Живот, Новини, Статии, коментари

Сини панталони

Нещата от живота

По стар навик сутрин, когато стана, отивам до прозореца, поглеждам навън, първо, за да видя какво е времето, после – движението по улицата на коли и хора по тротоарите.
От известно време насам виждам почти една и съща „мила родна картинка”. Полицаите отиват на работа, за да изкарат поредната досадна смяна. Колите на останалите хора дремят пред блоковете, а по-голямата част от работническата класа отспива натрупаната умора от предния ден – от тежката безработица, сковала страната ни. После някои стават и се домъкват до техните си капанчета, за да изпият с приятели сутрешното кафе, което кара някъде до към обяд.
Така загледан една сутрин безцелно, сънено, още преди да съм си изпил кафето, не разбрах как и баща ми беше застанал до прозореца и гледаше навън като мене. Наблюдавахме един и същ възрастен човек, явно пенсионер. То и други хора нямаше по тротоара на отсрещния блок. Син панталон, явно служебен, стар модел черни обувки, бяла риза, леко пожълтяла от времето – човекът на нашето наблюдение се движеше бавно, някак си с достойнство. Вдигнал гордо полуоплешивялата си глава, на която отстрани беше останала малко бяла коса, той крачеше, като че ли е благородник, по някоя улица някъде около английския парламент. Неволният наблюдател не можеше да предположи, че подранилият пешеходец беше бивш работник – „дападжия”.
Погледнах към баща ми и учуден го попитах:
– Да не го познаваш от някъде?
– Да, съученици сме. Беше много силен ученик.- на това място баща ми спря за миг, за да си спомни неща отпреди доста години, преди „девети септември”. После продължи:
– Можеше веднага след учителя по история да преразкаже новия урок със същите думи без грешка. Можеше трицифрени числа да умножава с трицифрени наум, можеше…
Прекъснах изреждането на способностите с логичния въпрос:
– А защо не изучи нещо, не стана инженер или икономист, като е бил толкова умен?
– Беден беше, родителите му нямаха пари да го изучат и затова като завърши гимназията, заработи като електротехник.
– Добре де, мой човек – прекъснах не дотам уважително събеседника си – ти да не би да си имал пари, пък си се изучил.
Отговорът, който ме изненада, дойде след кратък размисъл:
– Съдба, мойто момче, съдба. Никой не е по-силен от нея. Ако ти е писано да станеш поп, ще станеш, ако ли не – ще има да чакаш следващото пришествие…
– А добре, значи съдбата е по-силна от парите – продължавах да упорствам с умозаключенията си като малко дете, защото и аз бях почнал да оплешивявам от ударите на съдбата вече.
Родителят ме погледна. Знаех, че мразеше много парите, защото и те не го обичаха. Не можеше кокошка да заколи, но често по темата за парите казваше, че ако знае кой ги е измислил, жив ще го одере.
– Ех, млад си още, ще разбереш. В повечето случаи по-силна е Съдбата, но за жалост има и моменти, когато Парите я побеждават направо с туш. Сега като че ли е дошло такова време.
Не забелязах как сините дападжийски панталони, черните обувки и бялата, леко пожълтяла риза, заедно със съученика на баща ми се скриха в един от входовете на сивия блок срещу нашия прозорец.
Кафето изпихме с баща ми бавно, мълчаливо, потънали в размисъл за живота, парите и съдбата на човека.

Пламен Пиргов

Leave a Reply