овни и едър добитък. Постепенно се замогва. Всеки спечелен грош високо цени и винаги влага в нещо полезно. Край Шипочан по-обширните му имоти са на Пириево равнище, Дренова могила, Алън загач, Витоски ливади и Кикишиница, където в ниската част, до реката, в пространство от двадесетина декара са кошарите му. И днес това място е известно с името Агъло.
С течение на времето землището на Шипочан се оказва тясно за успешната стопанска дейност на Мано Филипов. От друга страна тя привлича вниманието на местни турци, които започват често да го преследват и да го рекетират, казано по сегашному. Това го принуждава да потърси сигурност в Самоков, където се преселва със семейството си.
Постепенно започва да изкупува гори и пасища в Рила. В едни от тях отглежда своите стада, а други дава под наем на скотовъди от други места, най-вече панагюрци. Негови търговски представители са членове на прочутото семейство Арие. От семейство Завракови Мано закупува пасището Заврачица, а от братя Маркуджикови от Шипочан – Маркуджика. Купува и много други пасища и гори в Рила – между Преките реки и Урдина река, Купените, Ловница, Елени връх, Мальовица и др. Придобива пасища и кошари и в Източна Тракия.
През 1871 г. в кошара в с. Старо еркели, до Родосто /Текирдаг/, има стадо от 500 овце, а в чифлика в Дюкянджибаши до Люлебургас – стадо от 1400 овце. Мано Филипов става известен и в Цариград като търговец на стока с най-крехко месо. Заедно с други джелепи от Самоков имат стаи в популярния Балкапанхан в тогавашната турска столица.
Замогналият се джелепин е човек с щедра душа. През целия си живот прави много дарения. На шпиталята /болницата/ за стари хора до храма „Св. Никола” в Самоков, която е открита през 1860 г., дарява 5000 гроша. Дарява материал за построяване на килии в Девическия манастир и за строежа на Богословското училище в Самоков през 1874 г. На училищното настоятелство в града пък подарява доспейската си воденица и пари за закупуване на пасището Демир капия, от чието стопанисване настоятелството по-късно получава големи приходи. Дарява и една осма от други свои „планини” на самоковските училища в съвместно владение, като ред години плаща наеми за тези имоти.
Когато става въпрос как да се нарече новопостроеното в края на 30-те години на 20 в. училище в града на мястото, известно под името Зелена върба, признателните самоковци приемат единодушно името му да бъде „Мано Филипов”. Това учебно заведение сега се нарича „Станислав Доспевски”, но на фасадата му има паметна плоча за Мано Филипов.
След Освобождението еснафът на джелепите запада и устабашията Мано Филипов заедно с касиера Марчолие закупуват с останалите пари в касата имот за училищното настоятелство в м. Мусинското. Запазените документи поразяват с изразеното положително отношение на Мано Филипов към учителите и техния труд и с чувството за отговорност към обществото. Той настоява да се канят за учители в града най-известните и най-добри представители на тази благородна професия.
По инициатива и с дарения на Мано Филипов са построени черквата „Успение Богородично” и училището в Шипочан. Самият той е настоятел и на манастира ”Св. Спас” в Широки дол. Жителите на селото дори се обръщат с молба към Мано Филипов да открие училище в манастира, където да се учат децата от Широки дол.
Мано Филипов се слави с енциклопедични познания, без да е завършил висши училища. Владее писмено и говоримо турски, гръцки, еврейски и английски, кореспондира си с Неофит Рилски, Петко Славейков, Захари Хаджигюров, Димитър Смрикаров, Аврам Моис Арие и др. Мано Филипов е и дългогодишен читалищен деятел. По време на едно от пътуванията си до Цариград пък успява да придобие документи, които очертават границите на землището на Шипочан.
В завещанието си Мано Филипов пише: „На градското мъжко училище завещавам 50 турски лири, а на бедните от всяко вероизповедание да се раздадат 20 000 гроша.” На погребението на Мано Филипов на 2 май 1889 г. се стичат хора от цялата Самоковска околия. Той е погребан в двора на църквата „Св. Никола”, където обикновено намират вечното си жилище знатните и заслужили самоковци. Това е признание към видния родолюбец.
Мано Филипов и съпругата му отглеждат 6 деца: синовете Христо и Георги и дъщерите Мария, Анисия, Наталия и Елисавета.
Мария е съпруга на Михаил Хр. Шипоклийски. Анисия е монахиня в Девическия манастир. Като най-образована и интелигентна тя е първата касиерка на женското благотворително дружество „Зора” в Самоков. Дружеството се учредява на 15 август 1871 г., по време на годишния изпит в девическото общинско училище, провеждан от учителката Милева.
Третата дъщеря – Наталия, е съпруга на Сотир х. Георгин. От брака им се ражда дъщеря – Екатерина /1861-1940 г./. Наталия умира млада и дъщеря ѝ остава сираче. Отгледана е от семейството на Марица и Христо Манови /Христо е неин вуйчо/. След смъртта на първия си съпруг Екатерина се омъжва за д-р Георги Калинков /1860-1925 г./, роден в гр. Твърдица, Бесарабия. Д-р Калинков има юридическо образование, заема важни длъжности.
Семейството е известно с големите дарения, направени в Самоков и София. В нашия град Екатерина дарява 200 хил. лв. на местното дружество „Милосърдие” за започване на строежа на Дома за стари хора през 1928 г. Този дом и днес съществува под името „Сем. д-р Калинкови”. Екатерина завещава и наемът от къщата й в София да се взема от приютите и старопиталищата. Вилата в Боровец пък завещава на училищата в Самоков. Подпомага обучението на бедни ученици и студенти, помага на осиротели семейства. Къщата в София днес е собственост на Столична община, в сградата сега е разположена приемната на Общината.
Елисавета – най-малката дъщеря на Мано Филипов, е омъжена за Никола Петков от Пазарджик. Той се занимава с търговия, но по време на подготовката за Априлското въстание 1876 г. превозва и оръжие за революционните комитети. Турската власт го арестува в Самоков. Закаран е, окован с тежки вериги, в Цариград, а оттам в Диарбекир, където умира. Синът му Петко учи в Белгия, в Брюксел. На студентско събрание в подкрепа на Илинденското въстание през 1903 г. държи пламенна реч, но впоследствие се разболява и умира.
Христо Манов Шипочли /1847-1909 г./ – по-големият син на Мано Филипов, завършва начално училище в Самоков, а гимназия – в Пловдив, при учителя Андрей Цанев. Става най-близък помощник на баща си в търговските и обществените дела. Преди Освобождението урежда изпращането на вестниците „Право”, „Македония” и „Турция” до читалище „Пчела” в Самоков. Води обширна кореспонденция с бележити възрожденци. Изпраща дописки до вестниците на Петко Славейков в Цариград. Организира абониране за сп. „Читалище”, издавано в Цариград. Прави дарение за строежа на Богословското училище, парично дарение за Рилския манастир. Дарител е и на училищното настоятелство в града, на много сиромаси. Като училищен настоятел през 1871 г. присъства при изпитването на учениците и изпраща дописка до в. „Македония”, в която разказва за добрата подготовката на учениците. Един от основателите е на самоковското търговско-индустриално дружество „Бъдащност”, учредено на 9 юли 1885 г.
Член е на Софийския окръжен съвет през 1891 г. /когато изготвя правилник за вътрешния му ред/ и на Окръжния съд през 1891-1892 г. Общински съветник е в Самоков. След оставката на кмета Христо Бонев на 10 януари 1898 г. става негов заместник. Народен представител е в Учредителното събрание във Велико Търново, а по-късно и в няколко обикновени народни събрания.
Със съпругата си Мария имат осем деца – петима синове: Атанас, Димитър, Александър, Янаки и Иван, и три дъщери: Елена, Невена и Екатерина.
Наследниците на Христо Манов са активни стопански деятели и участници в обществения живот на Самоков след Освобождението. Днес в Самоков живеят само внуците и правнуците на сина му Янаки Манов.
Георги Манов /1855-1911 г./ – вторият син на Мано Филипов, учи първоначално в Самоков, а когато навършва 15 години, баща му го изпраща да продължи обучението си в Роберт колеж в Цариград. Там има много добър успех и примерно поведение. Става свидетел на посрещането на Антим І от заточение. В писмо до близките си в Самоков описва възторга на цариградските българи от това историческо събитие. След напускането на Цариград се занимава с търговия.
Жени се за Аника Георгиева /1866-1958 г./, потомка на прочут възрожденски род от Варна, представители на който по-късно се преселват във Велико Търново. Семейството се премества да живее в София, където Георги Манов работи като висш чиновник във Външно министерство. От щастливия брак се раждат четири деца: Емануил, Никола, Пейчо и Мария.
Емануил Г. Манов /1886-1966 г./ е най-големият син на семейството, той носи името на прочутия си дядо Мано. Работи като главен счетоводител на известната бирена фабрика „Прошек”. Негова съпруга е Траянка Манова /1894-1924 г./, завършила музикално училище в София, голям поклонник на музикалното изкуство. В 1919 г. се ражда дъщеря им Анета Манова. Неин кръстник е Иван Вульпе.
Георги Манов /1887-1974 г./ – вторият син, работи като чиновник в пенсионната служба в София.
Третият син – Пейчо Манов /1888-1954 г./, е тясно свързан с оперните сцени на България. От малък има слабост към театъра, показва способности и голямо дарование като певец. Започва като любител в театралната трупа „Сълза и смях”. Един от основателите е на хор „Родна песен” през 1907 г. под диригентството на Добри Христов. Специализира със стипендия в Москва, оформя се като многообещаващ бас. Заедно с Иван Вулпе става един от основателите на „Оперна дружба”. Съпруга на Пейчо е руската емигрантка Серафима Манова. На родна сцена Пейчо Манов пресъздава над 50 роли в различни опери. Незабравими остават образите на дядо Никола от „Гергана” на маестро Атанасов, Колин от „Бохеми” на Пучини, Дон Базилио от „Севилския бръснар” на Росини, княз Герли от „Евгений Онегин” и др. За нещастие след тежко заболяване от коремен тиф Пейчо губи гласа си. Напускайки оперната сцена, той не скъсва с любимото изкуство. В продължение на 20 години обучава млади оперни певци.
Мария Манова /1894-1971 г./ е най-малкото дете на семейството. Тя завършва музикално училище в София и работи като учителка по музика.

Георги Захов