Живот, Новини, Статии, коментари

Сестрички

Вървя по улицата и си тананикам „девет милиона мишлета”. Сам се поправям – „ шест милиона мишлета”. Явно съзнанието ми е обсебено от това което се случва в страната. После сменям мелодията на „ 23 години стигат, времето е наше”. Явно съм зле. Температура нямам, но усещам сърцебиене. Замислен за това как изведнъж според медиите, които твърдяха, че сме много „окей”, станахме безкрайно зле, „как хиляди, маса народ” наизлязоха по улиците за да кажат „колко са добре”. И пак размисли за икономиката. Покрай мене само офиси на застрахователни компании, фризьорски салони и студии, и празни таксита, които мълчаливо чакаха клиентите си. Спрели, направо замръзнали коли по тротоарите препречват пътя на подранили минувачи. Няма осем сутринта. Продавачите на мартениците са се наредили вече на стената на кварталния трафопост със своите разнообразни стелажи, гъджкани с китайска стока. Шаренията от преобладаващо бяло и червено ми прилича на някакъв странен митинг- протест срещу монополите, срещу липсата за препитание на хората. Студено е. Някои от продавачите са облечени в грейки, дебели шушлякови якета. Самите те приличат на „Пижо и Пенда” скрити от студа в топлите си дрехи в очакване на клиенти. Богато разнообразие от червено-бели символи на надеждата. Още няма хора навън.
Изведнъж както минавам покрай синята стена на магазина срещу трафопоста, в периферията на зрението ми попадат две момиченца, отстрани до тях с малка стеропорена плоскост, на която са закачени около двадесетина обикновени мартенички. Явно стоката е оригинална, направена от децата. Те са облечени с тънки якета, баба ми казваше „направо лити” и още по тънки клинчета и олюскани обувчици. Сигурно пропускаха.
Увлечен в размислите си и тананикането първоначално ги подминавам,
но само след около няколко крачки спирам и заднишком се връщам без да се обръщам. Едното от децата се беше свило до будката на охраната, за да му е по-топло, а другото редеше импровизирания щанд. Заглеждам се в лицата им. Дали не бяха сестричета. И двете слабички, бледи лица. Цветът на косите им слабо се различава, едното с по-тъмна коса и малко по-високо.
– Добро утро. Хубави мартенички – ги поздравих изненадан от това, което виждах. – Вие ли ги направихте? Може ли да си купя? – безсмислено попитах .
– Ние – гордо ми отговори едната, по-малката мартеникопродавачка. С едната си ръка, отворена, посочва към стеропора. – Изберете си.
Бързо направих сметката. Трябваха ми три. По петдесет стотинки това прави лев и петдесет. Почвам да избирам, зачудвам се миг и бъркам в продънения ми джоб за да платя. Намирам някакви изостанали, старателно сгънати два лева.
– Имате ли да ми върнете? – с неудобство ги попитвам. Аз съм безработен.
След кратко ровичкане в шарено детско пак китайско портмоне събират някакви жълти стотинки и ми ги подават щастливи от сделката. Не издържам и задавам „коварния” въпрос:
– Тате ли е без работа?
– И мама – лаконично, ясно и страшно прозвучава в празното студено пространство отговора на двете дечица.
Вземам си рестото и продължавам към дома. Правя си сметка с остатъка да пия в едно от многото капанчета едно кафе. След кратък път и размисъл се връщам пред магазина, за да им оставя парите наречени от мен за кафе. Децата ги няма. Къде ли са отишли? Имат още толкова много да продават!
Или са прескочили до техния дом за да зарадват със спечеленото мама и тате.
България – зимата на 2013 година.

Пламен Пиргов

Leave a Reply