Култура, Новини

Самоковският майстор инж. Стефан Дойчинов в изповед за дърворезбата и живописта

В навечерието на коледно-новогодишните празници се срещам със самоковския майстор-дърворезбар и художник Стефан Дойчинов. Той ме посреща в дома си, който е превърнал и в своеобразна работилница – навсякъде ни обграждат резбовани тавани, рамки за картини, закачалки, десетки картини чакат своя ред, не са малко и репродукциите, бои, лакове и всякакви други течности и нещица, нужни на един майстор. В една от стаите стои и първото произведение, с което Стефан е „скочил в дълбоката вода” – фино резбован таван. Живи ли са българските занаяти, трудно ли е в днешно време да си изкарваш хляба с изкуство и каква е най-голямата награда на един изкусен майстор – отговорите ще намерите по-долу.

– Г-н Дойчинов, как се увлякохте по този занаят – та той е и едно своеобразно изкуство?
– Средното си образование завърших със специалност строителство и архитектура, а висшето ми е лесоинженерство. Тези две специалности ми бяха добра основа, но за истинско творчество се изисква и силно желание, и много, много труд. Преди 30 години, когато започвах, си набавих около два кубика дървен материал /талпи/ от липа, орех и череша – бяха ми казали, че това са материалите, които са най-добри за резба. Тогава нямаше много резбарски длета на пазара и аз си ги изработих сам. Взех самозакаляваща се стомана и на шмиргела бавно-бавно, с много труд и внимание си ги изработих. Станаха много качествени. След това започна трудното – а сега накъде, как да измисля чертежа, как да създам композицията, материал с каква дебелина да използвам, как се държат длетата, как да направя – цветя, птици?… Започнах да си задавам тези въпроси, но нямах учител по резбарство, а и не бях завършил Художествената академия, за да ме научат. Всеки майстор си крие занаята, а нямаше и интернет, откъдето да черпя информация.
Но въпреки всичко му намерих колая. Започнах да се уча от нашите стари майстори-дърворезбари и от създадените от тях шедьоври – резбовани тавани и най-вече чудесните иконостаси в цялата страна. Прекарвах с часове пред тези уникални творби на Българското възраждане и ги изучавах. Не рядко пък имах и разправии с поповете, които не ми даваха да правя снимки на отделни детайли от иконостасите, от които да се уча, и дори ме гонеха от черквите като казваха, че това е храм за молитви, а не място за възхищение, нямал съм право да правя скици. Този отказ от тяхна страна обаче ме караше още по-настоятелно да работя. И така е и до ден днешен.
– Сам ли работите или съвместно с ваши колеги?
– Когато започнах творческата си дейност, съвместно с други самоковски иконописци – Мария Ицова, Иван Шуманов и Бойко Павлов, създадох едни забележителни икони с богата дърворезба по композиции от нашата Митрополитска черква и от тревненската черква „Свети Георги”. За целта направих нови чертежи по мои виждания, но използвах композицията на старите майстори.
Много често се случва, когато ходя по изложения, някои жени, като видят иконите ми, да се прекръстят непринудено и да ахнат. Може би това се дължи най-вече на съчетанието на дърворезбата с иконописта.
В по-късен етап, когато човек напредне, се стреми вече всичко да изпипва сам. И аз, малко като Микеланджело, който винаги сам е изработвал скулпторите си, се стремя всяко мое произведение от началото до края да бъде лично мое. Още в началото на творческия път изработих и няколко дърворезбовани тавани по композиция от нашите възрожденски къщи от Самоков, Трявна и Пловдив. Благодарен съм на именитата ни съгражданка Мария Йончева, дъщеря на художника Христо Йончев-Крискарец, която ни напусна скоро, за това, че ми даде снимки от нейната родна къща с хубавия резбован таван, от Ксенофонтовата къща, която отдавна е разрушена и, за съжаление, таванът не е запазен. Благодарение на тези снимки изработих в продължение на 8-9 месеца този великолепен резбован таван, като обогатих резбованите орнаменти и вложих нещо от себе си, най-вече във флоралните елементи. Всеки желаещ може да го види в моя дом.

Икона „Дева Мария с младенеца”, дърворезба от дива череша

– Разбирам, че обичате и да рисувате…
– Така е. След 30 години работа с длетата и дървото, когато годините започват да тежат и се появяват болки и шипове в ръцете и врата, започнах едно ново начало – живописта с маслени бои. Дълго време отлагах, струваше ми се някакво тайнство рисуването с маслени бои, като гледах картините на великите световни художници. Отвътре обаче ми идваха идеи, които не ми даваха мира и аз се престраших и започнах. Естествено, преди това се самообразовах, по цели дни и нощи изучавах творчеството на големите художници и най-вече на великия Рембранд чрез интернет и посещение на галерии. Изучавах ги като композиция, като тоналност, като светлосенки и най-вече като психологическо въздействие. Рембрандовата неповторима картина “Завръщането на блудния син” я поставих в моя хубава резбована рамка от орех; както знаете, оригиналът се намира в “Ермитажа” в Санкт Петербург. Картините, които създавам, са предимно в четири направления – планински пейзажи от Рила, Пирин – изгревите, залезите, бурите в планината. Стремя се да има динамика в пейзажите, а не да бъдат просто закостенели и да приличат на снимки – снимки колкото щете, но когато можеш да вложиш тази динамика в пейзажите, се получава нещо истинско.
Като борбена личност започнах да рисувам и картини със социален реализъм. Наскоро завърших “Завръщане към миналото” по мотиви от Кюстендилския край – възрастна жена, подпряла се на мотиката, кучето смирено седи до нея; съчетах ги с пейзажа наоколо и смятам, че се получи добро произведение със социална тематика, от т. нар. социален реализъм.
Другата ми любима тема е голото тяло. Тук се стремя не само да пресъздам красивите женски форми, а да предам съчетанието между тялото, чувствата и психиката.
Като деятел в ловното стопанство обичам да рисувам и картини с ловна тематика, диви животни. Дивечът е живата украса на природата и, както казах вече, във всяка моя картина се стремя да има както динамизъм, така и въздействащ психологизъм, за мен това е най-важното.

„Нашата любима Мальовица”, платно, маслени бои

– А кое според вас е най-важното за един майстор-дърворезбар?
– Във всяка област на изкуството, не само в дърворезбата, най-важен е вътрешният огън, т. е. човек да има идеи, да гори с тези идеи и след това вече да ги претвори. С какви длета, четки и бои ще работиш, каква дървесина ще използваш – това са вече второстепенни неща. Някои се учат от учители, може човек и да се самообразова, но най-важното е да имаш идеите и вътрешния огън в себе си.
– С какъв материал предпочитате да работите? Или различните изделия изискват различен материал?
– По тази тема може да се говори много. Обикновено за големите едромащабни пана се използва по-мека дървесина от рода на липата, бялата мура, бора, смърча, както и дивата череша. За по-дребните, където орнаментите са с по-фини детайли, се изисква по-твърда дървесина от рода на ореха, крушата. Е, известно е, че орехът и дивата череша са с много ценна дървесина за дърворезба, тъй като имат хубав фладер и при тях дори не е необходимо да се байцва – като се мине с восък фладера, още по-добре изпъква.
– А къде можем да открием ваши творби?
– Е, за тия 30 години по целия свят могат да се открият мои творби. Не искам да се хваля, но сега ми идва в мисълта, когато преди десетина години работих в Копривщица като инженер-лесовъд и беше дошъл един българин, живеещ дълги години в Австралия. Той си хареса моя розета – слънце и реши да я купи. Хубаво, но как ще я пренесе в самолета? Разглобих му лъчите на части, сложи си я човека в куфара и каза: “Като отида в Австралия, ще си сглобя лъчите и ще си я сложа на тавана като украса, за да ми напомня за България”. Смятам това мое произведение за достигнало до най-далечна територия.
Друг случай, отново в Копривщица. Английско семейство беше дошло на екскурзия. Седя си аз отстрани в магазинчето, където бях сложил мои дърворезби и пана, включително и едно кръгло панце с рози вътре, което бях резбовал и оставил там да се продава. Продавачът говореше нещо на английски с жената, а аз не разбирах за какво точно става дума. Тя взе, че купи това пано, което струваше трийсетина лева. После питам продавача: “А бе, Радославе, магазинът ти пращи от стока, защо тя се спря точно на моето пано?” А той ми отговори: “Харесаха й тези рози, които си направил, приличат й на английските рози.”

Розета – украса за таван или стена, липа

– Казахте за чужденците, а ценители ли са българите и в частност самоковци на дърворезбата, предпочитат ли я при обзавеждането на дома си, какви са вашите наблюдения?
– Разбира се, че всеки обича хубавото и красивото. Особено дървото създава една мекота и топлина в интериора. Но, за съжаление, дърворезбата е скъпо занимание и когато човек изработи едно произведение, то си държи висока цена и могат да си го позволят само хора с големи финансови възможности.
Има и резбари, които работят за пари и не изпипват добре своите произведения. Тяхната цел е само да ги продадат и да вземат парите. Но когато правиш едно произведение, ти не мислиш как да го продадеш, ти мислиш как да го създадеш, да го направиш качествено и с излъчване, за да вземе акъла на хората. Затова за мен не винаги целта да продам дадено нещо е била на първо място.
– А в какви изложби сте участвали досега, имали ли сте самостоятелни изяви?
– Участвал съм в много изложби. Предпочитам съвместните изяви и най-вече изложенията, които се правят в София – в НДК, в Интер-експо център, както и Пловдивския панаир, участвал съм също в изложби в Орешак, архитектурно-етнографски комплекс „Етъра” до Габрово и на други места в страната, както и в Германия. Обичам тези изложения, тъй като там произведенията ми стават достояние на много хора. А самостоятелната изложба ще я видят 100-200 човека и няма да получи необходимата гласност.
– Имате ли награди и кое всъщност смятате за свой най-голям успех?
– Наградите са нещо относително. Най-хубаво е не когато продадеш едно свое произведение, защото тогава всъщност ти се разделяш с нещо от себе си, а когато видиш възхищението в очите на зрителя. Това за мен е най-ценното.
Миналата година на едно изложение покрай мен мина тригодишно момиченце и го чух да казва на баща си: “Тате, виж тези еленчета колко са истински!” Направи ми силно впечатление думата истински, която употреби това малко дете. Именно тази дума е това, което ме стимулира да работя. А не мнението на изкуствоведи и други професионалисти в тази област.

Закачалка от дива круша с рога от благороден елен

– В момента над какво работите?
– Използвам само дневната светлина при създаването на своите картини, защото тогава най-точно се смесват боите и няма изкривяване на цветовете. В момента рисувам картина на социална тематика, със силен вътрешен заряд. Вечерно време предпочитам да довършвам някои резбарски композиции. В момента изработвам пана с ловна тематика – биещи се елени през брачния период и ревящ елен с кошути, но съчетани с рога /паднали/ от сръндак или елен. Получава се уникално произведение – дърворезба, съчетана с рогата…
– Какво бихте искали да постигнете още в изкуството си?
– Толкова идеи имам, че и десет живота няма да ми стигнат да направя това, което имам като замисъл за пейзажи, дърворезби, пана и много, много други… За съжаление, човешкият живот е кратък и трябва да се простираме според възможностите… /усмихва се/.
– Какво бихте казали на прохождащите творци?
– Бих дал един съвет на младите творци, независимо в каква област са се насочили. Ако човек има творчески огън и силно желание, трябва да направи това, което иска, въпреки всичко и напук на всички. Все някога ще го оценят. Предлагам им и един девиз на успелите: „Кой, ако не аз?! Кога, ако не сега?!”

Разговора води: Делян Василев

Ваза с цветя по възрожденски мотив от тревненската школа, липа

Leave a Reply