Култура, Новини

Симеон Христов: “Цял живот съм мечтал за песни по стихове на Ботев и Вазов”

Баскитаристът на „Епизод” Симеон Христов пред „Приятел”: “Цял живот съм мечтал за песни по стихове на Ботев и Вазов”

Наскоро рок група „Епизод” изнесе концерт на централния площад „Захарий Зограф”. Малко преди проявата баскитаристът Симеон Христов се съгласи да отговори на въпросите на „Приятел”. Г-н Христов е живата история на групата, неин най-дългогодишен член – още от 1988 г. Самият състав е основан само пет години по-рано – през 1983 г.

– Г-н Христов, „Епизод” се утвърди на националната сцена като група, която изпълнява патриотични песни. Как мислите, ние, българите, ценим ли достатъчно родната култура и история?
– Искам само да поясня думата „патриотични”. Това са песни като песни, само че голяма част от тях са върху текстове, които се изучават в българската литература. Ние, българите, нямаме кой знае колко поети. Всяка нация е отгледала и родила до 15-20 максимум – хванете Русия, Англия, Франция – няма толкова много хора, които да се изучават и да ги наричат класици. Ние, българите, също имаме десетина поети, които са в нашите учебници. Ние просто направихме песни по техните текстове. Част от тези текстове касаят времена, които са много важни за нашата история; времена, в които са живели много истински българи. Никога не съм мислил, че тия песни ще се наричат патриотични, защото аз съм автор на музиката. Затова много държа да кажа, че аз съм писал тия песни като песни.
В последните албуми преобладават ежедневните текстове. Много от тези песни, които сега изпълняваме, нямат нищо общо с патриотиката – те касаят съвремеността, касаят проблеми, които хората имат, и се надявам да сме актуални. Като че ли обаче наистина дойде време, за мое голямо съжаление, да наричаме с думата „патриотични” толкова човешки и родолюбиви текстове. Аз винаги съм си мислил, че това са просто едни родолюбиви текстове от нашата история, от нашите деди, които много са обичали тази държава, обичали са семействата си, обичали са имотите си и всичко около тях и така сме оцелели като нация и като държава.
– Трудно ли е да превъплатиш в песни творби на Христо Ботев, на Иван Вазов?
– Цял живот съм го мечтал! Още от малък съм си мислел дали може да ми се случи. Но как да тръгнеш да правиш песни по стихотворения, които 100-120 години са в учебниците, когато още не си написал една проста песничка, която да видиш, че някой е запял? Това не е просто нахално, а е някаква психария… Никога не съм си задавал въпрос дали е лесно или е трудно, само съм си мислил дали пък няма да ми се случи. Много късно прописах първите си песни, бях след Христова възраст – на 38 години написах първата песен, когато видях, че човешки устни мърдат насреща – значи това може да се запее. Доста време ми трябваше преди да опитам да направя първата песен, при това не я направих сам.
Сега ще ви кажа нещо, което много малко се знае, пък и аз много рядко съм го казвал. Първата песен, която се реализира от „Епопея на забравените”, беше „Левски”. Имам един страхотен приятел, родом от Дупница; по едно време беше заместник-директор на Радио Благоевград и бе един от четиримата големи автори на музика, които работеха там – Димитър Динев, Валентин Спасов, Кирил Иванов и този незабравим мой голям приятел Кольо Ваклинов /Никола Ваклинов/. Той дълги години беше един от обработващите македонска музика. Един ден се обърнах към него: „Коле, искам да започнем работа по „Епопея на забравените”. Не ми се смей, много сериозно звучи това, но можеш ли да ми помогнеш да започнем с „Левски”?”
Защото, спомням си, като разгледах структурата на това стихотворение, то ми „отиваше” на неравноделна ритмика, по-скоро на седемте-осми, което е чисто от този регион, това е регионална специфика. Кольо погледна и вика: „Да, Мони, може да стане, точно седем-осми песен”. Кольо Ваклинов даде първата част и я регистрирах в „Авторско право” на имената на нас двамата.
Дали е трудно… Би трябвало да не е лесно, но когато се прави от сърце една мечта, която е много детска, когато се прави бавно и не се бърза, не е толкова трудно. А не трябва да се бърза, защото да пипнеш тези стихотворения и да направиш нещо смешно, да направиш някаква грешка, просто трябва завинаги да се скриеш и повече никога да не се покажеш пред хората.
Между другото, лошите неща се забравят, единствено остават истинските. Т. е. какъвто и фаул да стане, какъвто и резил да стане, ще мине месец, два-три, хайде половин година, и ще те забравят. После пак може да продължиш да правиш глупости…
Та, дали е тежко – отговорно е, но ако се прави с любов и нещата вървят, може би е не чак толкова трудно.
– Докъде, според вас, трябва да се простира национализмът и къде е пресечната точка, която един обичащ България човек не бива да пресича?
– Не знам за какво говориш… Думата национализъм хората вече я възприемат като фашизъм. И в повечето случаи т. нар. наши националисти действат като стопроцентови фашисти – имат свастики, говорят против цигани, против турци, въобще говорят пълни глупости. Нещо, което е толкова страшно, отречено и отживяло – по-страшно нещо за мене от фашизма няма. И ако някой някога е смятал, че група „Епизод” има нещо общо с подобни структури…
Нас ни гледаха и ни наричаха какви ли не, включително и „атакаджии”. Ние никога обаче не сме взимали страна на дадена партия, защото не можем да посочим никого с пръст, това не е нашата роля. Ние взехме странична позиция и казахме – свирим за всички. Свирили сме на много митинги на различни партии, само една не ни е канила. Не знам защо не са ни поканили до този момент, трябва да поразмислим малко, но хората могат да се досетят все пак за коя партия става въпрос…
Преди три години решихме никога повече да не свирим за политици. Точно защото решихме поезията на нашите поети да не бъде замърсявана от никой политик, да остане за хората, които обичат родолюбието, а не национализма. Това е игра на думи, но вече хората като чуят думата национализъм, виждат веднага вдигната ръка, омраза, искривени физиономии – някой е лош, някой е виновен… А вътре я няма простата дума родолюбие, която дядо Вазов и нашите деди са употребявали.
Нашите деди са си оставяли мотиките и с цървулите са ставали доброволци във войните – Балканската война например е изнесена от доброволци. Моят дядо Симеон си е дал кръвта там някъде, покрай турските региони на войната. Отишъл е, оставяйки шест деца – да не би да му е плащал някой!? Това не е национализъм, това е родолюбие. Дано да бъда разбран от твоята аудитория.
Много държа да се знае, че ние не само не уважаваме – гнус ни е от всякакви прояви на хора, които мразят някого само заради религията му, заради етноса му – това няма никакво бъдеще. Не сме работили за тези хора, само са ни използвали някои от тях. Те самите нямат бъдеще. Много скоро тези неща ще отшумят, сигурен съм.
Преди 12 години прогнозирахме чрез албума ни „Дошло е време”, че ще имаме нужда от тези песни, защото беше ясно, че идва това време – време на безвремие, на бездуховност; хората си откъснаха корена – едни станаха американци, други – руснаци, но забравихме нашите корени. Затова думата национализъм вече не ми звучи добре, думата родолюбие, ако нямате нищо против, е точната дума.
– Вие имате съвместни проекти с общините Русе и Велико Търново. Мислите ли, че можете да направите общо начинание с Община Самоков например?
– Самоков има няколко неща, които са малко рекламирани. Например малко българи знаят, че Паисий има корени в този град. Повече хора знаят за Иван Шишман, но малко са наясно цялостно за това. Малко градове в България могат да кажат, че имат такава връзка с едни героични времена, когато сме отстоявали нашата независимост.
Ще ви кажа нещо важно – ние имаме готова рок опера „Патриарх Евтимий” по текстове на Иван Вазов и Радко Радков, а вече имаме и т. нар. либрето, т. е. имаме актьорска игра и актьори. Тя касае точно тези времена, касае Иван Шишман – образът му вътре е създаден и изцяло изяснен, донякъде касае и Самоков. Тази рок опера може да бъде поставена с декор тук и дори от София да идват и да я гледат, а не само в столицата да се представя. Това може да се направи отново и във възстановения дворец на българските царе в крепостта Царевец във Велико Търново, където бе премиерата, но защо да го правим там за втори път? Защо да не поставим в истинския вид рок операта в Самоков? Дори Общината не да плаща, а да печели по някакъв начин от туристите, защото може да се подбере страхотно място, където веднъж месечно да се поставя тази рок опера.

Разговора води: Делян Василев

Leave a Reply