Култура, Новини

Сбогуване – разказ

Разказ

Зинаида Хаджимитова

Стаята е в полумрак. Светят няколко старинни уреди. Освен жуженето и лекото пиукане, дочувам и шептенето на мама и татко. Не разбирам какво говорят, но по ядното жестикулиране се досещам, че пак се карат. Гледам ги отгоре и ми става мъчно. Остарели, побелели, не се знае колко им остава, а се занимават с глупости. Иска ми се да извикам:
– Защо бе хора? Какво делите?
Оглеждам тялото си. Лежа със затворени очи. Много бледа. От устата ми излизат тръбички. Закачена съм към светещите уреди. Изглежда спя. Мама ме държи за едната ръка, татко за другата. А аз се рея над тях. Какво става? Сигурно сънувам.
Дочувам в просъница думите им:
– Ти си виновен! Защо не го пусна да мине? С твоето его ни докара дотук!
– Ако не беше ти, нямаше да се случи…
Не разбрах за какво се обвиняват. Както винаги – за всичко. Цялото ми детство мина в скандали и препирни.
– Тихо! Край! Писна ми от теб! По-добре излез от стаята! – мама е ядосана.
Опитвам се да им кажа да престанат, но не мога да помръдна. Искам друг сън – където са щастливи и добри.
Колко време е минало, не знам, но отново ги чувам:
– Искаш ли да те сменя? – пита тате. Мама ми масажира краката. Ръцете й са твърди и силни.
– Не още.
Нещо се е променило. Усещам го по интонацията й. Изведнъж осъзнах – те са задружни.
– Съжалявам! – каза мама. – Съжалявам за всички лоши мисли, думи и постъпки!
– Съжалявам! – каза тате. – Искам да ми простиш.
– Благодаря ти! За нея, най-прекрасната дъщеря! Май не бяхме добри родители! – мама е искрена.
– И аз ти благодаря! За всичко! Стараехме се много.
Сега тате ме масажира внимателно – все едно съм чуплива.
х х х
Деветгодишна съм. Завила съм се през глава и съм си запушила ушите, за да не ги чувам. Крещят си в кухнята:
– Омръзна ми да ме унижаваш! Всяка чужда жена е по-важна за теб и по-добра. Не искам да живея така! Развод!
– Ти, с твоята ревност ме побъркваш! Добре – развод!

Отново гледам от високо. Слънцето свети и навсякъде мърдат слънчеви зайчета. Прозорците са отворени и пролетта наднича в лицето ми. Мама и тате се държат за ръце и тихо говорят. Изглеждат по-млади.
х х х
Имам рожден ден – ставам на дванадесет години. Страхотен ден! Има много гости и подаръци. Получих всичко, за което си мечтаех.
– Как успя да й купиш колелото? – пита мама. – Нали изплащаме заем?
– Продадох часовника от дядо ми.
– Златния?
– Да! Има и за теб подарък – море. Тръгваме след две седмици.
Гушнали са се в кухнята и се целуват. Отивам при тях и ги прегръщам. Най-хубавият ден!
От съня ме изтръгва гласът на мама:
– Хайде, слънчице, ако ме чуваш, стисни ръката или трепни с клепачите.
– Върни се! Рани ти е още! – гласът на тате е напрегнат.
х х х
Студентка съм – втори курс. Ще ходим на Балкански фестивал. Пари за път, храна и хотел трябва да си осигурим сами. Нашите нещо са закъсали, та сигурно няма да отида.
– Глупости! Как няма да ходиш? Сега ще измислим нещо с баща ти.
Седнали сме в кухнята и умуваме.
– Ще продадем халките си! Без това са ни тесни – мама бързо го реши.
Тате се умисли и каза:
– Лоша поличба е!
– Не бъди суеверен. Халките не правят хората щастливи. Като се пооправим, ще си купим нови. В добри времена се купува, в лоши се продава.
Проумях, че се карат за глупости, но когато нещата са сериозни, действат като един човек.
х х х
– Нямаме време! –каза мама.
– Да! Двайсетият ден е. Хайде детенце – отвори очи! Не се страхувай! – тате ме целува по челото.
Гушнали са ме и се държат за ръце. Гледам ги отвисоко и не мога да ги позная. Мама е млада, късо подстригана – на сасон. Имат такава снимка. Клекнали са в поле от маргаритки и се смеят. Татко е с черни мустаци и без брада. Дочувах ги как си припомнят весели неща, смееха се на караниците и се обясняваха в любов.
– Обичам те! – тя.
– Обичам те! – той.
– Благодаря ти! – тя.
– Благодаря ти! – той.
– Съжалявам! – тя.
– Съжалявам! – той.
– Прости ми! – тя.
– Прости ми! – той.
Мама гали ръката ми и се засмива:
– Помниш ли думите, които й казвахме”
„Мъничка, мъничка моя – тази ръчичка на кой е?
На кой са краченцата боси, и всичките твои въпроси?
– На мама!”
Татко продължава:
„Мъничка моя голяма.
Днеска си всичко за мама – слънчице, облаче, цвете.
Камък вълшебен в ръцете!”
Целуват ме. И продължават да си говорят и обясняват. Слушах как е протекъл живота им. Разбрах, че са били добри приятели, че са си помагали за всичко. Открих хора, които не познавах. Харесах ги.
– Обичаме те! Благодарим ти, че ни избра за родители! – мама ме гали по косата.
– Време е! Върни се!
Отварям очи и ги виждам надвесени над мен.
– Здравей! Добре дошла! – любовта им ме залива. Чувствам се много уморена, но щастлива. Затварям за миг очите си.
Когато пак погледнах, сестра в бяло се развика. Зазвъняха аларми. Стаята се напълни с хора, всички се вълнуваха, докосваха ме, нагласяха уредите… и се усмихваха.
Когато суматохата премина, попитах за мама и татко. Исках да ги извикат. Сигурно са уморени, но трябва да им кажа, че ги обичам.
Вместо тях, дойде възрастна лекарка. Взе ръцете ми в своите и каза:
– От двадесет дни си в кома.
– Знам! – отговорих й. – Мама ми каза.
– Катастрофата беше тежка. Спасихме само теб.
Не разбирах какво ми говори.
– Те бяха тук през цялото време. Говориха ми, масажираха…
– Съжалявам! Трябва да бъдеш силна!
– Не! – изкрещях и потънах в съня.
– Не! – каза мама. – Рано ти е! Имаш да правиш много неща. Гордея се с теб!
– Не! – каза тате. – Какво ти става? Ние сме тук. Винаги ще сме с теб. Върни се! Обичаме те!
Отворих очи – сълзите ми се стичаха.
– И аз ви обичам! Много!
х х х
Чужда жена държеше ръцете ми и ми се усмихваше.
– Здравей отново! – каза тя.
– Здравей! – казах аз.

23 април 2012 г.

Leave a Reply