Култура, Новини, Статии, коментари

Свято място възкръсва

Много пъти съм си задавал въпроса защо около Самоков, за разлика от околните села, няма параклиси, оброчища, капища или други почитани свети места. Затова бях приятно изненадан, когато разбрах, че близо до града ни е построен параклис, посветен на Света Богородица.
Не знаех точното място, но когато тръгнах, видях върволица от хора, млади и стари, запътили се натам. Разпитвах ги кой го е направил, защо точно там… Получавах различни отговори – някой сънувал Света Богородица и тя посочила мястото, споменаваха различни имена на хора, на които се е присънило и които са изградили параклиса.
Израсъл съм по тези баири и бързо се ориентирах къде е новата светиня. Параклисът се намираше точно на мястото, за което бях събрал толкова много легенди, предания и описания във връзка с идеята ми за бъдеща книга. В детските ми спомени тази местност беше запаметена с някаква тайнственост и мистика. Действително това е едно изключително почитано и паметно място за нашите предци.
Когато самоковци изпращат на гурбет или хаджилък своите близки по стария римски път на тази поляна, в подножието на тракийските могили, те правели прощалния обяд и пожелавали здраве и успех на заминаващите. Тук посрещали и завръщащите се в родния град.
Легендите говорят, че на това място някога е имало езическо тракийско оброчище, а по-късно – християнско капище.
На Гергьовден изпращали гурбетчиите към Филибе /Пловдив/, Одрин или Цариград, където те работели като дюлгери, терзии, бакърджии, дърводелци. Посрещали ги по Димитровден с надеждата, че са припечелили и голямата челяд ще прекара зимата сита и на топло.
Особено тържествено било изпращането на хаджилък. Задължително заможните самоковци правили поклонение на Божи гроб. От тогава са и многото самоковски семейства, пред чието фамилно име стои приставката “хаджи” – Хаджигюрови, Хаджисотирови, Хадживасилеви…
Престижен, но и труден бил хаджилъкът. Едно отиване до Божи гроб траело между три и шест месеца. С каруци се придвижвали до някое от беломорските пристанища. От там с гемии – до Измир, където се качвали на поклоннически кораби и пътували по море до пристанището на град Яфа. Там отново с каруци изминавали пътя до Ерусалим.
Особено тържествено било посрещането на хаджиите. Те отсядали на поляната и изпращали най-младия хаджия да извести, че са пристигнали. Целият град се изнасял да ги посрещне. Хаджиите обличали дългите бели ризи с щампован кръст на гърдите, с които са били кръстени в река Йордан, и дарували посрещачите. Най-близките – с осветени на Божи гроб икони и златни кръстчета, по-далечните роднини – със сребърни кръстчета, а на останалите посрещачи давали донесените от Ерусалим поклоннически свещи и дървени кръстчета. След това белите поклоннически роби грижливо се скътавали в семейните ракли и по християнска традиция с тях погребвали починалите хаджии.
Спомням си в моето детство как се договаряхме да ходим за лешници в Еснафското, защото там бяха най-едри и най-много.
Има запазени описания за празниците на самоковските еснафи, които са провеждани на това място. Дюлгери, терзии, сарачи, гайтанджии, грънчари, бакърджии почитали тук патронните си светии. Тържественото шествие, предвождано от свещеници и първомайстори, следвани от майстори, калфи, чираци и много граждани, преминавало с хоругви, икони и знамената на гилдията през целия град и след молебен в Митрополитската черква тържеството продължавало с богата трапеза, музика, песни и веселба.
Мястото било почитано и от турците през петвековното им господство в нашия град. От тази поляна те изпращали своите поклонници към джамиите в Одрин, Истанбул, а най-заможните – и до свещените за мюсюлманите места в Мека. На богати трапези с чевермета, татлии и шербет турците пожелавали успешно поклонение на заминаващите.
От тук каракачаните подкарвали многобройните си стада през есента към Беломорието, а пролетта ги посрещали за лятната паша в Рила.
На тази поляна има и едно трагично изпращане през 1372 г., когато жените и децата с болка и надежда изпращат самоковските мъже на бой с турския завоевател Лала Шахин паша. Защитниците на Самоков загиват до един в битката при Сефер чешма. Градът останал без мъже, вдовиците и сираците нямало кого да посрещнат на светото място.
Това са легендите и преданията, които съм събрал за тази местност. Свалям шапка пред хората, които на това паметно и свято за нашите предци място изградиха скромния параклис. Убеден съм, че самоковци ще го тачат и почитат. Понякога и сънищата връщат загубената и забравена памет.

Христо Ярловски

Leave a Reply